27.08.2017 г., 20:05 ч.  

Една непорочна любов 

  Проза » Разкази
597 2 4
12 мин за четене

         В спокойното село Могила живееше седемнадесетгодишната Мария, която бе единственото младо момиче в околността. Всички я имаха за прелест, никой не смееше крива дума да и́ каже – хубостта само хубост заслужава.
         Девойката бе по-красива от всички блудници, които присъстваха в сънищата на отрудените мъже. Млади и стари бяха готови да скочат в огъня за нея, без да знаят, че той я изгаря отдавна. Една рана бе захапала сърцето и́ – нямаше си родители.
         Стефан и Николина Иванови се споминаха след дълго боледуване, станало истинска мистерия за местните лекари. Веднъж се върнаха от полето, тръшнаха се като ударени от гръм и ходенето по мъките започна. Какви ли лекарства не им дадоха лечителите – нищо не помогна. Когато възможностите свършат, идва смъртта.
         Мимето отиде на погребението, въпреки че сред старците цареше суеверието, че деца не трябва да посещават такива места. Нямало да им върви в живота... Бабини деветини! Болката и щастието са две напълно противоположни вселени.
         Момичето изплака океан от сълзи пред двете дървени чудовища, в които лежаха хората, сътворили нейния живот. От вечно усмихнатите им лица нямаше никакъв спомен. На тяхно място смъртта бе поставила бледа маска, която носят всички, пътуващи към другия свят. Когато погребението приключи, деветгодишното тогава девойче усети за пръв път титаничната сила, с която удря Животът.
         Единствената и́ опора в онзи труден момент бе баба и́ – Станка Димитрова. Седемдесетгодишната старица бе готова да целуне калните пети на Дявола, за да спре болката на своята прекрасна внучка. ,,Господи, бива ли толкова нежно създание да плаче?’’, жената често се обръщаше към Всевишния, но отговор така и не получи. Дори Създателят бе безмълвен пред тяхната мъка.
         Минаха години... Години, в които онези отгоре се усмихваха, а тези отдолу плачеха. Години на страдание, в които спомените носеха тежестта на огромни бетонни сгради, населявани от действия, докосвания и образи. Огънят на миналото гореше бавно и болезнено върху загниващата плът на настоящето.
         15 май 2017 година. Топъл пролетен ден. Слънчевите лъчи водеха приятен разговор с тревичките, с пръстта, с енергичните животинки и работливите хора. Въздухът бе парещ и тежък като гигантски реотан. Синевата се усмихваше доволно, преизпълнена с живота на малки летци, кръжащи плавно в гръдта и́.
         – Бабооо, ще нахраня кучето! – кръвта в жилите на Мария кипеше. Девойката забърка каша от хляб и вода в мръсната паничка на животното. Котката на съседа Марин измяука като подивяла. Сигурно раждаше...
         – Хубу, нахрани го! После ела да закусаш! – отвърна старицата, която бе съсредоточена над пещта с палачинките.
         Мимето заподскача по правата пътечка към саята, тананикайки си нежна мелодия под носа. Меките и́ устни – тези меки устни, ставаха повод за вълнение у неженените тропчовци. Косичката и́ се полюшваше наляво-надясно в божествен ритъм – някак непринудено и девствено. Тънката и́ шийка, оцветена в млечен цвят, излъчваше невинност и чистота. Синята и́ рокля очертаваше заоблени гърдички и снага на кошута.
         Рекс, виждайки пристигащата храна, започна да се мята диво. Синджирът на врата му се опъваше – ако не бе бързоногата му стопанка, можеше да се удуши.
         – Заповядай, скокльо! – момичето постави купичката пред гладното същество, което омете кашата с невъобразима скорост. Мария го погали по главата и се върна при баба си.
         – Нахрани ли го? – попита Станка, когато внучка и́ влезе в стаята. Жената четеше вестник, извършвайки специфично за всички старци движение – наплюнчваше показалеца на дясната си ръка и едва тогава прелистваше страниците, които шумоляха като есенни листа, разнасяни от вятъра.
         – Нахраних го. – отвърна послушната девойка. Погледът и́ се срещна с палачинките, а вкусовите и́ възприятия изпиха фантастичния им аромат.
         – Добре, мила! Сядай и хапвай... – старицата се усмихна и остави четивото си настрана.
