Дядо Ицо гледа от Бакаджика -шестнадесета част
Когато човек прави някакъв категоричен ход в живота си, тогава разбира, че застава на кръстовището на съдбата.И събира сила да избере жребия по интуиция с мисълта, че няма връщане назад; и търси нов хоризонт за избавление от преживяното.
Михаил и Христо докато вървяха през преспите на юг от село Лесово, спираха под някое дърво да се съвземат за час-два, но преди всичко да се ориентират за посоката, както и да разберат има ли движение по границата. Снеговалежите вече от три дни продължаваха, което правеше прехода труден, както за бегълците, така и за граничарите.За да се ориентират граничарите в есента разполагаха с вехи(кастраци със слама на върха),които поставяха на определени места.
Михаил Бойчев, като образован човек и запознат с начините за прикритие и ориентация от войниклъка разузнаваше посоката на движение и след едно денонощие, двамата с Христо стигнаха до село Хамза бейли.Първото нещо което дочуха беше лай на кучета и блеене на овце,ето защо се запътиха нататък. Колкото повече наближаваха към кашлите(кошарите за овце и кози),толкова повече се спираха донякъде разколебани,защото в представите си търсеха и искаха да се промъкнат и отдалечат от границата.На зазоряване решиха да заобиколят овчарниците и да продължат към Одрин, където вече знаеха,че няма как, ще се предат на тамошните власти, за да поискат официално политическо убежище.
Имаше една дипломатическа игра между правителствата на Народна република България и Република Турция. Българските гранични власти и турските такива създадоха смесена българо-турска гранична комисия,която заседаваше при нарушение на границата от двете страни. Много често животни от едната страна преминаваха в чужда територията, при лоши метеорологични условия, слаба ориентация на говедари,овчари или козари.Тогава животните биваха "арестувани" и после връщани след като комисията се събере, за да протоколира събитието.
Но през границата преминаваха съвсем целенасочено и хора,какъвто бе случаят с Христо и Михаил. Много български граждани от всякакъв контингент търсеха път към един друг свят на живот и реализация...И тогава българската страна насояваше да бъдат върнати, а турската страна отказваше поради хуманни съображения:правото на човек сам да избира къде да живее, работи;и правото на лично щастие. Двете страни бяха подписали редица международни спогодби и конвенции и всичко по отношение на бегълците спираше дотук.
Докато слънцето възвестяваше настъпването на утрото и всичко живо привикне към светлината на деня Христо и Михаил се намериха малко встрани от Хамза бейли,но преди това забелязаха, че вече са наблюдавани от трима турски граничари,заедно с две кучета и доброволно тръгнаха към тях...
Следва продължение
© Стойчо Станев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, Росица!🤔Ще поживеем, ще видим...
-
Всеки избор който правим е крачка към нашето израстване. Чакам с нетърпение да видя как ще се развият Михаил и Христо. Пишеш хубаво и достоверно!
-
Благодаря ви,Дон Бъч и Ники,че отделихте внимание на този очерк,но тъй като познавам (за съжаление в миналото!) двамата основни персонажи, нямам основание да похитя паметта им.🙏🙏
-
Очаквам продължението с нетърпение, Стойчо!
-
Така убедително и достоверно, сякаш свидетелства жив представител на пограничната комисия. Чакам последващите действия!
-
Не, все още!
Но си е жив сценарий за филм.
Е,това са недоказани мечти... -
Хубава поредица. Мислил ли си да я правиш в книжен вид?
-
Благодаря за Любими, Елка!
-
Благодаря за оценката, Младен!
Когато аз бях от лятото на 1972 година до ноември 1973 година на границата с Турция беше сравнително спокойно. Но двадесет години преди това не е имало охранителни заграждения от типа "Кльон-55".-Това е копирано от руснаците "С-100"-германско изобретение за охрана на концлагери през Втората световна война. -
Както вече споменах в предишния си коментар, местата които описваш в повествованието си, Стойчо, са ми познати. Има и гора с името на това селище. От обич към скъпата си родина, харата, като Михаил и Христо, бягаха в Турция и оттам тръгваха по широкия Западен свят. В интерес на истината първи започнаха да "бягат" от родината си децата на висшата червена номенклатура. Тяхното бягство бе легално и все на Запад. Неслучайно имаше такъв виц: "Слънцето залязва на Запад, а сиренето - на Изток!". А един приятел на баща ми - лекарят Николай Гавриков, завършил някога медицина в Хамбург, избяга с плуване от Ахтопол с плавници посред нощ, добирайки се до турски териториални води. Беше отличен плувец и си носел дипломата в джобче на банските във воднонепромокаем плик. После писа на баща ми от Германия. Човекът бе станал легенда с това бягство и то влезе в историята на граничните войски.
Поздравявам те за чудесното повествование! -
Благодаря ви за коментарите, Миночка и Светла!
Сърдечно благодаря на Теди и Жени за Любими! -
Следя очерка, Стойчо, с интерес.
-
и аз съм на опашката за продължението
-
Стойчо, вместо продължението, съм написала предложението, извини ме, доверила съм се на телефона, лека вечер ти желая!
-
Благодаря ви за прочита Миночка и Пепи!
Сърдечно благодаря на Теодора за Любими! -
-
Интересна част, Стойчо, ще чакам предложението! Поздравявам те!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
