***

     Нощта беше топла и тиха. Пееха птици и гласовете им разтваряха цветовете на омайното биле, скрито някъде между тревите.Уханието на измита земя се носеше над полето.

    Само един светлик трептеше тревожно и осветяваше прозорчето на голямата къща. Леля Ленка поставяше кърпа, след кърпа, потопена в  хладна вода на челото на Митко. „Разболя се, ех, разболя се! Боже, опази го, че след него, аз няма къде да ида, освен да го последвам!” – въздишаше бавно старата жена, а очите и се пълнеха с жал.-” Защо сине, така? Защо? Какво не правиш, както трябва, че така се мъчиш и сам не виждаш, че разранена душа и с думи се печели, не само с дела!”

    Митко бълнуваше. Треската вилнееше с пълна сила. Ситните капчици пот избиваха по кожата му. Той отваряше от време на време очи, изправяше се, извикваше:

  - Стойче! Без…мене…щастлива…- после се отпускаше отново на постелята. Някъде далече витаеха мислите му, омайни и скитащи в безвремието, на крачка от Рая, високо над Ада, и само милиметър над пустата човешка земя.

   Леля Ленка едвам успяваше да смогне да го завива, да попива потта от челото му. Сама се ядосваше, но когато той се появи пред нея, бе забравила да изпрати до хана, че да обади, че Митко е вкъщи и не е добре. Но само още някое време...Ратаите рано щяха да дойдат и щеше да прати един  от тях. Знаеше тя, че синът и не беше такъв. Да, несигурен беше в себе си, но постоянен в своите чувства. Той сам, понякога, не осъзнаваше, че  се заключваше в своите си неща, а отвън хората не разбираха, че в него има борба. Ала тя беше майка. А майката винаги усещаше, какво се случваше с нейното чедо! И сега знаеше! Не можеше повече така да продължава! Време беше някой да пита Стойка, това, което синът и не успяваше. Майчиното и сърце разбираше, но не можеше да се примири. Страх го беше, чедото и! Страх от загубата, от отритването, имаше той в себе си, и сам не разбираше, че човек понякога сам се подлъгваше и сам страдаше дълго за едното нищо.

    В далечината светликът обагряше небесата и сякаш се отваряха вратите за небесните стъпала. Две женски очи се вглеждаха в мрака. И трепереше женското тяло, сърцето премираше в тревога обвяно, душата се гърчеше, а навън мракът бавно се разтваряше полят от росата.

   Човекът се раждаше и цял живот неосъзнато се стремеше към чудото. Само, където умът му нямаше рамки, как ще изглежда то. А чудесата на тази земя се случваха! Като тихи, нежни стъпки се раждаха и умираха световете на чувствата, и отново възкръсваха, отново копнееха душите да се слеят в една.

***

  Заранта, ратайчето първо влезе през портата, да обади за Митко. Стойка стисна ръце пред гърдите си, пребледня отново, хубавото и женско лице. Обърна се тя, погледна към Добри, после, към Марга.

     - Ти върви! Не се тревожи, ние тук ще се справим!- отвърна ѝ Добри. Някъде дълбоко в очите му заигра веселото пламъче на надеждата. Младото му сърце, сякаш предчувстваше, че сега нещата ще се наредят между новите му обични хора, които се бяха превърнали за кратко време в негово ново семейство. Но Стойка притеснено се загледа към Марга. Младата жена, преметна плитката си през рамо и само отвърна:

     - Аз и така съм чужда и опетнена, затова не се тревожи за мене. Иди при него!

След това се обърна, за да продължи работата си, която вършеше преди идването на ратая. Стойка още не беше сигурна, но направи стъпка –две към човека, който беше пратила леля Ленка, да я извика. Само Добри беше сигурен в нещо, което не беше мислил дълго, но твърдо знаеше в себе си, какво трябваше да се стори.

    - Отивай! – каза той по-силно,- Че, като се оправи бати Митко, ще да ни станете калтати (кумове) на мен и на Маргето.

Стойка го изгледа, сякаш за пръв път го виждаше и на место глава, на раменете си беше сложил магарешки уши. Марга се обърна кръгом. Черните и мънистени очи се впиха в лъжеца, който току-що беше се с нея подиграл:

     - За шегите ти, сега не му е времето! – скастри го тя.

Добри не бързаше да ѝ отговори. Сложи той ръце в джобовете си и приседна на миндера, близо до отворената врата. Усмивка озари лицето му, изпъна напред крака и се подпря о стената, доволен, па и рече:

     - Върви како Стойке! Не ни мисли!

Тя повече не чака, разтуптяното ѝ сърце вече я теглеше там, където туптеше едно друго, мъжко и свидно, нейно.

     - Да не ти изпи човка акъла! – ядоса се Марга на Добри.

   - Нямам много пари, но гладни няма да останем. Една каруца и мене си, заедно с магарето ти предлагам!- отвърна ѝ топло Добри, и някак му се развесели сърцето от укора, който прочете в нейните очи, затова продължи,- И тези две ръце имам. Работливи са, пък и като ги сключа около нещо, не пускам – пазя го.

Марга пребледняла повече ѝ от Стойка седеше срещу него сега, и не дишаше. Някъде, между тях, из въздуха се разля мириса на разцъфтели цветя.

     - Пък и два крака имам, и гръб – силен и здрав съм, повече и от вол. – продължи да изброява Добри, а сега още по светло ставаше мъжкото му лице, като сам виждаше как се обагряше в червенина кожата по шията и бузите на Марга. - Имам и две очи, ма не ме слушат много! Често без да ме питат, ходят да търсят снагата ти. Иска им се да те погалят, да те подслонят във взора си и запазят от всичко.

