В ранната утрин, през стелещата се тънка мъгла, покрай гъсто наредената бодлива тел на пограничното съоръжение, бавно вървеше голям, сив вълк. Той се спираше от време на време и с високо вдигната глава опипваше въздуха с острото си обоняние. Доста време се скиташе усещайки подлудяващата за гладния му стомах овча миризма, която вятърът донасяше от другата страна на телената ограда. Отивайки до нея той пак се връщаше обратно в хладната сянка на гората, където се чувствуваше сигурен и спокоен. Но сега беше твърдо решил да намери брод в тая гъста мрежа от тел, която с острите си бодли го караше да върви на разстояние от нея.
Откакто загуби спътницата си в живота, той напусна обиталището им и се скиташе сам. А колко хубаво беше когато бяха двамата. В него беше силата, в нея ума. Живееха си щастливо до оня ден, когато на свечеряване отиваха на поредния си лов в близкото село и тя попадна в добре замаскиран капан. Дълго обикаля около нея мъчейки се да й помогне до момента, когато от селото се зададоха хора с викове, фенери и здрави сопи в ръце. Тогава той тръгна бавно поглеждайки често назад към обречената вълчица и се изкачи на високия, гол хълм от чийто връх се виждаше като на длан разбуненото село. Седнал на задните си крака, в тишината на падналия мрак, успя да долови с острия си слух последния й писък от далечината. Загледан в изгрялата луна пое дълбоко въздух, изпъна дебелия си врат и с високо вдигната глава нададе силен, продължителен вой. Така искаше да си вземе последно сбогом с нея и да успокои болката в душата си.
От тогава се скиташе. Не обръщаше внимание нито на предупредителните миризми, че навлиза в чужда територия, нито на своите събратя, с които се срещаше, защото виждайки огромната му осанка те бързо напускаха мястото на срещата.
Сега, в тази ранна утрин, вървеше покрай бодливата ограда търсейки така желания брод. Мъглата навлажняваше очите му и пречеше да вижда добре в далечината, но с лекия полъх на вятъра усети в ноздрите си миризмата на човек. Той се спря и се притаи в гъсталака. Между дърветата видя група хора, които се бяха скупчили на малка полянка. Това бяха бежанци от далечна страна. Двама от тях, с метални ножици, кълцаха от мрежата малки парчета. Скоро в нея се отвори голяма дупка. Всички чакащи грабнаха раниците си и се запромъкваха през нея. След като преминаха от другата страна, бързо пресякоха прашния път пред тях и се шмугнаха в гъстата гора.Разбра, че е дошъл неговия ред. С няколко скока той стигна до дупката в мрежата, премина през нея, с огромен скок прескочи прашния път и потъна в сянката на гъстата букова гора. След малко се чу врява от ската на отсрещния баир. Бежанците го бяха видели и бяха надигнали глас. После всичко утихна. Той забави крачка и тръгна бавно опипвайки всичко наоколо с острото си обоняние. Беше навлязъл в така желаната територия. Спусна се в стръмен и хладен дол. Пред него проблясваше чистата вода на голям, тъмен вир.Нагази в него, усети блажената й хладина и лакомо залочи от нея. След като засити жаждата си, преплува вира и заизкачва стръмния скат на дола. Когато стръмнината изчезна под краката му и стана равно, той видя през гъстите храсти бяла прашна ивица. Там минаваше горски път. Вдигна глава, опипа въздуха с черния си нос за вероятна опастност и като се увери, че всичко е наред, спокойно излезе на него. Топлата прах погъделичка лапите му отдолу. Изпитвайки удоволствие от това, той запристъпва напред - назад. Мястото му хареса и реши, че оттук ще започне неговата нова територия. Вдигна крак и маркира първото дърво край пътя. После с предни и задни лапи започна да рие земята по посока на маркировката вдигайки облак прах и ръмжейки доволно. Мина на отсрещното дърво, маркира го, направи няколко крачки, маркира и следващото като пак дълго риеше земята с предни и задни лапи ръмжейки доволно. След добре свършената работа закрачи гордо поклащайки едрото си тяло и оставяйки с огромните си лапи следи в мекия прах. По надолу имаше отсечени дървета и миризмата на прясна шума бе премесена със силната миризма на човек.Той кривна от пътя и влезе в гъстата млада гора. След толкова време усещаше прилив на енергия и остър глад. Вдигна високо глава и задуши да открие оная приятна за неговия нос овча миризма.Долавяше е леко и посоката бе вярна. След като се нахранеше добре, щеше да продължи да чертае границите на новото си царство и да прогони всеки натрапник или конкурент за бъдещата му възлюбена, която беше сигурен, че ще намери.
