1.

Възкресение

***

       Едва ли има човек да не познава поне един представител на онази странна и интересна разновидност на човешкият характер, проявяваща се при някои хора, при които отдалече проличава, че са силни и властни и тяхното присъствие, дори и без много дела, води до усмиряване на някой побеснял пияница или развихрил се в своето умопомрачение страхлив нещастник. Тези хора бяха едни такива, спокойни и безопасни на пръв поглед, и в тях, като че ли, приличащ на спокойно течащо поточе се виеше един такъв тих и благ характер, допълнен от мълчаливостта им. И изведнъж, срещу някаква беда, те реагираха така бурно и диво, като придошла и побесняла река, изливаща справедливият си гняв и сила върху  всичко, което достигнеше прелялата в яростта си водна стихия, извън своите брегове.

        И сега беше така, и другоселецът видя срещу себе си нещо, което попари ехидността в гласа му, изтри пошлите и отвратителни мисли от ума му, разтрепери тялото му така, че едвам се задържа на краката си.  

       На Стойка сърцето беше като примряло. Никога до сега тя не знаеше мъж да и вдигне ръка. Нито тетю и, нито нейните братя  правеха такива неща, а сега, изведнъж…

Тя гледаше с широко разтворени очи как другоселецът замахва и пръчката всеки момент щеше да я удари. Но всичко спря. Картината на наближаващата опасност изчезна и на нейно място се разкри една, такава белота – висока и широка, увиваща се по живата плът на човека застанал пред нея.

     „Какво е това? Кой…” – се опита умът и да реагира на новото, що се случваше.Не можа. И тогава, там пред дома си, пред свидното си, що градеше от години, Стойка чу, познат и топъл глас на един отдавна притаен спомен.

        - Какво мислиш, че правиш? Нещо си се объркал, май! -  стържещ и тих излезе гласът от гърдите на Митьо Тодоркин, сега спрял се пред нея, облечен в бяла колосана с ширити риза. Невъзможно беше, да се опише, видът на истинският мъж застанал изправен и стиснал сопата в ръка, срещу малкото отвратително човече, прибрало глава, както правят костенурките в опасност, между несиметричните си покрити с мръсни дрехи, рамене. Заплахата в гласът на Митьо не само се усещаше, но и отекваше след това по няколко пъти, като ехо и смразяваше кръвта на онзи, що беше  срещу него.

         - Да ме извиняваш, аратлик! – мазно завибрира гласът на чужденеца, в стремеж да угоди и потуши поне малко гневът изписан по лицето на младият мъж. – Че то, ти ще си я калайдисаш (в смисъл набиеш, нашариш с пръчка), твоята, като си решиш! Я, моята, така си я стопанисвам, щото ми я дадоха наскоро, за да си платят борча към мене.

Нещо трепна по лицето на Митьо, поизмени се заплашителният израз, но очите му продължаваха да са впити в ниското, трътлесто човече. Онзи се поизлъга, че опасността е намаляла и като заотстъпва назад се подпря до каруцата.

         - Ей, го де е, моето животно! – заприказва пак, като вече не гледаше към Митьо, а задърпа антерията* на жената в талигата, - Бре, мърдай, ма! – изгълча и започна да я тупка по гърба. През това време Митьо бе хвърлил пръчката и сега, като хвана другоселецът, обърна го към себе си и му залепи силна и звучна плесница по брадясалата, набраздена от мръсотията буза. Че онзи, като онемя, забрави си, че и език има.

        - Тор си ти! – извика му гневно Митьо, и като се наведе над каруцата да провери жената, продължи. - Ма торът е полезен, и повече на кърлеж ми приличаш, дето лази тихомълком, за да избегне заплахата да го стъпчат и смажат, а ако успее да се впие здраво, всичко изсмуква от хората.

         Стойка нищо не можеше да продума. Стоеше си там тя, изправена и все още с ръце на кръста, като че свята икона беше. А за  Митьо, хем го познаваше, хем, като че ли за пръв път виждаше този красив, черноок мъж, израснал и възмъжал, превърнал се в силен и деен човек.

       Той сега беше се изправил до талигата, подпрял ръка отстрани и я гледаше право в очите, за пръв път от толкова време. Черните му, до преди миг, студени очи, сега като че ли омекнаха и в тях се четяха неизказани думи.

        - Не е ли добре? – някак напосоки промълви тя.

        - Не е. Нещо е болна. – отвърна и той.

        - Да я вкараме вътре, а? – продължи Стойка.

        - Ще я внеса. – простичко отвърна Митьо.

Той се наведе и взе на ръце, слабата и свита фигура, която изглеждаше, като изгубено дете, в широката му сигурна прегръдка.

      Стойка разчисти едни нар, постлан с черги, покрай стената на общата зала. Там остави непознатата Митьо, а после излезе отново навън. Ханджийката се засуети, донесе съд с вода и кърпи да поизмие зацапаното и мръсно лице, шията и ръцете на жената, за да я облекчи. Изплаши се тя от тихият стон на болка, който се отрони от изтерзаните гърди на непознатата, когато се опита да я намести, че да я почисти по-добре. Виждаше се, че жената е страдала и за нея не бяха полагани грижи. Стойка се показа на вратата да извика Митьо, а и да види дали някоя беда не беше станала, докато тя е вътре. Видя само, как другоселецът развързва конете,а после се качи на талигата и запраши бясно надолу по пътя. Митьо стоеше изправен отпред, скръстил ръце пред гърдите си и подпрял гръб на една от талпите на навеса.

       - Ама, какво стана? – учудено го запита Стойка.