         Мимето се разположи на ниско дървено столче и започна да кълве като кокошчица изготвените от опитни ръце деликатеси. Станка се загледа в нея и си мислеше: ,,Сякаш довчера бе малко зайче. А каква красота е днес...’’
         – Мимче, трябва да те питам нещо... – матриархатът реши, че е настъпил удобният момент. Въпросът бе заседнал в гърлото и́ от три дни и не и́ даваше мира.
         – Питай, бабо. Питай... – младата дама бе все толкова лъчезарна и спокойна.
         – Ами... Ъ-ъ-ъ... – нещо възпираше великодушната жена.
         – Казвай, не се притеснявай. – подкрепи я внучка и́.
         – Виждам, че с Петьо излизате често... Обичате ли се, моето момиче? – на Станка и́ олекна. Дълго сдържаният въпрос изскочи като тапа на бутилка.
         Бузите на неузрялата госпожица пламнаха. Очевидно бе, че между тях имаше нещо. Когато почувства, че вече няма какво да крие, отвърна:
         – Да... Обичаме се, бабо...
         – Добре, Миме! Обичайте се! Не се засрамвай... Светът е пълен със зло... Кoe мислиш, че е способно да го пребори? Любовта, чедо... Любовта... – думите на Станка Димитрова звучаха величествено, пречупени през призмата на дълги години, в които е трупала опит.   
         – Бабо, и аз имам да ти кажа нещо...
         – Какво? – очите на старухата грейнаха.
         – С Петьо ще излизаме довечера. Към 9 часа. Нали ще може?
         – Ще излезете, разбира се! – въпреки че бе на седемдесет години, бабката подскочи от леглото и прегърна Мария – нейното отроче, нейната розичка, нейното безценно съкровище.
         – Ела с мен... Трябва да ти покажа нещо... – госпожа Димитрова бе приготвила страхотен подарък за своето диамантче. Жената закрачи жизнено (като че ли бе по-млада с двадесет години) към втория етаж на къщата. Мимето я последва...
         Източната стая на постройката бе винаги почистена и спретната. Завивките на леглото бяха нагънати и подредени, ухаещи на свежо. По стените избиваше влага, заради която на места се бяха образували грозни черни петна. С по́крива имаше проблеми открай време...
         Старицата ровеше в кафявия двукрилен гардероб, докато внучка и́ тръпнеше в очакване. Момичето прехапваше устни от вълнение над приведената си баба, приличаща на войник, залегнал в окоп. Когато епичното търсене приключи, Станка държеше в съсухрените си груби ръце ефирна бяла рокля.
         – Тя вече е твоя! – това бе вълнуващ миг, в който едното поколение предаваше щафетата на другото. Паяците във високите ъгли на стаята бяха строени като войници.
         – Бабооо! – Мимето не издържа и прегърна силно любимия си човек. Кристални сълзи се спуснаха по румените и́ бузки.
         – Облечи я. Нека да видим как ти стои. – госпожа Димитрова имаше желание да зърне прелестното съчетание.
         Девойчето пое бялата рокля с развълнувани ръце и отиде да се преоблече в другата стая. Докато я чакаше, възрастната жена си мислеше за своите младежки години. Лавирайки между минало и настояще, се усмихваше широко. Сърцето и́ биеше силно.
         – Бабо... – Станка настръхна от вълнение, когато чу това. Като че ли целият свят се материализира и я погали с перо по врата.
         Госпожа Димитрова се обърна, готова да политне от щастие. Гледката, на която стана свидетел, се запечата в съзнанието и́ завинаги.
         Бялата рокля прегръщаше момичешкото тяло на Мимето, придавайки и́ образ на грациозен лебед. Под млечния и́ врат се оформяше прилично деколте. Гръдта и́ набъбваше срамежливо. Кръстчето и́ бе тъничко, красиво, недокоснато. Официалното облекло се спускаше пръст под коленете и́, под които блестяха слабички и меки прасци.
         Двете жени се прегърнаха...
         – Много си красива! Кога порасна толкова бързо... – няколко сълзи тупнаха на пода. Старицата усети, че внучка и́ вече не е просто едно плахо момиче.
         – Пораснах, бабо, пораснах... – девойчето се развълнува. В мислите му времето летеше като самолет.

