В последно време ми прави впечатление, че все по-често минавам по един и същи маршрут. Това стана неусетно и нямам представа защо се получи. Общо взето улицата е тиха и има няколко стари къщи, останали като по чудо след големия бум в строителството, когато кварталът се промени коренно. Минавам оттам по едно и също време на отиване и на връщане. Нищо особено не се случва, ако не се счита появата на онази лудата, която винаги стои на прозореца  на втория етаж и гледа кой минава. Обстоятелството, че не излиза от стаята и не ходи никъде навява съмнения, че не е с всичкия си. Отначало не я забелязвах, но после започнах да я забелязвам. Учуди ме най-много постоянното ù присъствие на това място, поради факта, че е млада, а това занимание, доколкото знам, е характерно предимно за някои любопитни бабички; вече не мога да си представя старата сива къща по друг начин. Дори зимно време зад запотените стъкла на прозореца забелязвам неподвижния ù силует; понякога имам смътното усещане, че се усмихва и се обръщам назад, за да се убедя, че не съм се заблудил, защото съвсем странна ми изглежда тази усмивка и съвсем налудничава – почти липсваща. И още нещо: лицето ù ми се струва някак смътно познато – факт, който по особен начин навява асоциации за цикъла на Мона Лиза; нямам представа защо е така и нямам представа дали не сънувам; може и да съм леко мръднал; опитвам се да си спомня, но нищо не си спомням.

В действителност, при мен ситуацията не се е променяла с години. Обикновено се движа сам и обикновено работя сам, макар и в екип, но понякога забравям, че е така; по принцип не разговарям с никого. Все повече се убеждавам, че няма какво да им кажа, нито какво да науча от тях. Това е така много отдавна – почти откакто се помня, а напоследък все повече придобива натрапчив характер. Не зная дали лично съм поставил бариерата или някой  го прави свише, но във всеки случай бариерата съществува; чувствам го съвсем осезателно и вече съм се примирил с нейното наличие. Не бих я сравнил с бариерата на Шварцшилд*, поради преобладаващи сили на отблъскване, което не се вмества в познатите закони на термодинамиката. Зная само и съм убеден, че тя е нещото, което ме отделя от останалия свят; аз съм отсам, а те – оттатък. И съвсем естествено – няма какво да споделяме. Поради което не се и опитвам да го правя, докато те – онези, които се опитват, определено ме дразнят със своята амбициозна посредственост.

“Tanto modesta lo poco como lo nucho.” **

Съществуващата тенденция се запазва почти неизменно. Разбира се от само себе си, че в подобна ситуация бих могъл да присъствам реално в битието единствено сам и единствено в условията на прогресиращ махмурлук; тази самота нараства неотклонно с всеки изминат ден. Не мога да твърдя, че ми харесва, но няма как да го променя. А и не искам. Аз съм някакъв своеобразен Робинзон на някакъв несъществуващ остров, но явно и Петкан не съществува. Няма го никакъв този Петкан и последствията са предимно за лична сметка. Явно е, че от екипа, където работя, ме понасят преди всичко заради квалификацията ми – твърде важно е моето участие при разработките, доколкото ги има, но извън служебните задължения съм пълен пас; не бих се включил в техните инициативи по никой начин и по никой начин не бих декларирал съпричастност. Изглеждат ми прекалено елементарни, за да не си изям шапката от омерзение. В изявите и демонстрациите около себе си откривам една всеобхватна чалга, която никак не се вмества в представите ми за допустима мерзост. Почти всичко, случващо се наоколо е белязано с пределна посредственост – факт, който ме принуждава да пускам бариерата и да търся компания в самия себе си. И няма да се учудя, ако някой ден установя, че си говоря сам.

