Миналата сряда, докато пиехме кафе след работа, видях на ръката ѝ пръстен с диамант. Тя обича да носи пръстени, а този определено беше красив. Зачудих се колко ли струва.  Нямах съмнения кой ѝ го е подарил. Онзи женкар от катедрата по астрономия, дето непрекъснато я баламосва с разни глупости и даже, когато небето е ясно, я води на покрива да гледат звездите. Що за пубертетски глупости! Както и да е. Няма да му се дам.

  Тя излиза с него два пъти седмично. Явно го харесва. С мен също излиза два пъти седмично, но не съм сигурен дали ме харесва толкова, колкото него. Няма начин да не ме харесва поне мъничко, а и аз, когато се понапъна, мога да бъда забавен. Тъй че няма да се дам, решил съм, че ще бъде моя и това е. Тя си избира мъж, ясно ми е, но го прави вече няколко години. Мъчителна работа. Излизаше и с други, но накрая останахме само ние двамата с астронома. Май си пада по хора на науката. Не се лепи по мутри, което е хубаво. Значи не е меркантилна. Какво му харесва толкова на астронома, не знам. Вярно, че той е по млад и по-висок, но има дефект в говора, плюс това е оплешивял на темето. Аз пък съм побелял леко, голяма работа. Както и да е.

  Та за пръстена. След като пуснах няколко тънки шегички и подпитах елегантно за пръстена, тя призна, че й го е подарил той, астрономът, за именния ден. Леле каква излагация! Дори не бях разбрал, че тя има имен ден през април. Онзи явно вече ми водеше по точки. Как можах да забравя да погледна в календара!

  Запомних как изглежда пръстенът и след като се поразрових в интернет, открих, че струва 3000 лева. Ужас! Аз, с моята мижава заплата, не мога да си позволя да купувам такива подаръци. Не че неговата заплата е по-висока. Изглежда, че той има допълнителни доходи, или е взел заем. Лоша работа. И аз бих взел заем, ако знам, че ако и подаря нещо хубаво, тя ще избере мен и ще преустанови всякакви отношения с омразния астроном. Но може ли да е сигурен човек? Това жените са странни същества.

  Струва ми се, че тя започва да губи интерес към мен. Забелязвам и че докато си бъбрим, тя попипва диаманта и се усмихва. Може би в тези моменти си мисли за него, астронома. Мамка му и диамант! Ех, де да можеше да ѝ подаря двойно по-голям и двойно по-красив диамант! Онзи направо ще се спихне от мъка. И тя ще избере мен! И ще се оженим, ще правим редовно секс и ще имаме деца…

  Добре де, защо просто не избере! Да каже с теб тръгвам и това е. Нима задължително трябва да има състезания. Тъпа работа. Не може ли просто да попита сърцето си и да каже: „Ти си човекът!” А после отхвърленият, независимо дали това ще съм аз или астрономът, да ходи да пасе другаде. Това ми се вижда честно. Изобщо струва ли си човек да се занимава с жени, които много подбират?

  Май забравих да ви кажа, че работя в катедрата по химия и естествено знам някои нещица за химичните елементи. Ако не сте наясно, да ви кажа, диамантите са чисто и просто графит, като онова нещо  в моливите, алотропна форма на въглерода.  

  Идеята не закъсня да дойде. Бях твърдо решен да не му се давам на онзи астроном. Та значи… Проучих всичко за правенето на изкуствени диаманти. Оказа се, че са нужни много висока температура и много високо налягане, за да се промени кристалната решетка на графита. Цял месец блъсках в импровизираната лаборатория вкъщи, сума ти техника и пари потроших, но накрая се сдобих с нещо като бронирана микровълнова печка с горивна камера.

  Отначало получавах само диамантен прах, но когато проконтролирах процеса, нещата се получиха. Сложих в тавичката един голям кристал графит и след съответното изпичане, бумтене и трещене, се получи диамант – красив безцветен, същинска наслада за окото. Бях си опърлил едната вежда, но иначе бях доволен.

  Бижутерът, който обработи скъпоценния камък, много държеше да знае откъде го имам, но аз не казах. Да не съм луд! В крайна сметка той се задоволи с парченцата, които останаха след обработката.

  Моят диамант беше десет пъти по голям от диаманта на астронома, а и блестеше по-хубаво. Не можех да си представя, че тя би могла да му устои, при условие, че наистина обича диаманти.  

  В един от дните, в които се срещаме с нея, купих мавруд и разни салатки и я поканих в къщи.

  Хапнахме пийнахме, после аз се ухилих широко, извадих диаманта и го положих внимателно в малката ѝ  длан. Тя го изгледа, изпърха с мигли и каза:

  – Диамант!

  – Да, диамант, за теб е.

  – О!

  – В знак на силните ми чувства към теб.

  – Откъде го взе? – попита тя и сключи замислено вежди.

  Този въпрос определено не ми хареса, чудех се как да ѝ отговоря. Накрая измънках:

  – Няма значение, не е краден.

  Сбърчи чаровното си носле, после стана и изтича в лабораторията. Там видя модифицирана микровълнова печка и следите от диамантен прах по плота. Извърна се към мен и каза:

  – Ти си го направил значи. Чрез някакви химически средства. И се опитваш да ми пробутваш фалшив камък. Стъкълце някакво!

  – Това е съвсем истински диамант. Бижутерът може да потвърди. Всички, които разбират, могат да потвърдят – наежих се аз.

  Тя чукна диаманта върху пръстена си и рече:

  – Този е истински. Стоян взе заем и продаде две наследствени ниви, за да ми го купи. И цял месец яде само хляб и лютеница, просто защото остана без пари, горкичкият…

  Тя остави диаманта до бутилката вино, фръцна се и излезе. Вероятно отиде да гледа звезди.