         – Преоблечи се. Ще те чакам долу. – Станка излезе от стаята и закрета по външните стълби, обляна от лъчите на обедното слънце. Съседската котка нададе ужасяващ писък. Раждането приключи...
         След като се преоблече, Мария разтвори книжния си тефтер и написа: ,,Днес съм щастлива!’’. В далечината кукуригаха петли, а в сърцето и́ виеше звукът на приближаващата радост.
         Денят преваля. Баба и внучка свършиха ежедневните си дейности и приковаха погледи в часовника, чиято стрелка се движеше бавно и тежко. Когато черният ленивец стигна 20:45, момичето се качи на втория етаж, облече роклята и се появи при най-близкия си човек. Слънцето заспиваше на запад.
         – Весело прекарване! – старухата прегърна чедото си.
         – Благодаря! Ще се прибера навреме. Не се притеснявай за мен.
         – Забавлявай се, мила!
         Мария – разкош, огън, копнеж – излезе пред северната врата на къщата. По улица ,,Васил Танев №5’’ подтичваха босоноги циганчета, оставени без надзор. Отсрещният двор на баба Пенка бе пуст и буренясал. Във въздуха се носеше миризма на тютюнев дим. Небосводът бе обагрен в ора́нжево-зеле́н цвят.
         От западния край на улицата се очерта силуетът на Петьо – младо, чаровно момче, успяло да намери топлина в този студен живот. Младежът се придвижваше някак плахо и неуверено, като че ли у него имаше боязън. Белите пантофки на девойката се сляха с грубата настилка на пътя, който не бе ремонтиран от поне двадесет години.
         Петър носеше синя риза, очертаваща стройната фигура на торса му. Двете и́ най-горни копчета бяха незакопчани, под тях се разкриваше слабо окосмение – символ на мъжествеността му. Кучето на баба Пенка се съсредоточи в сближаващите се момче и момиче.
         – Добър вечер! – обади се момъкът, след което добави: – Много си красива!
         – Добър вечер! И благодаря! – изкикоти се Мимето и сключи нежните си пръсти около дланта на неговата дясна ръка.
         Петьо изглеждаше сковано в своята изискана външна обвивка. Искаше или не, спадаше към многочислената група на селските мъже, които сякаш бяха програмирани да работят, ядат и спят. Свободното им време се запълваше с плътски грях или кръчмарски приключения.
         Влюбените завиха вляво към улица ,,Черковна №11’’. Баба Станка, изправена като стожер пред северната врата, ги изпрати с усмивка, извираща от дълбините на младежко-старческата и́ душа.
         Мимето усещаше боцкане в петите, причинено от острите камъчета, застлали разбитата улица като килим. Крехката мома́ всячески се опитваше да ги избягва, подскоците и́ направиха впечатление на момчето, което издума:
         – Какво ти е?
         – Нищо, нищо. – девойчето го погледна в сините очи. Устните им излъчваха крещяща нужда от целувка.
         – Охоо, влюбените! Обичайте се, чеда! Обичайте се! – дядо Марчо, седнал на пейката пред схлупената си къщурка, се подмлади, когато ги видя. Темето на стареца бе гола ливада, а някои зъби в устата му липсваха.
         Петьо и Мария се усмихнаха. В мислите на възрастния мъж минало и настояще се сляха, отблъснаха и експлодираха в дъжд от тъга, щастие, раждане и смърт. ,,Благодаря ти, Боже, че ме срещна с тези ангелчета! Пази ги!’’, старикът ги изпрати с лудо биещо сърце.
         Младите хора продължиха по улица ,,Изгрев №5’’, в края на която надничаха дигите на селската рекичка, изкачиха се на главния път и започнаха да хвърлят малки камъчета от моста в бистрата вода.
         На изток се чернееха дървета и разорани полета, високи вятърни турбини се белееха и разкъсваха въздуха със своите непрестанно въртящи се перки. Петли и кучета огласяха простора със звуците си. Селцето заспиваше.
         – Какво ли ще се случи с нас? – мекият глас на прекрасното женско създание погали ухото на мъжкия индивид.
