Ханджийки - 1. Възкресение-1
Произведение от няколко части
-
1996 8 11Проза » Разкази
-
1814 10 13Проза » Разкази
-
2655 13 12Проза » Разкази
-
3339 10 5Проза » Разкази
-
1735 6 10Проза » Разкази
-
1526 8 9Проза » Разкази
-
1786 9 7Проза » Разкази
-
1704 10 15Проза » Разкази
-
1760 7 12Проза » Разкази
-
1403 5 7Проза » Разкази
-
1749 9 12Проза » Разкази
-
1441 8 14Проза » Разкази
-
1411 6 5Проза » Разкази
-
1404 6 11Проза » Разкази
-
1483 7 16Проза » Разкази
-
1303 7 12Проза » Разкази
-
1628 8 19Проза » Разкази
1.
Възкресение
Казват, че ако човек бере душа по Великден, то той е чист и праведен – свят човек. Това тяло, в което е живяла чистата човешка душа, ако ще преживява мъките на Исус Христос, търси начини да се опростят греховете на обичните му хора и да не се пишат неговите на тях.
Има един дълъг и лъкатушещ път, по който почти ежегодно се движат върволици от коли и хора. Пътниците са различни : едни са тръгнали да сбират пари, като ратаи и косачи, други да си вършат търговията, трети - неволята ги е подгонила да впрегнат животните и да прехвърлят планинското възвишение. По тази изпотъпкана и оформена от човешките съдби черга, като дебели възли са се намотали няколко крайпътни хана. Под това название обаче, всеки, който не е минавал от там, трябва да разбира, ниска кирпичена къщица с един комин, състояща се най-много от две-три помещения: обща стая за хранене, друга за спане на платежоспособните пътници и трета за собствениците на високо уважаваната странноприемница. Разбира се, всички тези постройки са на неголямо разстояния от най-близкото схлупено планинско селце, чиито отделни къщи на малки тумбички са се проточили по коритото на някоя рекичка и гръмко се зоват ”махали”.
Та имаше една такава странноприемница край пътя, в покрайнините на малко селце, намиращо се между близкия град и още едно поселище с по-големи размери, скътано почти в подгъва на планинските „поли” на Родопите. Пътят се виеше, като накъкрено прясно луканче, покрай китното поречие на рекичката и там, където като подкова се извиваше, преди отново да се изправи бе кацнало ханчето. Местните му казваха „Ханджийското”, щото едно време, като го отворил на Кольо Дайрето дядото, нарекъл го с едно накипрено, като мома име, че на простите люде им се връзваха езиците, дорде го изрекат.
Та малки и големи знаеха „Ханджийското”, а и бяха опитвали точената баничка на младата ханджийка, гозбите и: боб с карантийка, свинските ушенца изпекани в огъня, шкембе чорбицата поръсена с едри шушки от парливи чушлета, бяха все хубави и вкусни, а и засищаха. Ей на това му се викаше да се нагостиш, както му е редът. А „Ханджийското” беше просторно. Освен общите стаи, пред вратата имаше направен навес, където през лятото се туряха дървени маси и пънове, и човек можеше да сръбне чорбица под сянката, спокоен, че си гледа къде магарето пасе суха тревица,а и кой минава по пътя. Навесът беше наобиколен от просторен заметен харман, дълъг поне двадесет стъпки, а да влезеш, беше нужно само да избуташ извисилата се, като канара посред път, дървена порта от трупи.
Все се смееше тази ханджийска булка, бузите и се зачервяваха, а лицето и се озаряваше от топлата нежност на искрената радост от живота.Разбираха си се двамата – Колю Дайрето и младата му булка Стойка, тачеха ги и другите, като ги виждаха как се трудят задружно и честно си вадеха хляба. Така се случи, че и след десет години още си нямаха рожбицата двамата, но пък това не засенчваше добрината в тях и не ги правеше скръбни и лоши хора.Затова ден, след ден, зима и лято,година след година всички хора и познати и непознати се радваха на руйно вино и погачи по Великден, щото тогава в ханчето се вдигаше една ти веселба за цяло село, а и за тези, на които им се случеше да замръкнат на пътя по празника.
Стойка весело припкаше да разнася по масите, къде леко киселото вече, но все още пивко вино, къде парчета агнешко месо и самун царевичен хляб, къде сварени яйца.Понякога и създърмичка имаше от някоя по-стара коза.Беше царски пир и голям късмет на пътник да се случи и място и време да спре в това ханче: и ще го нахранят, и ще го напоят, и на животните ще му дадат, а и да спи има къде. А, ако се позастои може и топла дума и някоя интересна и смешна история да подочуе пътника, че да му се разтуши сърцето.Че да ти засвири на дайрето Колю, да ти попее стара песен за либето, дето друг е избрала, а не тебе, че да ти се вдигне душата и така, по човешки, да цъкнеш с език и прекараш парливата ракийка през зъбите.И хайде пак, да са пълни чашите с ракия и вино, че върви раздумката с тези хубави гозби на ханджийката.
Ама, както е казал народът много на добро, не е за добро, та стана нещо на Колю. Взе да вехне този човек, спря да свири и пее с дайрето, а булчето му почти изцяло пое работата в странноприемницата. Чудеха се хората, маеха се, откъде тази беда на тоз хубав човек.” Ма, Божа работа! – махаха с ръце и всеки тръгваше по делата си.
А, Колю Дайрето легна и вече от цяла година не ставаше.И знахари и билкари, и лекари викаха, ама нищо не го оправяше. Тъжеше Стойка, свиваше и се душата за мъжа и, за човека, що беше решила живот да живее.Залюби го тя, па си го и взе, а сега не знаеше какво и беше писал онзи от горе.
В началото Колю се дерзаеше, ядосваше се на своята едва проходила болест.После някак замлъкна, като че се замисли и стана един такъв спокоен и тих.А ако човек, можеше да го види, кога го бяха изкарали навън под навеса да поседи на въздух и кога беше сам, щеше да се учуди на топлата усмивка, която озаряваше болнавото му изпито лице.”Хубава земя, майчина, родна и да легна в пръста, няма да ми е тежко.” – мислеше си Колю, - Само едно искам Боже преди да сториш това, което вече си наумил: възкреси това, което ще да загуби, моята Стойка.” И, като че ли при споменаването на булчето му в очите му се появяваше една такава топла влага, а душата му скръбно надигаше вопъл и затихваше после, потушен от безкрайната вяра в доброто.
Следва продължение...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© И.К. Всички права запазени
