- Фило-о-о-о!!!

- Пак ли ти? Я подвивай опашка и отивай да си играеш с останалите кутрета!

- Не искам! Обичам да си говоря с теб.

- Аз пък обичам тишината.

- Всички казват, че си странен, защото имаш тъмно минало. Така ли е?

- Кой говори тези глупости?

- Ами всички. Казват,  че си мъдър и оттам идва и името ти Фило-философ. Ха-ха-ха, Фило-философ, Фило-философ…

- Майка ти знае ли, че си толкова далече?

- Не съм ѝ казвал, така че не би трябвало да знае.

- Ох, от години не се е раждало такова непокорно кутре като тебе. Давай да се прибираме, хайде! Но-о-о-о ще вървиш до мене, на една опашка разстояние. Спри веднага да лаеш, да подскачаш, да гониш слънчеви зайчета и каквото и да било друго. Стар съм вече и не мога да вървя толкова бързо.

- Добре, но ако ми разкажеш за тъмното си минало.

- На никой не съм разказвал, че на теб ли?

- Именно!

- Няма!

- Тогава ще тичам във всички посоки.

- Тогава ще ти тегля една лапа зад ухото.

- Ако ме стигнеш.

- Упорит, своенравен, непокорен… напомняш ми на самия мен!

- Какво, какво каза?

- Да си чул, казах ти да не тичаш като полудял на ляво и на дясно.

- Добре, добре. Хайде сега повтори!

- Няма.

- Мо-о-о-оля те!

- Казах, че ми напомняш за мен самия. Когато бях кутре, разбира се.

- Ти някога си тичал?

- Аха.

- Фило, и аз ли ще стана толкова голям и рошав?

- Не.

- Защо, нали каза, че приличам на теб?

- По характер, само по характер. Аз съм кавказка овчарка.

- Какво си?

- Това е порода кучета.

- От къде знаеш?

- Не съм бил винаги бездомен. Родих се в къща.

- Имал си си човек!!! Ехааааа, това е прекрасно. Разхождал си го, играели сте си заедно, хранил те е, зимата те е подслонявал на топло. Фило, та това е сбъдната мечта.

- Зависи от гледната точка.

- Как така да зависи? А какво се случи?

- Продаде ме.

- Как така те продаде?

- Виж хлапе, не ние си имаме човек, а човека ни притежава. Родих се в една ферма за кучета. В началото всичко беше прекрасно. Тичах на воля, бях близо до мама, братята и сестрите ми, човекът ни се радваше, обгрижваше ни, просто прекрасно. Когато станахме на твоята възраст, започнаха да идват разни хора и стопанинът ни продаваше един по един за пари. Изгубих цялото си семейство.

- Ужасно е…

- Хайде, не плачи. Нали сега си открих ново семейство, нови приятели.

- Теб на кой те продаде?

- На едно мило семейство.

- А как попадна тук?

- Избягах.

- Защо? Нали каза, че са били мили.

- Да, такива бяха- хранеха ме, почистваха ме, радваха ми се, бях на сухо и топло. Но не това исках. Бях вързан по цял ден. После идваше стопанина и се започваше „Стани, седни, легни, донеси“. Не бях свободен, душата ми копнееше да препуска през полята, исках да ме мокри дъждът, да усещам вятъра в козината си…

- Кога избяга?

- Когато тя се появи.

- Коя?

- Грета, моята спътница в живота. Беше една есенна вечер. Тя дойде до оградата мокра и гладна, зъбите ѝ тракаха от студ, но беше толкова красива. Извиках я и тя дойде, сгуши се до мен и заспа. На сутринта дойде стопанина и като я видя, вдигна голяма олелия. Прогони я. успях само да ѝ кажа да ме чака наблизо. По тъмно започнах да се дърпам, да подскачам, да тегля проклетия синджир. След няколко часа една халка поддаде и бях свободен. Намерих Грета и заскитахме заедно. Блажени години, хлапе!

- А тя къде е сега?

- Там, където ме откри, до реката. Там почива в мир. Почина преди две години. Пренесох трупа на любимото ѝ място. Всеки ден я посещавам.

- Извинявай, Фило, че прекъснах срещата ви.

- Не се притеснявай, каквото е имало да си кажем, сме си го казали отдавна, пък и утре е ден.

- Значи да си имаш къща не е толкова хубаво, а?

- Зависи от гледната точка. Когато печелиш едно, губиш друго. Зависи от приоритетите ти. А, ето я и майка ти, хайде върви. А, Малчо?

- Да, Фило.

- И на никого нито дума.

- Честа кучешка, Фило.