Настаналата тишина бе нарушена от далечно бръмчене, което бръмчене се чуваше все по - ясно и по - ясно, докато от завоя на горския път се появи доста раздрънкан микробус - уазка, в който пътуваха горски работници. Той премина върху следите на единака и продължи надолу към сечището. Големия облак прах, който се стелеше след него, покри с дебел слой и малкото останали следи на пътя. Настана пак за кратко тишина, нарушена от потракването на каручка, която се показа на завоя на пътя теглена от две малки магарета. В нея седеше дребен човечец с вчесани назад посребрени коси и засукани големи мустаци. Времето се беше подписало на челото му с едри бръчки, но в сините му очи все още имаше оня блясък и острота на погледа. За да успокои устрема на магаретата, той ту опъваше, ту отпускаше юздите им. Усещайки близостта на кошарата и края на мъките от горещото време, и облака оводи по тях, те дърпаха с все сила каручката за да се доберат колкото се може по - бързо до спасението. Каручката премина над заличените следи на единака и се отби по - надолу от пътя по друг път през сенчеста вековна гора.
Георги спря каручката близо до колибата, разпрегна магаретата и ги пусна да пасат на голямата поляна като ги подкани:
- Хайде, може да почивате колкото искате!
После се приближи до вързаното за кучешката колиба средно на ръст с дълга козина младо куче. То се изправи на задните си крака и сложи предните си лапи върху гърдите на стопанина си. Георги го плесна гальовно по муцунката и докато му откачваше каишката му говореше:
- Какво, Мури, омръзна ли ти синджира? Вече си свободен!
Кучето го гледаше в очите и сякаш разбираше всяка негова дума. Затова, когато почувства, че каишката вече не е на врата му, отскочи назад и хукна с всесила по поляната.
Георги говореше на всяко животно и птица и усещаше, че биваше разбиран от тях. Той погледа известно време лудориите на кучето, после се обърна, отиде до лесата на егрека и се подпря с две ръце на нея. Веднага към него се запъти водачката на стадото - бяла, вакла коза, следвана от своите две яренца, на едно, от които Георги бе вързал малко звънче. Тя изблея и близна ръката на стопанина си.
- Какво, Бяля, много ли огладняхте? - погали е Георги по главата. - Първо ще ви издоя, ще окътам мандрата и тогава тръгваме на паша!
Бяла му отвърна с леко приглушено врещене, сякаш искаше да каже, че разбира за какво става дума. През това време настанаха и други кози и овце, които лежаха наблизо и я наобиколиха чакайки да се отвори лесата за да тръгнат на паша.
Георги разтовари от каручката провизиите, които беше напазарил, прибра ги в колибата и с кофа в ръка влезе в егрека. Издои тия кози и овце, на които беше отбил порасналите рожби, закачи кофата на един ченгел в кошарата, отвори широко лесата на егрека и подкани Бяла:
- Хайде, Бяла, тръгвай! - той чукна силно с кривака по плета, като подкани със силен глас и останалите. - Хайде, прюш!
Бяла първа излезе с яренцата на голямата поляна последвана от другите кози и овце.
Стадото прехвърли хълма и кротко запасе зелената трева в сенчестата дъбрава. Когато то укротнеше, Георги присядаше на някой пън, засукваше мустак и започваше да нищи изминалите години живот с хубавите и не чак толкова хубави спомени.