Там е работата, че, говорейки си сам, непременно бих се възненавидил. Защото е логично, че няма какво да споделя със собствената си персона, което да не ми прозвучи клиширано. От всички консумативи на света най-зле понасям клишетата, въпреки че в прекалената им употреба откривам нещо метафорично. Поради което непременно ги употребявам и непременно в достатъчни дози, за да имам сили да се адаптирам с нарастващото и все по-любвеобилно гадене. Боря се с лакомията си, доколкото имам спомени от пировете при Епикур*** и обичам жените, но не препечени и не – в собствен сос. Балансирайки между лудостта и безумието, обикновено избирам третата възможност: тази, че може всеки момент на парапета да кацне една гарга и да ми проговори на френски или да изграчи финала на „Мечтание” от Шуман и то непременно във фа мажор, което не би било прецедент, защото предпочитам да си мисля, че финалът на „Мечтание” е предназначен за мен; зная го без да се консултирам с Шуман и тази идея никак не е невероятна, поради обстоятелството, че всички гарги на света нямат предпочитания към консумацията на концерти в собствен сос.  Всъщност, доколкото разбрах впоследствие, онази лудата не била съвсем луда, въпреки че някога изнасяла концерти; после нещо се случило – скочила да целува диригента и решила да се поразходи по клавиатурата с високи токчета, накрая се разплакала, но след всичко това таванът не се срутил и не настъпило второто пришествие.

Така или иначе в дистанцията между раждането и колапса на вселената, нищо съществено не се състоя; импровизираният концерт се провали, но малко преди да се спусне завесата и в залата се промъкваше тишината, видях насън онази мъртва птица, която падна на няколко крачки от мен и тогава осъзнах, че преди да умре е искала да ми каже нещо; забелязах една рубинена капка по човката, след което прозвуча финалът във фа мажор; чух го отчетливо в паузите от тъга и мъглата пълзеше по тротоарите. Още на следващия ден същата тази птица отново падна пред мен и отново ме погледна невиждащо; ситуацията се повтори наяве – беше все така бяла и достатъчно мъртва, дори рубинената  капка още не беше засъхнала и тогава си спомних  онзи сън, но не съобразих, че може да бъде знамение, защото не вярвам в сънища. Когато я вдигнах от земята и останах на саме със смъртта, не останах очарован от нейната загриженост, защото съм наясно, че тя има навик да се представя внезапно и не винаги в подходящ момент. Тогава отново ми се стори, че някой вътре в мен плаче, а после уточних, че не е в мен, а някъде съвсем близо и съвсем, съвсем безутешно, както умеят да го правят красивите и малко луди жени. Тази подробност ми се изясни веднага и в близък план, защото на прозореца на втория етаж, както обикновено бе оставен отпечатък от нейното присъствие и очите и бяха препълнени; не съм виждал до сега отпечатък с такива препълнени очи и не считам, че е само от дъжда.

