- Колеги, всички вие сте добри работници, качествени миньори - започна речта си Иван Къртицата, един от най-старите работници в рудника пред събралото се множество- Всички вие, всеки ден, месец след месец, година след година слизате долу, рискувате здравето и живота си. Вярно е, че сами си избрахме тази професия, но е вярно и това, че очакваме коректно заплащане срещу труда си. От колко време не сме взимали заплата? Седем месеца. Седем месеца получаваме по триста лева аванс и празни обещания. Знам, че вашите семейства тънат в мизерия. Знам, че всички вие пазарувате на вересия в магазините. Знам, че жените ви кърпят чорапите на децата ви. Знам, че сте гладни и знам, че с обещания няма да се нахраните, нито вие, нито вашите семейства - Иван направи кратка пауза, само за да види унилите кимания с глава - Колко пъти ходихме и се молихме? Колко пъти ни лъгаха? Колко пъти слушахме празни обещания? Трябвало да разберем, че фирмата изпитвала временни затруднения. И ние разбрахме, продължихме да се трудим. Но до кога? И още нещо. Вие видяхте ли новите коли на шефа, жена му и сина му? Това са вашите пари. Разбрахте ли за триседмичната ваканция на семейството в Дубай? Пак с вашите пари. А новата къща в Приморско и апартамента в Банско с какво са закупени? С вашите пари. И всичко това в последните месеци, когато фирмата уж била на загуба - Иван беше принуден да замълчи поради възгласите на неодобрение. Вдигна ръка и когато множеството се умълча отново, продължи- Призовавам всички вас на ефективни стачни действия. Не от другия месец, не от другата седмица, а още утре! Достатъчно ни лъгаха, достатъчно време имаха, сега ние сме на ход. Призовавам ви утре сутрин, в 6.00 часа, пред портала на мината. Утре никой да не слиза да работи, докато не си уредим сметките! Заедно ли сме?

     - Заедно! - множеството поде идеята, като последна спасителна сламка.

     Въпреки късния час в офиса на ръководството беше светло. В заседателната зала се бяха събрали собственика на мините, директора и началник смените. Седяха начело на една дълга маса и прелистваха някакви папки, вадеха отчети и си шепнеха възбудено. След около десетина минути на вратата се почука и в залата влязоха седемнадесет мъже с дочени дрехи, позацапани, позакърпени. Застанаха на вратата, свалиха шапки и се умълчаха като в храм.

     - Хайде влизайте де, влизайте- бодро ги подкани собственика- Ето, настанявайте се около масата. Е-е-е, не толкова далече де! Елате по-наблизо. Вземете си, почерпете се. Знам, че е късно и за това съм поръчал да ни донесат вечеря. Ама първо аперитив.

     - Ами то ние, такова, вече е късно - смотолеви един от тях- та да се прибираме… излязохме така на бързо, щото сте ни викал…

     - Ще обсъдим и това, за което съм ви викал. Ама нека първо да се почерпим, хора сме. Хайде, сипете си! На масата има коняк, уиски и ракия и ядки за мезе. Скромно е ама от сърце- усмихна се директора.

     Хората посегнаха първо към уискито, но се отказаха и избраха ракията, без да удостоят с внимание коняка. Сипаха си по няма и 30 грама, колкото да не обидят домакините, въпреки че при други условия биха си напълнили чашите, до ръба. Седяха, като на тръни и очакваха някой от висшестоящите да вземе думата. След една вдигната наздравица от началник смяна, собственика взе думата.

     - Тази вечер извиках едни от най-добрите си миньори. Това, че не слизам често долу, не значи че не се интересувам от хората си. Знам, че точно вие, а не някой друг, макар и да не сте от най-старите, се трудите най-усърдно. Ясно ми е, че не сте достатъчно ценени от останалите, като от Иван Къртицата например. Но аз знам на кой мога да разчитам. От дълго време обмислям да ви раздам премии, но както ви е известно фирмата е финансово зле. Знаете нали?

     - Знаем - едва доловим отговор.

     - Може би сте чували за колите и имотите които уж съм придобил в последно време?

     - Чували сме.

     - А ако ви кажа, че и аз самият живея от подаяния?

