1.

Възкресение

***

    Утрото настъпи и мътносиво се разстла небето над тихите улички. В този ден по пътищата не се мяркаха люде с каруци, като че ли отнякъде бяха разбрали, че Ханджийското скърца и жалее за изгубения си стопанин. Заваля ситен дъжд. Земята се навлажни от небесните сълзи, наведоха глави ѝ цветята, окъпани от безцветните мъниста на природната тъга, а тревичките се прилепиха до земята, за да попие в земните недра поредната капка. Роден на земята и бродещ по нея, живеещ от това, което тя ражда, човекът отново накрая прилепва буза и заспива дълбоко. Земята го завива в своята пазва, запазвайки завинаги в недрата си, тленния спомен за него. Последната буца пръст се отрони и тупна върху дървото. Като последно сбогом, остана увехналото червено мушкато, смушило се между листата на чемшира.Така приключва животът. Раждаме се, учим, идва краят на дните, а след нас остават хиляди очи, в които някога се е оглеждала и нашата душа.

     Ханджийското беше пълно. Цялото село бе насядало, къде по масите, къде под навеса, дори и на земята. Толкова народ и тишина.Тъжна и пречупваща се през призмата на стотици сърца, скръбта беше царицата на тази тишина. Мълчаливо хапваха хората, тропаха от време навреме чаши,отронваха се въздишки. Подпрян на вратата, стоеше Митко. Той обхождаше с поглед ту насядалите хора, ту виещия се в далечината път,самотен и обсипан от храсталаци, по които капеха дъждовните сълзи. Но небето беше спряло да тъжи, и на небосклона сивите кълба се разкъсаха, пропускайки да се просмуче светлината, напираща зад тях. Зашариха слънчевите лъчи, заиграха се със скалите, с навелите стъбла треви и осветиха човешките очи.

    Сърцето на Митко трепна, като че ли брата му заговори, и се шмугна изведнъж в странноприемницата, а после, отново излезе. В ръцете си държеше малко дървено инструментче. Той пак се подпря и прилепи устните си до продълговатото кубче. Духна и във въздуха се разнесе хармоничният нежен звук на забравена стара песен.

     - Брех, това и Дайрето го свиреше! – възкликна седнал наблизо селяк, а, после, очите му се просълзиха, като си спомни, колко вечери беше стоял и слушал тази музика, изпълнена с чувство, с жал, и с някакво вълшебство.

     - Право казваш! – подкрепи го друг и се изправи да махне с ръка, - Ей, Митак, давай, все така с тази хармоника!

Наскачаха и други и изведнъж ханът се затресе от глъч и музика. Митко свиреше, издул бузите си, а музиката прескачаше ту бавна и тъжна, ту игрива и лека. Стойка се беше спряла в сянката на вратата и очите и грееха, живи, огнени, но пълни с радостна печал. Чувстваше се така, сякаш Кольо я подкача, щипва я тук и там, и ѝ говори нежно и ритмично.

До нея, Марга надничаше, и тя вперила поглед в подскачащите рамене на свирещия Митко.

     „ Какъв е хубав и мил! Обикнах го с цялото си сърце, ама не е за мен, той.Сърцето му половин остана, а другата половина е на кака Стойка. Я работа нямам, че да се меся.” – мислеше си младото момиче и като отмести пълните си с очи обожание от Митко, погледна с уважение и почит към Стойка.” Дано, кака Стойка по-бързо усети и двете им половини да се съберат.”

До късно се чуваше музиката по пътя, огласяше затихналите селски улички, не оставяше да спят животните, а хората се прибираха с едни такива радостни души и тъжни сърца, окрилени от вярата на спомена.

***

      Занизаха се дните. Кехлибар след кехлибар, издаваше звук броеницата на Бог. Неусетно и за хората минаха броени, дните. Животът си тръгна по старому, тих и тегнещ над съдбите, тлеещ като жарава в очите. Зората разтваряше прозорците на къщите, почукваше на вратите, за да се отворят и да се озарят лицата от усмихнатите лъчи на слънцето.