Марга стоеше като вдървена. По нейното тяло премина трепет, като повей на непознато досега чувство на отдаденост, на някаква принадлежност към това, що правеха очите на мъжа срещу нея. Чудна магия и сбъдната орисия е любовта за две млади сърца –опияняваща, разливаща се по вените, омагьосваща и даряваща сърцата с покой.

     - Ти не знаеш…- започна Марга.

   - Ти също. – прекъсна я Добри, а в очите му зари се разливаха, избуяваха чудни тревите, и дървета клоните сплитаха – свят се раждаше. Свят на възхита!

***

    Митко се рееше. Гореше го вътре и вън. Тялото му се тресеше от спазмите на трескавостта и неудържимостта на жаждата, и стремежът, душата му да открие най-после мирен бряг, спокойствие. Хладни женски ръце обгръщаха лицето му, галеха челото му. Тези длани той не познаваше, но близки му бяха, някак познати и мили. Всеки път щом пръстите го докосваха, той някъде, отдалече усещаше радостното топуркане на сърцето си. Чудна магия! Дали Господ Бог, така го галеше или Богородица го подслоняваше в топлите недра на пазвата си? Не знаеше и не помнеше. Не му се летеше вече в простора! Искаше там долу да е, до ръцете, които разтопяваха студа и жегата, и до гласа, който шептеше:” Моля те, върни се! Не ме оставяй! Какво ще, да правя без теб? И аз, и то – стига да ни приемеш - твои сме!” Какъв глас само беше това - лековита билка за изранената мъжка душа, омайно биле за сърцето, спокойствие без тъга!

       Той бавно отвори очи. Разпилени коси се простираха върху него.Една женска глава беше положила буза, върху топлата му длан и дъхът от устните пареше по кожата. „Тя!” – просветна в ума му и хиляди избухващи звезди се посипаха, а после събраха отново.”Тя!” – мисълта му спираше дотук, а тялото му , уморено от борбата потрепваше окрилено, сякаш за пръв път усетило истинския кипеж на живота.” Тя!” – кънтеше, като ехо в главата му и като в дълбока пещера отекваше забило се надълбоко в същността му. После, дойде онова „То?”

Тя се стресна. Повдигна глава. Той затвори бързо очи. Топлите нежни длани преминаха, като облачета по челото му. Въздишка на облекчение се отрони от нейните устни. Треската си беше отишла и сега хладното чело беше почти с температурата на нейната кожа.

„То?” – мислите на Митко се зареяха отново. И сякаш сърцето му разбра и се оживи: ” Не ме оставяй!” - прошепна сърцето му отново, с гласа на нежната женственост,- „Моля те върни се!”Сега в какво да вярваше? В силата на съдбата? В Божиите ръце? Или просто най-после му отговориха от небето?

  Клепачите му бавно се вдигнаха. Стойка стана, заглади малко дрехите си, разплетените си коси оправи. По нейното лице  личаха реките пролети бисерни сълзи. А той, се чувстваше окрилен!Ангел ли беше станал или сам, Ангелът беше при него дошъл! „То!” – отекна нежно в душата му, когато видя трепета на женското тяло и несъзнателният жест на ръката, която легна върху престилката.” Ти затова ли, Стойче? Затова? – и очите му се изпълниха с влага, - Не ми продума, ма и аз съм един! То си е наше! Наше си е, част от тебе, и от брата – мое дете!”

      Силите, що придобива човек и от силните бури на болката, и от пясъчните вопли на страданието, и от измитите грехове, са сили чисти на възкресението. Изтерзан беше, изморен, но възкръснал от пепелта Митко, не можа да сдържи стонът и той се плъзна от устните му. Стойка подскочи, завтече се и приклекна до него. Обви тя с двете ръце лицето му. Той отвори очи и се разбиха вълните в отражение, вляха се, затанцуваха морски искри.

      - Ти добре ли си? – жално, но с надежда пророни Стойка.

   - Тихо! – само отвърна ѝ той, и се надигна да слее устни, че да обвърже нейната половина душа, с неговата.

    - Чакай,… аз… трябва да…- опита се през дъх да каже нещо тя. Митко не изпускаше очите ѝ, беше ги пленил в своите, като в клетка.

      - Замълчи! – тихо и страстно ѝ отвърна той. – Това що е твое, е вече мое, до гроб!

***

       Да, животът на човека е безкрайна орисия! Като веещите чудни коси на самодивата Любов, се ветреят съдбите, плетат и разплитат хорските сърца, чудни възли от чувства. Китна надежда крепи света на слабите си плещи, но избуяват в гърдите и раждат се чудеса, подтикнати от копнежи.

      Стойка тромаво изправи гръб. Снагата и натежаваше вече от плод, както огъват се клоните на ябълковото дърво от претрупаността на рода. Мама Ленка седеше наблизо и ту дремеше, ту се стряскаше над забодената игла.Нейните ръце шиеха мъничка ризка, която с обич щеше да обгърне неродено още телце. Две боси крачета шляпаха по  калдъръма. Като патенце се клатушкаше мъничкото момче след мъжът, крачещ ситно пред него. Усмивка обагряше в светлина, красивото мъжко лице, усещаше се, че умишлено се бавят стъпките на човека, за да го стигнат малките стъпала.

     - Та..те! – чу се звънко гласче. Мъжът спря и се обърна, загледан в малкото чудно човече с живи очи и мургаво личице:

        - Кажи, Коле? – нежно пророниха устните му.

     - Дай! – протегна ръчичка Колето. Митко се върна, наведе се и вдигна сина си. Очите му срещнаха нейните, а там вече бяха родени хиляди светове.

Край!