Тогава успях да направя още едно уточнение, което по някакъв начин се бе изплъзнало от вниманието ми. Оказа се, че тя – онази лудата – е много по-хубава отколкото е възможно – не само защото обича да се разхожда по клавиатурата с високи токчета и не защото го прави с необходимото изящество, но и защото възможностите да се появят красиви луди между галактиките не винаги са достатъчно реалистични, особено ако след всеки мъртъв концерт се състои и по една мъртва птица. Понеже не вярвам в сънища и понеже Мона Лиза явно е пропуснала тази изява, побързах да се прибера в къщи, за да си легна и да го прослушам сънувайки, защото много обичам да съживявам мъртви птици, падащи по време на флирта между Хипнос и Инсомния. Но докато вървях по улицата и докато бързах, усещах един забит в гърба ми поглед, който ме пареше.  Стори ми се, че тя ме вика, макар че никой не ме викаше, но чух този вик в една картина на Едвард Мунк**** и едно обърнато небе от тишина, където хоризонтите се сливат, поради което побързах да се махна. Разбира се, впоследствие съзнателно промених маршрута, защото ми се изясни, че ако не го направя сега, после никак няма да мога да го направя, а то е належащо, понеже тук не е бариерата на Шварцшилд и при духовните тела, за разлика от материалните, доминират законите на антигравитацията*****. Нямам представа защо взех подобно решение; докато бързах да изчезна, мярнах една сянка на обреченост, и преодолявайки нападналата ме слабост, го спазвам стриктно. Понякога виждам на сън онзи отпечатък на прозореца и мъртвата птица, която прелита през пространствата от синя тишина, защото има в сънищата едни  пространства – скитащи между акордите – съвсем сини и съвсем притихнали. Престанах да ходя и на концерти, не само защото тя липсва там, но и защото след това доминира в сънищата ми; виждам я как се разхожда по клавиатурата с високи токчета и се усмихва с онази странна усмивка, напомняща за цикъла на Мона Лиза; това пък кой знае как го измислих.  Постепенно ми се загуби дистанцията между сънищата и реалността; дори понякога тази реалност с нищо не ме привлича и тогава започва едно бягство, само дето не мога да разбера дали бягам от нея или от себе си. Но ми е пределно ясно, че и в единия, и в другия случай при следващия цикъл на вселената, ситуацията няма да се повтори, защото някой  беше казал, че съществува ентропия******, времето е еднопосочно и единствено, събитията са еднопосочни и единствени и всичко, което пропиляваш сега, няма начин да бъде компенсирано някога и во век и веков.

Парадоксалното беше, че нямах желание да променя нещата в друга посока; не се и замислях как би могло да се случи и тази неустановеност на ръба на окончателния провал сякаш започна да ми се нрави. Споменавам думата провал, защото, скъсвайки с реалността, едва ли е възможно да стигна до спасителен бряг, още повече, че спасителните брегове вече не приютяват Робинзоновци, а отдавна са обсебени от чалгослушащи селяни.

В условията на оформящ се провал и сенки от фрагментарни сънища има един незрим момент, когато започваш да се чувстваш доволен от себе си – това е аксиома и нейната валидност не подлежи на обсъждане. Харесва ми мъглата по тротоарите късно вечер, призрачните отражения по крайречния булевард, когато водата е съвсем черна и съвсем неподвижна , кръчмите по Сточна гара  и контейнерите за смет с ровещи цигани, проститутките от пиацата на любовта; има нещо упойващо в цялата тази безнадеждност. Гмурвам се в безнадеждността и ми харесва. Харесва ми тъкмо, защото е невероятно тъжно и не виждам други причини, обясняващи този феномен.

Започнах да забравям за лудата, но една вечер тя ми напомни за себе си по неподозиран начин. Най-напред се появи птицата – имам предвид онази мъртвата, която падна в краката ми, когато минавах по улицата покрай старата къща. Но същата вечер тя влетя в стаята ми, понеже се оказа, че прозорецът е отворен и вероятно искаше да ми говори. Тогава разбрах, че нещо се е случило, защото тя ме погледна с невиждащите си очи и забелязах там всичката тъга на всички мъртви птици по света. Когато започна пробуждането; то се случи късно след полунощ; изведнъж разбрах, че вече съм съвсем буден и прав в средата на стаята, дори облечен, а прозорецът, всъщност, беше затворен. В първия момент се зачудих  как е могла да влезе тази птица през затворен прозорец и това много ме смути, после се сетих: има подобни птици в картините на Рьоне Магрит******* и все ми се струва, че е изскочила от там.

Не зная какво ми влезе в главата; една камбана прокънтя стресиращо и веднага хукнах към старата къща по същия стар маршрут от времето преди да падне бариерата с идеята, че съм ужасно закъснял. Разбира се, не забелязах нищо особено, макар и да знаех, че има нещо особено. Прозорецът, както обикновено, светеше и дори мярнах зад завесите сянка от присъствие. Много се замислих дали да не почукам, макар че е ясно кой чука в полунощ по чуждите къщи, наистина много се замислих.  И вероятно щях да го направя, но тогава мина оттам една стара циганка – кой знае от къде се вземат тези стари циганки по никое време – и ме погледна укорно: „Отивай си, тя вече няма нужда от тебе.”

