-Щастлива ли си, детето ми?

Неочакваният въпрос ме извади от унеса ми. Напоследък се самовглъбявах доста често. Обикновено в компанията на членове от семейството на Чакърови. Чувствах се неудобно сред тях, а ме мъчеха десетки въпроси.

Къде е дъщерята на Чакърови? Защо всъщност са ме наели? Какви ли тайни крият още от мен и дали някога ще ми ги разкрият? Колко ще продължи целият този фарс?

Вечеряхме заедно. Цялата фамилия. Емилия и Вълкан, Димитър и Яна, Атанас и Мила. И аз. Ако можеше да се сложи заглавие на картинката, би било: "Посочете излишното." Отговорът е очевиден.

-Да, майко. Защо да не съм?

Няколко чифта очи ме изгледаха унищожително.

-Действително! Защо да не си? Всеки е радостен да намери мястото си. Да получи каквото заслужава...

-Яна иска да каже, че е изключително щастлива да е тук със семейството си и да допринася за неговата сплотеност.

Димитър беше стиснал устни, а зад тях зъбите му се вклиняваха едни в други. Болката добавяше свирепост в образа. Съпругата му леко му се усмихна и отговори:

-Разбира се! Точно това исках да кажа!

След което сведе поглед и незабелязано погали болезнената синина на корема си. Ударите, чийто резултат беше тя, щяха да се повторят в много по-тежък вариант ако не потвърдеше думите на съпруга си.

-Как върви учението? Взе ли вече мечтаната специалност?-се включи в разговора и Мила.

-Не. Още не съм решила каква да бъде. Моментът не е настъпил.

-Точно така! Нужно е да обмислиш добре решението. Все пак е за цял живот. Аз, например, не мислих. Знаех го от първите си съзнателни дни. Трябваше да накарам мама да се гордее с мен. За целта беше нужно да я надмина в онова, в което беше най-добра. Затова сега седя на мястото и, а тя се пръска от гордост...

-Наско, моля те! Не му е сега времето! А и хуморът ти не го разбират всички.

-Защо, татко? Смехът подпомага храносмилането. Всеки уважаващ себе си лекар го знае, нали Елисавета? Мисля, че затова сме тук. Да се радваме на компанията си. И да си почиваме от дневните несгоди.

-Това е момчето ми! Чете мислите ми и винаги нарича нещата с истинските им имена! Ето, аз бих нарекла жена ти курва, задето спи с брат ти.

-Майко!

- А твоята жена е отчаяна златотърсачка, след като ти позволява да и причиняваш всичко онова, което толкова отчаяно се опитва да прикрие и предотврати с пълното си подчинение пред теб. Един съвет, скъпа: Ако забременееш от него ще се наложи да избираш-детето или парите.

-Моля да ме извините, но мигрената ми отново се обажда.

Мила стана от масата, усмихна се насилено и напусна огромната трапезария. Никой не и обърна внимание.

-Благодарим за приятната вечер, но утре ще ставаме рано и се налага да ви оставим. Хайде, Яна! Да вървим!

Яна се подчини безропотно и тръгна след съпруга си със забит в обувките си поглед.

-Е, след като отстранихме слабите звена от веригата, можем действително да поговорим. Докога ще се преструваш, майко?

-Какво искаш да кажеш, Наско?

-Сериозно? Само толкова? Майко, остаряваш.

-Би ли престанал да изпитваш търпението ми, Атанасе? Известно ти е, че майка ти е много чувствителна напоследък.

-Майка ми просто е изгубила тренинг. Не, честно! Писна ми да водиш разни нищо неподозиращи момичета у дома и да ги насилваш да се правят на твои дъщери, уж за да е щастлива мама!

-За какво говори той?

-Всичко е наред, скъпа! Ще се оправя с него. Атанасе...

-Не, майко! Нищо не е наред! Отдавна не си била на свестен психиатър. А ти е необходимо. Знам, че до утре ще си забравила какво съм ти казал. Или ще се правиш, че е така! Понякога и аз се оплитам в лъжите ви, но това няма да промени факта, че сестра ми е мъртва и че ти си виновна. Не е важно какви номера ти играе собственият ти ум, но си убийца. Мариана я няма. Единственият чист човек в това семейство е под земята, а ние седим тук и разиграваме театър. Знаете ли какво, аз също ще си ходя! Натъпках се с празните ви любезности и псевдоморални поучения. Лека ви вечер!

А ти, докторе... Ако си толкова умна, за колкото те имам, ще си биеш камшика от тази проклета къща и никога няма да погледнеш назад. Без значение колко пари ти предлага баща ми или в каква тежка нужда се намираш.

Преглътнах огромна буца в сухото ми като пустиня гърло. Заболя ме. Започнах да си хапя устните и чопля пръстите под масата. Но се овладях. Погледнах въпросително Вълкан, но той не ми отвърна. Беше се втренчил в масата. Затова се обърнах към Емилия. Изненадах се. Тя ми отговори със строгия господарски поглед, който видях при първата си среща с нея.

-Да не би да има нещо, което да желаеш да споделиш с нас?

-Не... Не мисля.

-Тогава си свободна за вечерта, дете! Върви да почиваш! Аз се чувствам прекрасно. И в близките часове това няма да се промени.

Не се поколебах да се подчиня. Искаше ми се да извикам: "Ура! Тя се завърна!", но в същото време умът ми крещеше "Бягай!"

Да, щях да бягам. Но не и да избягам. Трябваше да настигна Атанас и да говоря с него час по-скоро. Беше се оказал прав. Пак ще си говорим...