Ирина попадна в свят на кошмарни сънища и всяко нейно действие изглеждаше автоматизирано.Изпълняваше нарежданията на акушерката с явно чувство за вина. Като човек загубил по невнимание живота на най-скъпото което носеше в себе си:вярата в любовта и нейната материална загуба.Това чувство за безсмислена празнота я пренесе в един свят на съновидения, които се нижеха в безкраен керван през пустинята на живота; там една жестока жажда да види рожбата си, подобно на утолителен оазис сред горещите пясъци на самотата бяха неумолим мираж.
Родилката изпадна в трескаво очакване да донесат рожбата ѝ за кърмене, но това дете не беше нейната Христина. Тя държеше детето и само топлото му телце извикваше у нея едно чувство за съжаление и тя поднасяше устните му към набъбналата си от млякото гръд...
Така минаваха дните на Ирина, като вечно разпятие и пиета към нещо безвъзвратно загубено и тихата надежда, че все пак едно невидимо крило на ангел ще закриля нейната Христина, защото майка ѝ откупваше вината ...