Наследник беше на комитски род. Дядо му беше комита в смъртна дружина през Преображенското въстание. След неговата смърт, баща му наследи целия имот в планината заедно с добитъка и нивите. Георги беше най - голям от децата в семейството и затова баща му го вземаше със себе си да му помага и да го учи на занаята. В плани ната имаше тогава много вълци. От дядо му беше останала една стара карабина, затова баща му купи нова ловна пушка. С нея и добрите кучета, които беше отгледал, бранеха стадото от вълци и други посегателства.
Годините вървяха. Времената бързо се сменяха. Един ден при тях дойде роднина и с веста, която носеше, наруши монотонния ритъм на спокойния им живот. Създаваха ТКЗС. Баща му трябваше да влезе против волята си. Дълго мисли той, но не намери друго решение. Границата беше завардена и не можеше да мине оттатък, за да продаде стоката си, не искаше да лишава и децата си от неговото присъствие в тия мътни времена. Започна да получава и закани. Заплашваха него и семейството му. Една сутрин, той подкара стадото и го закара в двора на ТКЗС-то заедно с всичкия земеделски инвентар. С нивите му започнаха да се разпореждат новите управници. Милицията му отне карабината, остана му само ловната пушка, защото стана редовен ловец. Колелото на живота се бе завъртяло и за него бе спряло на нулата.
Георги наблюдаваше безпомощно отстрани. Косата на баща му за кратко време стана бяла като сняг. Той почна да линее и не след дълго се спомина. Като единствен мъж в семейството, Георги стана неговата глава. Затова напусна училище и се хвана на работа. Не след дълго се задоми. Намери си кротка и вярна съпруга. Добре,че беше такава, защото той понякога като си пийнеше вечер, удряше с юмрук по масата изпращайки люти закани към тия, които им отнеха имота и бяха докарали болестта на баща му. Посягаше и към бащината пушка, която наследи като стана и той редовен ловец. Тогава съпругата му го прегръщаше и къде с молба, къде със сълзи успокояваше кипналата му кръв в името на нея и децата.
Минаха години. Децата пораснаха и всяко пое по своя път. Сняг посипа черната му като смола коса. Мустаците и те побеляха, но останаха така буйни. Времената пак бяха станали много ветровити. Един ден нещата се промениха. Връщаха отнетите имоти. Колелото на живота пак се беше завъртяло и спряло този път на десет, но младите години бяха отлетели. Въпреки това, с малката пенсийка, която му дадоха за дългите години труд и с няколко овце той се върна в запустелия имот на своите деди. Жена му беше болнава и не можеше вече да го следва, затова си седеше в старата къщурка на село. Когато отидеше за провизии, тя винаги мърмореше и надигаше глас, че трябва да се прибере при нея и да се откаже от тая пуста негова работа, която ги разделя.
В планината останалите къшли отдавна бяха запустели. След като им взеха насила добитъка и нивите, собствениците се бяха запилели по градовете и там бяха пуснали корени. Когато казаха, че връщат имотите, се мернаха някои техни наследници, но никой вече не искаше да се върне в планината.
Георги беше останал сам, като Единак.
Единакът вървеше воден от все по - осезаемата овча миризма. Започнаха да се чуват хлопки, чанове и тънкия гласец на звънче. Когато достигна билото на баира, който изкачваше, видя на отсрещния скат кротко пасящото стадо овце и кози. Той бързо се спусна в дола, прескочи го с един скок и започна да дебне изкачвайки бавно ската, на който пасеше стадото. Когато го достигна, се сниши и запълзя по корем, за да не бъде забелязан. Колкото приближаваше, толкова по - ясно чуваше звъненето на звънчето. Това звънче го носеше едно от яренцата на Бяла. Те си играеха на гоненка без да обръщат внимание, че са се отдалечили от грижовната си майка.
Единакът направи голям скок, хвана яренцето, което тичаше първо и впи зъби в нежното му вратле. То успя само да исписка един път и замлъкна отпускайки копитца. Между острите зъби на единака замлъкна и малкото звънче.
