Сърцето ми е стогодишно.
Не съм като другите.
Беше родена преди мен. Усещах го. Не я познавах, засичах я сутрин в метрото. Състезавахме се по стълбите към подлеза на метростанцията.
Зелена пола, скъсани кецове и косата ù, която ухаеше на еклери. Вървях зад нея и се чудех дали ù е студено. Беше поне 2-3 градуса, под полата имаше само цветен, тънък клин. Забелязах я неволно, сблъскахме се преди няколко сутрини на входа на мотрисата, вдигнах глава и погледите ни се вплетоха. Проследих я с поглед една поредна сутрин и някак си не можех да си обясня нездравия си интерес към нея. Какво толкова имаше в нея? Слушах музика, пътувайки и си съчинявах живота ù. Изглеждаше бунтарка, имаше вид на току що пораснал бурен, нахална, в скандални дрехи, с пиърсинги и татуси. Представях си как изглежда сутрин, когато стане от леглото. Розовите краища на косата ù, толкова ли са розови? Представях си я как се облича, как се гримира, как храни котката си. Имаше котка, виждах космите по дрехите ù. Винаги ходеше с голяма чанта през рамо. Носеше доста неща със себе си. Бях убедена, че носи винаги книги. Имаше блясък в очите ù. Онзи блясък, които се придобива само след четене на много книги. Иначе, бас държа, че любимият ù автор е Буковски. Някак си ù отива.
- Следваща станция „Опълченска“.
Слизам. Поглеждам зад рамо. Тя ме проследява с поглед. Или така ми се струва.
Седмици по-късно аз съчиних целия ù живот.Съчиних и нея, съчиних си къде работи, защо обича кецове converse, къде е била на море миналото лято, в кого се е влюбвала, къде е учила, на коя книга е плакала.
Една сутрин тя не се появи. Просто я нямаше. Първоначално не забелязах. Качих се в метрото и когато то потегли забелязах, че нея чисто и просто я няма. В този момент осъзнах какъв филм бях сътворила в главата си. Усмихнах се наум.
Опитах се да я съчинявам без да я виждам. Тя така и не се появи повече. Не ми се получаваше... Това беше като да четеш Ана Каренина на служебния си компютър. Четеш, не е като да не четеш, но книгата в скута ти я няма. И не е същото. Отсъствието ù караше въображението ми да страда.
През цялото време докато я съчинявах, така и не съумях да открия нейното име. Имам теория, че хората си идват с имената на този свят. Всеки един от нас има име, което си е негово, независимо как се казва по документи. И ако си имал късмета да попаднеш на чувствителни родители, ти ще носиш името, което ти отива. Което ти стои. На нея, така и никое име не ù пасна. Опитвах и накрая я оставих без име. Котката ù (която съчиних) беше Евстати. Напълно подходящо име за нейната котка. Любовта на живота ù беше Борис, познат като Борко. Но тя... Така и не намерих име за нея.
Тази сутрин я видях. Отново във метрото. Видях я и се усмихнах. И преди да се усетя ù казах:
- Здравей! – така както се казва здравей на стар приятел, който си засякъл в родния си град. Казах го, защото за мен тя беше нещо такова. После се замислих, че всъщност това момиче не ме познава, нито аз нея.
Тя ми отвърна с усмивка, свали слушалките от ушите си, и потупа с ръка металната седалка до себе си. Седнах без да знам какво да кажа. Рядко чувствам срам през живота си. Тя се оказа точно такава каквато си я съчиних. Говореше, така както звучеше в главата ми. Жестикулираше, така както жестикулираше в съзнанието ми. Говореше, сякаш ме познаваше от години. Разказа ми за себе си в рамките на 2 минути. Докато пътувахме я попитах:
- А, само да те питам... Котка имаш ли?
- Имам, да. Евгени се казва, долния гнидолеж. Изключително нахално създание, нагло до безобразие, но не бих я заменила за нищо на света.
Оставих я да продължи да говори. Слушах монолога ù и на места ми идеше да я прекъсна и да и кажа: „ Да бе знам го това.Съчинила съм го. Давай по същество, че Г.М. Димитров е близо“.
На края на разговора ни се сетих да я попитам как се казва.
- Ева. Приятно ми е!
Ева. Да нейното си име беше това. И аз нямаше как по-хубаво да го съчиня. Не можех да го съчиня, защото друга Ева не познавах. Тя бе първата.
© Радина Стефанова Всички права запазени