     Мълчание

     - Банките ми отнеха всичко и тези неща са ми временно заети от мой добри приятели, докато си стъпя на краката. Знаете, че постоянно търся нови партньори, ходя на бизнес срещи и правя служебни събирания. Как някой ще гледа на нас сериозно, ако отида с очукана кола от 90те години или поканя бъдещи партньори в панелно жилище? Разбирате ли, в бизнеса имиджа е всичко. Трябва да се поддържа висока класа, за да те приемат на сериозно. Принуден съм да преглътна гордостта си. То е същото като при вас- вие отивате в магазина и молите за сирене на вересия, аз отивам при приятел и моля за кола и терен за бизнес срещи. Принуден съм да прося не само за себе си, но и за вас. Правя го, защото вие ми гласувахте доверие, когато започнахте работа при мен. Аз ценя хората си. Знаете ли колко по-лесно щеше да ми е да обявя фалит, да си взема шапката и да изчезна?

     В залата цареше гробна тишина. Групичката беше свела глава, без да смее да погледне собственика в очите.

     - Аз не съм такъв човек. Не ме познавате. И тази почивка, както вие я наричате, в Дубай, беше бизнес среща. Осигурих голям договор за фирмата. Знаете ли какво значи това? Приходи. За мен, за вас, за всички. И точно, когато трябва да изпълнявам договор, вие ми връзвате ръцете с тази стачка. Знам, че идеята не е лично ваша и нямате вина за създалата се ситуация, но искам да ви кажа и още нещо. Какво знаете за Иван Николов или както го знаете Къртицата? Май нищо. Лесно му е на него да стачкува, да се отказва от работата си и да ви хвърля на произвола на съдбата, когато зад него стоят едно прилично наследство, високата заплата на съпругата му, която е чиновник в общината и пенсиите на родителите му. Той ще оцелее, а вие? Питам ви, вие какво ще правите? Нали разбирате, че ако точно сега се откажете и започнете стачка, това означава сигурен фалит за рудника.

     В залата цареше мълчание, нарушавано единствено от шума на климатика. Миньорите се присвиваха все по-ниско на столовете си в опит да станат невидими.

     - Но мен не ме е срам да моля. И ето сега ви моля да не обричате семействата си на глад. И не само вашите, но и на вашите колеги. Извиках точно вас, защото знам, че сте интелигентни хора и ще разберете създалата се ситуация. Знам, че сте милосърдни и отзивчиви и имате разум повече, отколкото останалите. Защото знам, че няма да оставите стотици ваши колеги на улицата. Помислете и за децата им. За това ви призовавам утре да се върнете на работните си места!

     Собственикът прокара поглед по лицата на мъжете. Видя появилото се колебание, примесено с доза объркване и продължи:

     - И за да докажа моите добри намерения, изпросих известна сума от познати, с която да покрия задълженията ми към вас, както и да ви отпусна премиите, които отдавна обмислям. Разбира се, не мога да взема сума, с която да изчистя задълженията си към целия персонал, но поне за най-добрите си хора мога да го направя. Стига да се съгласите да работите, още утре ще имате парите по сметките си. Е какво решавате? Ще работите ли утре или ще оставите всички да затънат? Е, без тези които са си финансово обезпечени разбира се и не проявяват и капка здрав разум. Вие сте на ход!

     - Ами то ние и да се съгласим- започна един от тях колебливо - не можем само ние да работим 24 часа.

     - Важно е утре да не се прекъсне работата. Ще работите на две смени, само в една от галериите. Другото е моя работа.

     - Добре де, ами с другите какво ще стане? - обади се един малко по-смел глас.

     - Като видят, че нещата потръгват, ще се върнат на работа.

     - Ами, тогава да работим утре, а?

     - Ама то това с парите, нали е сигурно, защото ми спряха тока…

     - Директора вече ги нареди и утре към обяд ще имате парите.

     - Ами тогава, да работим!

     -  Добре - намеси се за първи път директора - утре вие идвате в пет сутринта и слизате в мината. Останалото е наша работа.

     - Добрев, я кажи на секретарката да донесе вечерята, че много огладнях- обърна се доволен собственика към началника на смяната.

     На другия ден групата от седемнадесет човека слезе рано сутринта в мината. През деня стачката беше обявена за незаконна, полицията разпръсна събралата се тълпа, а ръководството набираше нови кадри. По една или друга причина всички стачници бяха уволнени.

     Година по късно, мината работеше под пълна пара. Шефът придоби нови имоти, направи няколко луксозни почивки, а фирмата отново беше изпаднала във финансово затруднение и вече три месеца заплатите се бавеха.