     Четиридесет дни минаха неусетно и сякаш вчера е било, а е отминало нещо безвъзвратно. Ханджийското беше пълно с хора. Стойка направи, каквото беше нужно, че да почете мъжът си. Отново, бай Илия се заглеждаше с премрежени очи в мъжа, когото дъщеря му премени за Кольо.

      - Като братя бяха! – беше казала тя, когато я питаха, кой ще премени. – Кольо него най-обичаше! Повече и от същ брат, повече и от баща, а може и …от мене повече да го тачеше.

      Но и други очи следяха какво се случваше с двамата. И Стойка, и Митко бяха видимо отслабнали.Посърнали и бледи бяха лицата им и Марга се притесняваше, като кокошка за пиленцата си. Благодарното и сърце жалееше за стопанина, но и туптеше за тези, които и бяха дали нов живот.

Манол, по-големият брат на Стойка, който искрено обичаше единствената си сестрица,като се спря до нея, рече:

     - Стойче, батьовото, ще да си дойдеш у дома. И място ще ти намерим, и като по-рано ще ти е.

    - Така. Така и аз съм съгласен! – извика другият и брат. – Ханът и нивите сигурно близките му ще наследят, а за тебе, като жена, ще остане само да слугуваш на чуждите. По-добре у дома си ела.

Кметът на селото, приятен и чудноват човечец, с големи, засукани настрани мустачета, кръгло и умно лице,което красяха двете живи очи, като чу за какво стана въпрос взе, че се намеси:

     - А-а-а, не. Ханджийката си остава, барабар с ханчето.Само малко, ханджията, може да подменим, ама и този си го бива.

    - Ти какво? Нещо на шега го обръщаш! – развика се Манол, обиден от думите на човека.

     - Спри се Маноле! – скастри го бай Илия и се обърна към кмета, - Я, кажи кмете, каква е работата.

Митко не издържа, стана избутвайки шумно стола и като бясно куче, изхвърча навън и се запиля по пътя. Лицето му червенееше от срам, сърцето му скърбеше, душата му – тя вече беше разкъсана на парчета.” Боже, какъв жалък човек съм аз! Негодник и грешник!” – въртеше се в мътната му от мисли глава.

Страшно и стана на Магда. От някое време младото момиче усещаше, че нещо не е наред. За Стойка, разбираше. Ама мълчаливият, добър и човечен Митко, изведнъж се бе превърнал в нервно подобие на себе си. Откак мина погребението, той не говореше вече много. Избягваше да гледа другите в очите, посърна лицето му, а погледа, като на луд му беше – един такъв бесен огън в него тлееше. И сега, като така излезе, стресна не само нея, но и на Стойка сърцето, сякаш нещо го бодна.

     - Казвай. – спокойно върна вниманието бай Илия към неговият въпрос.

     - То, няма за казване. – отвърна кметът и бавно извади от пазвата си,сгънат прилежно лист. – Ей, го де е документа. Всичко що е било на Кольо си остава на Стойка и...

    - Що лъжеш! – извика братовчедът на Кольо.- Законът не дава такива неща, жена да взима имане по наследство.

Слаб и дългунест беше Диньо, ама не беше будала. Още от преди година, когато разбра, че Кольо Дайрето не е добре, си направи бързо сметката, колко щеше да придобие. Ходи и в Околийското да пита, кой има право да наследява и му разясниха, че по права линия било…А, той беше най-правата от всичките, демек, първи по ред. И вече, откак беше минало погребението, всеки ден, като навик му стана, да смята и пресмята. Всяка сутрин се въртеше около странноприемницата, да не би да изпусне клиент, че да му приберат паричките, Стойка и тази другата парясница, дето кой знае откъде се появи.” Много кани носеше тази чуждата. По-малко трябва да пълни и да вдигне цената.” Мислеше си той, като наблюдаваше как се вършеше работата:” Бре,бре, защо ще им слагаш на тези кокошки, толкоз кукуруз! Може да е и от предното лето, ама пари струва. Я, да вървят да си ровят червеи из брега.” Продължаваше, той да се ядосва: „ Само един път да дойде и минат трито месеца и всичко ще ви взема дето го разсипахте, барабар с лихвите сто на сто!”

