Денят беше горещ и плуването ми се отрази идеално. Сега лежах на плажа и мързелувах. Щях да убия няколко часа  и си мислех за срещата с Емили. Нямах и телефонния номер, иначе щях да звънна сто пъти досега. Искаше ми се да се изтърся у дома и неканен, но реших в крайна сметка, че идеята не е добра.
…………………………………………………………..
1999
       Милица не можеше да заспи. Цяла вечер се въртя в леглото си, но на разсъмване клепачите и се затвориха  и дремна за малко. Чу, че леля и трополи в кухнята. Стана и излезе на двора да нахрани кучетата. Повика ги, но те не отговаряха. Заобиколи къщата и тогава ги видя. Видя ги  и обезумя ... Хрътките лежаха мъртви. Не бяха застреляни, но лежаха. Някой  им бе прерязал  гърлата.  Милица изпищя. Леля и се втурна навън. Двете жени се разтрепераха   от ужас.  
-    Сега аз съм наред – хълцаше момичето.
     Милица много плака. Леля и се взе в ръце, трябваше да спаси момичето, телефонира на вуйчо и. Той обеща да измъкне  Милица от Прищина. Надвечер ще я вземат с кола до Белград и там щеше да намери Владе –приятел на вуйчо и, който ще и помогне за паспорта.
         Милица се лута с адреса, но намери Владе, той я снима. Взе парите за паспорта и гледаше мрачно. Момичето излезе на улицата и махна на едно такси. Откара я  до хотела, който и препоръча вуйчо и. За пръв път беше в Белград. Тук всичко е тихо, няма война. Хората се разхождаха безгрижни и засмени по улиците. Все едно е на друга планета. Но ще направи това, което и поръча вуйчо и...в Америка. Настояваше да замине в Америка. Английският и вървеше в училище, а и частните уроци и помагаха да има безупречен английски.

          Втора  нощ не затвори очи. Объркана  и отчаяна, тя не знаеше какво да прави. Дали  да не остане тук. Все пак, сръбкиня е. Сви се на леглото и рида цяла вечер. Трябваше да се научи да живее сама. Но как ще се справи? 

      На обяд отиде  да си вземе паспорта.  Позвъни и зачака.
    Владе отвори вратата:
-    Влизай, какво си зазвъняла. Сядай на канапето, ще пием по едно кафе.        

Милица влезе в огромен хол.  Владе  беше начумерен и още първият път не и направи добро впечатление, но тя седна на крайчеца на един стол. 
 -Паспортът готов ли е?
-Да, естествено. После ще го получиш.
-Защо после?
-Много си глупава. И много питаш.
Милица нищо не отговори. Стомахът и се сви на кълбо. Обиждаха я. Никому нищо не беше сторила. И не мислеше, че е глупава, даже в училище беше отлична ученичка.
  Той наля кафе в две чаши и седна срещу нея.Заоглежда я. Очите му се плъзнаха  по тялото и, спряха се на гърдите и. Милица пламна от срам. 
 - Свали си блузата – с остър тон и нареди Владе. 
Милица заплака. Беше в капан. Сама.
-Хайде, какво още чакаш?
  С треперещи пръсти се съблече. Ням вик застина в гърлото и. 
 -Стига си циврила. Свали и дънките.
……………………………………………

            Емили  сложи още малко очна линия и се погледна в огледалото. Пръсна парфюм на китките си, очерта устни с червило   и излезе. Вече беше в таксито и бързаше за работа. След три часа е полетът. Харесваше си новата работа като стюардеса. Щеше да остави зад гърба си онзи бар, където беше бариста толкова години. Днес имаха вътрешен полет от Ню Йорк до Сан Франциско. Беше красива  с вдигнати коси, със синя пола и елегантни обувки. Бялата и блуза трептеше по снагата и. Пилотите я харесваха, но Емили не бързаше да се обвързва с никой. Животът ми взе да се нарежда след 10 години в чужда страна – мислеше си тя – Отървах се от миналото. Беше спокойна и уверена. И малко щастлива.
            Самолетът се издигна и Емили поздрави пътниците. Започна да сервира напитки и храна. И тогава го видя…него…Владе Миркович седеше и я зяпаше така както преди десет години. Когато си получи паспорта. Сините му като лед очи не сваляха поглед от нея. Устата му се изкриви в жалка гримаса  от изненада. Той я позна. 
         Тя също. Един миг те се фокусираха и никой не мигна. Ехааа, малката се е уредила в живота. Хубавица – мислише Владе и и намигна. Спомни си как я оправи  на канапето. Запуши и устата, но тя го захапа като малко лъвче. Гърчеше се под него, но той я зашлеви няколко пъти и тя се усмири и примря. Колко сладка беше малката... На Емили и призля. Краката и се подкосиха. Изпитваше огромно желание да лисне чашата с уиски в лицето му. В лицето на този подлец и насилник. Но се овладя. Сервира му и отмина по пътеката. Усещаше очите му на гърба си. Тези ледени очи я прогаряха. За малко да се спъне. Влезе в  тоалетната, наведе се разтуптяна и повърна. Пусна студената вода, изми си очите и се загледа в огледалото. Срещу нея беше онова младо  деветнадесетгодишно изплашено момиче, само срещу целия свят. Спомените като неканени гости си проправяха път в главата и. Заредиха се сцени…кучетата, леля и, баща и, учителите, куршумите, грохотът… Тъкмо беше спокойна и миналото  я застигна, нахлу като ураган върху нея. Нямаше никога да се отърси от войната, насилието и миналото си. Господ си е правил други сметки за нея.

          Емили изкара този полет на тръни. Когато се приземиха не бързаше да се прибира в хотела и се оглеждаше неспокойно. И имаше защо. Владе Миркович я следваше  на две крачки разстояние в тълпата

          Ще я докопам…светът е малък...животът ми я поднесе на тепсия...

           Следва…………..