Бай Стоян седеше на прага къщата си. С любопитен поглед следеше как народът тичаше напред –назад по калдаръмените улици, влизаше в дюкяните на старата чершия, спираше се за минута-две за по някоя случайна приказка и отново поемаше по пътя си. Умислен беше бай Стоян и това личеше и в стойката му, и в погледа му. Седеше на малкото си дървено трикрако столче, сведен напред и ръце, покорно прибрани една в друга. А в очите му някаква угриженост.  „ За добро ли е цялата тази рабоата?” , мислеше си старецът и поклащаше леко глава. Плетеният калпак успешно прикриваше побелелите му коси, но годините и тревогите бяха оставили дълбоки бразди по мекото му лице и бяха наляли с мъдрост очите му. Това не можеше да се скрие. Но днес бай Стоян не знаеше какво да мисли. Да не стане някоя беля само, че турците само това и чакаха. Но градът все пак беше дълбок котел, в който от години вряха горещите възрожденски идеи на не един или двама деятели. Елена ги е раждала смели радетели и смели ще си ги прибере накрая. Не беше ли време и да образова чадата си. „ То знанието не е за всеки! Но пък без него какво ще чиним? Ехх, да го бъде тогава!” – въздъхна старецът с натежало сърце и махна разсеяно с ръка на мрачните си мисли.

• Добър ден, бай Стояне!

• Дал Бог добро, даскале! Чувам, класно училище ще си имаме в града. Модерно щяло да бъде!

• Модерно, модерно! – гордо се напери даскалът. Усмихна се доволно, подсвирна весело и продължи пътя си.

„Ех, да го бъде тогава, ама....” – отново си помисли бай Стоян и бавно се изправи. Приведен напред от тежестта на годините, изохка глухо и внимателно се прибра.

 А центърът на града бързо се напълни с хора. Като малък мравуняк, еленчани се събраха вкупом и чакаха нещо важно. Чорбаджии, бакали, еснафи, богати и бедни, стари и млади, свещеници и даскали, цяла Елена днес беше обединена. 

- Дошло е време децата ни да получат истинско образование! Дошло е време всички ние, заедно, да обединим сили и идеи и да дадем на нашите деца възможността да се учат! Нека се превърнем в средище на просветата! Всичко е в нашите ръце!

- И в кесиите ни! – чу се силен глас от тълпата. Народът се засмя, оживи се още повече и като рояк пчели зажужа с все сила.

- И в кесиите ни , господа! Но как искаме да получим, ако първо не дадем!

- Кърпата на главата си ще продам, само да ми се изучи детето! – чу се друг, много по-силен и непоколебим глас,

- Ние трябва да сме за пример на обществото. То един ден ще ни се отплати прещедро! – така разпалено говореше светският възпитаник, завърнал се наскоро от гръцките земи, Иван Момчилов. Искаше младият възрожденец да запали онази искрица в съгражданите си, която да възпламени огън в сърцето на всеки еленчанин. Това щеше да е огънят, който да бошува поколения напред, 

Силата на словото му прерастна в жълтици, а те скоро издигнаха и сградата на първото модерно класно училище. Здрава и уютна постройка, издигаща се на два еатжа, с широки помещения, които топло да приемат и приютят учениците не само то околията, но и от цялата страна. 

• Ти накъде, Христо? – сурово погледна сина си бай Михал.

• Как къде, тате? Да се уча! Днес е първият ден в училище.

• Връщай се веднага! Никъде няма да ходиш! – свъсено изръмжа старият ковач.

• Но тате, как така! Даскал Ненчо ще ме чака!

• Ще те чака той! Идвай тук, че работа те чака! Кой ще запали пещта, а?

Малкото момче сведе покорно глава и се подчини на баща си. Работа имаше, така е, но сега беше дошло време да се учи, да се образова. Старият ковач не щеше и да чуе синът му да учи. „ Само ще си губи времето, За какво са му  на него четене, писане, че и да смята“ Тъка ще стои и да ми помага! За това образование не трябва!” – все се мусеше пред жена му бай Михал. А Дона жадуваше синът й да се учи, да получи нови знания, да излезе от нищетата и мизерията. Не можеше и дума да отвори пред мъжа си. Все сърдит и навъсен посрещаше всеки опит да го придума. А момчето, затворено от сутрин до вечер в малката ковачница на баща си, знаеше, че за всяко желязо си има майстор, силна ръка и непоклатима воля. Само така ще изваеш от безформеното парче метал нещо чисто и красиво. А неговият майстор  беше учението, Знаеше, че ще понесе много удари, докато от неговото невежество се изкове нещо здраво и потребно. Знаеше, че желязото се кове, докато е горещо, а сега той гореше с възрожденските идеи.  „Дошло е време..” – повтаряше наум момчето и тези думи кънтяха в главата му. Ударите на ковачният му чук звънтяха в ритъм с мислите му и острия език на желязото не спираше да дразни слуха му. 

• Прости ми, тате! Аз ще се уча! – прошепна тихичко Христо зад гърба на баща си и излезе тичешком без да знае дали го беше чул. 

Христо замени ковачницата и металния звук на чука с дървената скамейка и перото, а единственият метален звук, който достигаше слуха му, беше този на училищния звънец.