      - Замина си и няма да се върне повече. – отвърна и той без да се обръща и продължи, - Тя ще остане тука, ако може? Аз ще платя. Ако ли не – ще викна доктор от града и ще я оставя в къщи майка да я гледа.

Стойка мълчеше, но сърцето и някак ускорено биеше в развълнуваната женска гръд.

”Ето го! Ето го, той е тук вече и си прилича на Митьо, ама и не съвсем! ” – запя нейната душа, подлъгана от странните мисли, които сега пълнеха главата и.

       - Ако я прибереш у вас, ще да има… - тя не продължи, но Митьо завърши:

     - Приказки. Зная, ама какво да се прави, човек е. Никого няма да оставя на такава съдба да робува, ако може да му се помогне. – и чак, тогава той се оттласна и се обърна към нея. ” Иди му кажи, че не е красавец! – си мислеше Стойка, - А, сега, направо дъхът ти спира от този възмъжал и улегнал поглед, с който те гледа, като че ли ще те кусне** ей сега, че да види какъв е вкусът ти."

      „Колко време беше минало? А като, че ли вчера да е било?!” – мислеше си Митьо, загледан сега в хубавата жена срещу себе си. – Продължава все така да е красива, а и тази топла светлина, дето я има у нея, ме тегли, като въртоп в бурно море.”  Жива беше, здрава и щастлива и това му стигаше, но лицето му за момент посърна от мисълта, че Колето беше недобре. Толкова години далече от родното място, по пътищата, сред чуждите, но никога не се почувства той истински у дома. Мястото, където беше роден и израснал го теглеше, но той го избягваше, като че ли там върлуваше чума. Страх го беше, че няма да устои и че ще направи нещо лошо. Не искаше да нарани никого, но не успя да опази родителите си. Знаеше, че с отсъствието си ги обрича на самота, но не можеше да търпи, като беше по-млад и зелен. Сега от погледа на времето, сякаш беше разбрал, че тогава и да беше останал, пак нямаше да нарани нито Стойка, нито Кольо. И двамата си деляха неговото сърце, и двамата му бяха така мили, че се бе отказал от живота, от родното си място, за да не пречи и засенчва тяхното щастие.

      Плака с глас, когато го застигна най-после телеграмата за смъртта на баща му. Но всичко вече беше свършило. Оправи си работите в чужбина и като се качи на кораба, отново стъпи на българската земя след дълги години странстване по света. Време беше да поеме отговорността да е син и поне до майка си да е колкото може по-дълго. Заради една пуста любов беше лишил родната си майчица от лика на нейното обично единствено чедо. Но тя не го укори. Още тогава, когато след като завърши за учител, отказа да се върне в селото, тя го попита. И той всичко и разказа, всичко до последният вопъл на своето младо сърце. Тя го разбра, поплака си милата с него, милвайки главата му, поставена в скута и, заглаждайки гъстата му черна коса и бършейки с кърпа солените му горестни сълзи. Такава майка да имаш, че да ти се отвори сърцето, да ти е жална душата, а да не я радваш – как се търпи? Каза и да не чака от него нявга въобще да се задоми и да има челяд, а тя, милата, само го прегърна и залюля, както правеше, когато той беше още малък. Как се делеше сърце на две, как се обагряше в кръв едната половина без да се нарани другата? Не можеше, такова да стане. Помнеше, когато видя Стойка за пръв път, помнеше и песента що запя сърцето му, сякаш в такт с леките и бързи стъпки, с които крачеше по пътеката. От тогава сърцето му се разполови, наместила се бе в него обичта към приятеля, по свиден от брат и любовта към първото либе.

Но както литна душата му, така и приземи се. Забеляза той другаря си, че все след Стойка ходи. А Кольо, рано беше останал без баща и двете момчета се бяха сплотили, независимо от това, че единият беше тих, спокоен и мил, а другият, като че ли буря му гърмеше на главата.

     Митьо се отдръпна, затвори се и скри дълбоко какво таеше в себе си. Усещаше той жадните очи и желанията на другите моми, които все към него гледаха, но той мълчеше. Не искаше никого да нарани и на никоя надежда да дава, защото сърцето му беше вече запълнено и затворено за повече хора. Целият си устрем вложи да помогне на Кольо да изпъкне пред Стойка. Сякаш не за него, а за себе си го правеше. Отдъхна си някак, когато разбра, че тя люби приятелят му. И сам се укори, че за малко всичко щеше да развали, ако се беше изпуснал пръв да сподели за своите чувства с Колето. Ама онзи го видя веднъж, как гледа към нея, как жадният му любещ поглед  следи всяка нейна стъпка.  И това беше краят и началото на бягството на Митьо. Той се отдръпна, затвори се, и спря да ходи по седенките с Кольо. После, отведнъж се съгласи с баща си да учи за даскал и замина набързо. Беше излъгал приятеля си, че го викат спешно, иначе, ще загуби местото, за да не бъде на тяхната сватба и да не усети повече онзи, що чувстваше той към жената, която и двамата обичаха от сърце и душа.

     Сега Митьовото сърце, оживяло стоеше пред него, все така прелестно и недостижимо, както преди десет години." Моето ,Стойче." - така мислеше той за нея.

      - Е, как е Колето? – запита я, като бавно и с нежелание отмести поглед встрани от нея. 

Стойка, помълча малко, после тихо отвърна:

      - Не е добре.

      - А да го видя, ще може ли? – умолително зазвуча гласът му.

      - За тебе, никога няма да откажа.  – отвърна му тихо тя.

Слънцето продължаваше да препича от небесата, светнали в лазурносиньо над оживялата земя. Денят се заизнизва бавно, като песъчинки през пръстите, а мъжът последва жената, която беше неговата най-голяма радост и негова най-тежка мъка.

Следва продължение...