      И, сега, след думите на Кмета, а и, като излезе Митьо, взе, че се почувства вече сигурен в себе си и почна да държи сметка.

Кметът го изгледа, сякаш виждаше нахален комар да му бръмчи в ухото, но пак се обърна към бащата на Стойка:

       - Ето Ви документа. Има и други и при мене, и в Околията, а и при министъра и царя. Архив му викат на новата държава. – и даде листа в ръцете на бай Илия, а после, като изчака онзи да прочете, продължи: - Ех, ще се справи момчето.Добро е, оправено.

     - Стига си ги ломотил таквиз глупости! – избръмча отново Диньо. – Яз съм стопанин тука вече, ако ща, ще да те изгоня!

     - Брех, чедо, що сторваш грех! – нестърпял се, скочи и се развика попът. – Що е на човек воля последна и по закон, и по Божиите правила, не се цепи на две, че всички, ще ни изгори чумата на адските мъки!

Бяха се изправили и други мъже присъстващи на сцената. Манол и Киро –двамата братя на Стойка се бяха наежили, като заплашени таралежи срещу кучето, дето лаеше по тяхната сестра. Един такъв, душен и пиперлив в гърлото, стана въздухът, натежа и запука звукът от лъжливото спокойствие и тишината, настъпили само за миг.

А, бай Илия все още четеше. По обветреното му прошарено с малки бразди лице, засвети една такава усмивка, че като се увеличи и забръмча, изригна смехът му, като бистър ручей от бащините му гърди. „Пусто да остане! Брех, Коле, ама какъв си бил!Сега и Светец ще станеш там горе. Да вземеш, да попееш и на баба си, така, както и сега ни курдиса - за едни свириш скръб, за други ръченица и сватбено хоро!”

А, Диньо, като не се стърпя се хвърли към него да грабне този лист, дето предизвикваше такъв смях. Не успя и крачка да направи и го хванаха братята на Стойка.

      - Тате? – запита Манол ,стискайки здраво в мазолестата си ръка, вратът на Диньо.

Бай Илия погледна към синовете си. И сърцето му се обагри от бащината гордост, че такива мъже бяха станали. Той махна с ръка и простичко рече:

     - Парясайте го този, да си ходи, откъдето е пролазил. Работа тука вече няма!

      - Нямате право, ще се оплача, ще… - заизвива се Диньо.

      - Я, да мълчиш! – скастри го и кметът.

Останали, като попарени седяха жените, загледани в това, което беше сплотило неколцината мъже, присъстващи на помена.Изхвърлиха Диньо, а после бай Илия тихо зачете листа в треперещите си ръце.Когато и последната дума отекна, всички стояха мълчаливо. Една жена само, бе поставила ръка на сърцето си, а от очите и течаха сълзи.Леля Ленка слушаше думите и те като чук, избиваха пироните дето досега бяха забити в майчината и душа. „ Боже, детенцето ми, най-после и то…” – и мисълта и излетя към небето да търси подкрепа в една силна и справедлива ръка.

На Стойка и прилоша. Присви тя колене и се свлече на пода.”Какъв срам и какво чудо!” – повтаряше си тя. –„ А, той…Коле…Как можа, така да го почерниш? Жив да го закопаеш за мене!” Изстрадалата и душа, самотното и сърце и тихата горест се изляха в силни ридания.Тя плачеше за Кольо, плачеше и за Митко, а воплите ѝ бяха за нея.

Бай Илия,като видя, че всичко е както му си е редът се обърна и сръга Манол:

      - Я, идете, че вижте, къде се скри зетят?- а в главата си рече:” Да не му стана и на него нещо? Туй, дето си наредил, ще го бъде Коле. Само се чудя, това дете дето изхвърча одеве, как ли го приема? Ех, не е лесно да си на този свят! Ама и с лошото, винаги върви и доброто, макар и понякога да позакъснява, и да крачи по-бавно от своя опак събрат.”

Следва продължение...