Приех предложението буквално, защото в същия момент ми просветна, че наистина няма нужда от мен, а циганката изчезна както се появи. Така и не разбрах как. Покрих се отново и то беше ясно, че ще го направя; няма какво друго да се случи в условията на един действащ закон за антигравитацията. После не сънувах нищо и тишината започна да побелява.

На следващия ден още със събуждането някой ми каза, че ще трябва да ходя на погребение. Нямам представа кой ми каза, липсват всякакви извънсписъчни сатанинства, но вече знаех къде да отида. То беше ясно какво може да последва и сега осъзнах, че отдавна съм го очаквал. Кой знае защо чак сега. Всъщност, имам усещането, че смътно съм допускал подобна възможност като единствен изход, но не съм сигурен в последното.

Както можеше да се предполага и както обикновено се случва с мъртвите птици, погребението беше достатъчно скромно – неколцина близки и роднини, няколко бабички, попът и аз. Никой не ме попита как съм попаднал там и аз на никого не съм давал обяснения. Казаха само нещо във връзка с диагнозата и че погълнала някакви хапчета – точно както подозирах. Освен това съвсем нелепо си въобразих, че го е направила по същото време, когато съм стоял долу под прозореца и се колебаех дали да не почукам. Сериозно ме обсеби тази идея и все се опитвам да я прогоня, защото никак не е въодушевяваща.

Иначе всичко беше нормално и съобразено с традицията. Погребение като погребение. Успях да видя само лицето на мъртвата, защото бе затрупана с цветя и тялото изобщо не се виждаше. Едно съвсем бледо, почти мраморно лице, което излъчваше невероятно спокойствие; сякаш се бе разхубавила още повече и не изглеждаше никак мъртва, ако не беше това прекалено спокойствие, което винаги е липсвало приживе. Дори ми се стори, че за миг нещо мръдна под клепачите и тя ми се усмихна със същата онази загадъчна усмивка, имитираща фаворитката на Леонардо.

Но най-много ме потресе картината на стената – точно срещу леглото. Платно с маслени бои – някакъв сюрреалистичен пейзаж. Всъщност, това беше изненадата за деня. Лудата се оказа и художничка. Видях там себе си – самият аз, разглеждащ учудено мъртвата птица – в една безлюдна улица с прихлупени  хоризонти, но сянката ми съвсем липсваше. Сянката ми се разхождаше в друга посока; имаше само едно отдалечаване зад някаква спусната бариера в паралелно измерение и няколко ноти – изскочили от петолинието...

Известно време след това, когато се прибирах в полунощ, един бял силует пресече улицата и влезе в старата къща. Хукнах нататък, но не открих никого. На външната врата висеше ръждясал катинар.

Много скоро при друг повод същият този силует се появи в дъното на коридора и ми се усмихна. Когато дотичах, вече го нямаше. Но забелязах на стената следа от усмивка.

Р

1. Бариера на Шварцшилд: Теоретична граница, характеризираща космическите черни дупки /колапсари/, зад която никое материално тяло не може да се завърне, поради изключително мощната гравитация.
2. „Малка или голяма, досадата си е досада.”  Фр. Цорн
3. Едвард Мунк: Норвежки художник, автор на известната картина „Викът”.
4. Епикур:  Елински философ, проповядващ удоволствията като най-важното условие за живота. Последователите се наричат епикурейци – тоест: обичат да си угаждат.
5. Закон за антигравитацията: Още няма такъв. Не се знае дали физически е възможна и антигравитацията.
6. Ентропия: Наука, занимаваща се с хаоса в природата.
7. Рьоне Магрит: Белгийски художник – сюрреалист.