         – Бъдещето е несигурно тук. Виждаш, че работа няма. Мъжете се скитат немили-недраги, а жените все по-често плачат. Тежък е животът на село, Миме. Радвам се, че поне теб срещнах. Моя пътеводна светлина, мой блян... – момъкът се потопи в очите на своята любима, в които се отразяваше лунният сърп. От близките къщи долитаха мелодии на фолклорни песни. Пълни с вино чаши дрънчаха в наздравици. Нощта издигаше стройните гласове на селяните във въздуха, където се сливаха с прохладния вятър.
         Влюбените се отдадоха на изкушението. Ягодовото червило на Мария полепна по устните на момчето. То обхвана кръстчето и́ със силната си дясна ръка. Двамата потръпнаха, разтресени от тока на първичната наслада и споделената любов. В тази си поза изглеждаха като актьори от италиански романтичен филм.
         – Обичам те! – прошепна той, галейки пламналите и́ бузи с мазолести длани. Девойката се почувства по-лека от колибри, сякаш щеше да хвръкне.
         – Аз повече! – сърцето и́ се блъскаше в гърдите и́ като обезумял затворник в решетките на своята килия. Месечината се разплака, наблюдавайки ги.
         Петьо погледна електронния часовник, висящ на лявата му китка като украшение. Часът минаваше 23:00. Момъкът реши, че е време да се прибират.
         – Да тръгваме. Времето е напреднало много. – въздъхна той.
         – Добре... – съгласи се крехкото създание и обви ръце около неговите. Роклята и́ се повдигна от лекия повей на вятъра.
         Мария и Петър се спуснаха по улица ,,Изгрев №5’’ и се изгубиха в далечината и́. Момчето придружи приятелката си до дома и́, както си му бе редът. По пътя не говориха много – прилепените им длани разкриваха атомна експлозия от чувства. Стъпките им отекваха върху ситните камъчета, а сенките им, отразени в уличните лампи, късаха нощта на малки парчета.
         Когато стигнаха пред северната порта на къщата и́, той рече:
         – Този ден за мен е незабравим!
         Момичето го погледна и се замисли. ,,Знам как ще стане още по-незабравим!’’, осени я бърза мисъл.
         – Ела с мен! – отвърна му отривисто и го поведе за ръка.
         Девойчето правеше широки крачки по напукания път, които се сториха прекалено бързи на изпадналия в недоумение момък.
         – Къде отиваме? – попита я той, но не получи отговор. Миловидното му недоумение придоби очертания на процъфтяващ страх. Вървяха на изток...
         Мимето спря в края на улицата, след който следваше черен път. Белият лебед пусна ръката на своя любим и го погали по лявата буза.
         Вляво от тях имаше едноетажна къща с недоизмазани фасади. На стълбите и́ беше седнала старата циганка Анка, която опъваше мундщука на наргиле. Жената изпращаше кълбета дим от устата си към окиченото със звезди небе. Вероятно така успокояваше душата си.
         Вдясно от тях се блещеше безстопанствена къща с опустошен двор. Стъклата и́ бяха изпочупени от нагли крадци, които вилнееха спокойно по тези региони. Коминът и́ го нямаше, а пътната вратичка бе хилава, безпомощна и жалка, като че ли щеше да рухне всеки миг.
         – Когато загубих мама и татко, само тази гледка ми даваше покой. – Мария говореше като зрял човек – спокойно и осъзнато.
         Петьо измести поглед от циганката, която хранеше трикракото си куче с вкоравен краищник. Момчето остана без думи и помисли, че е мравка на фона на гледката.

         Пред тях се разкриваше безкрайността – в най-голия и́ и интимен вид. Равните полета отдавна бяха заспали, но белите вятърни турбини никога не преставаха да работят. Бог бе дарил съществуването на всички селяни с незаменим пейзаж.
         – Спирам да мисля за болката... Летя към тези земи, опитвайки се да намеря спокойствието... – продължи девойчето в своя сериозен и отмерен тон.
         – Докосвам небето... Целувам земята... Искам и намирам! Но така и не успях да поговоря с мама и тате... А как ми липсват само... – гласът и́ притихна, слагайки край на прочувствените слова.
         Младежът се приближи до приятелката си и я прегърна през кръстчето, обсипано с белота. Тя отпусна глава на здравото му рамо. Нощта ги покри бавно и старателно с величествения си покров, а в облаците се носеше само една дума: ЛЮБОВ.

© Димитър Драганов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??