Кратък писък долови слабия слух на Георги и го искара от унеса. Той се изправи и се огледа бързо на всички страни. Мури, който лежеше в краката му , също се изправи и впери поглед в стопанина си чакайки заповед. Няколко овце бяха забързали ход, но после спряха и кротко запасаха..
-,,Така ми се е сторило!" - помисли си Георги и започна да подбира стадото към кошарата, тъй като слънцето скоро щеше да залезе.
Сутринта беше тиха. Георги се готвеше да дои овцете, когато видя Бяла да подскача и да не дава на едното яренце да суче, докато не дойде братчето му. Тя врещеше викайки другия близнак. Георги се спря и се огледа. Той познаваше всяко животно в стадото, но другото яренце го нямаше.
- Това е бил Той! - определението за вълк в планината беше като за човек. - Дошъл е отнякъде и писъка вчера е бил на едното яре! - на глас изрече Георги.
Издои на две на три овцете. Хвана Бяла да може останалото живо яренце да се насуче и се прибра в колибата. Бръкна в пещурчето, ниша в камината, където държеше патроните на сухо и извади от там една кутия. Откачи пушката от стената, отвори я, сложи патрон с едри съчми в цевта, затвори я, метна е на рамо и излезе навън.
- Сега ще видим кой кого? - процеди през зъби Георги.
Овори лесата, пусна стадото и тръгна след него. Мури пристъпваше отзад с наведена глава усещайки напрежението в стопанина си.
През многото години живот, Георги не беше се срещал само с мечка, защото нямаше по тия места, но останалите животни в гората ги беше опознал добре. Никое животно не можеше да познае немърдащ човек, ако не усети миризмата му. Само вълкът и лисицата познаваха. Затуй, че беше с пушка на рамо в гората през забранено за лов време, Георги знаеше,че може да има неприятности, ако го срещнеше горския по охраната, но той беше готов на всичко, докато не се срещне с вълка. Един от двамата трябваше да остане на тая територия.
Измина около месец. Знаеше Георги, че докато не изяде откраднатото и не огладнее, вълкът няма да се върне пак за следваща жертва.
-,,Вече му е време!" - мислеше си той наблюдавайки кротко пасящото стадо и в тоя момент видя как дясното крило на стадото се впусна в луд бяг.
- ,,Той е!" - премина мисълта като светкавица през главата му. Георги пусна на земята бастуна, на който се подпираше, свали пушката от рамото, махна предпазителя и я вдигна по посока на бягащите овце. Зашари бързо с поглед докато видя в гъсталака промъкващото се огромно тяло. Вълкът ту припълзяваше, ту се приповдигаше да погледне разстоянието до жертвите си. Георги се прицели и започна да движи дулото на пушката заедно с едрата фигура на Единака. В един момент вълкът се спря, изправи се и обърна глава впервайки острия си поглед в немърдащия човек.
-,,Няма време, ще ме познае!" - помисли си Георги и натисна спусъка.
Отекна изстрел. Единакът направи огромен скок във въздуха и се строполи на земята. Мури седеше на задните си крака до изстрела, но успя да види скочилия вълк и с всички сили се затича към него с непрестанен лай.
Кучето стоеше с настръхнала козина и непрекъснато лаеше когато Георги се приближи. Вълкът лежеше безмълвен с широко отворени, замъглени очи, вперени в приближаващия човек, на когото сякаш искаше да каже:
-,,Та ний сме братя по съдба! Защо го направи?"
От трите големи дупки в широките му гърди течаха струйки кръв.
- Видя ли какво те пати? - обърна се Георги към него с победна нотка в гласа. - Сега вече сме наравно! Ти ми изяде ярето - ще платиш с кожата си!
И като хвана Единака за задния крак го повлече към кошарата след избягалото стадо. Мури подтичваше победоносно ту отляво, ту отдясно мятайки рунтавата си опашка и приръмжавайки заканително от време на време към влачещото се по земята мъртво тяло на вълка.
© Никола Яндов Всички права запазени