Харон*

Най-напред трябва да се обърна на другата страна и да заспя.  Това е необходимо, защото напоследък не мога да прогоня натрапчивата идея, че съм пропуснал срока. Дори не зная какъв срок. Усещането за състояние на пълен провал ми се представя в няколко варианта и винаги с достатъчно убедителни аргументи. То е всеобхватно и засяга не само финансовата страна  на проблема, но и личностната. Понякога си мисля, че е било така открай време и редките паузи на фиктивна идилия имат само мимолетни стойности, доколкото, изобщо ги има. Поради което се занимавам с правене на нищо – тоест – когато се натрупа прекалено много болка, се опитвам да заспя – това е. Практикувам своеобразно бягство вътре в себе си, където неудачите от реалността ми се предоставят в сравнително допустими варианти. Общо взето не обичам светлината. Светлината не е дилема за незрящи, но в нея откривам агресия на цветовете, която  е трудно поносима, точно защото определено ми липсва. В нея винаги се подвизава една дразнеща белота (цветът на вакуума) и някой непрекъснато си отива или по-точно никога не го е имало. В този смисъл, моето занимание се състои в търсене на някой, който не съществува и съвсем понятно, го намирам в сънищата. Неговата отчайваща абсурдност се състои в абсурдността на моята тайна и предварително провалена амбиция да го открия. Завиждам на Орфей, който, бродейки из царството на Хадес, търси своята мъртва Евридика – значи знае какво търси – защото аз, бродейки из небитието, не мога да открия никаква Евридика и като така, преследвам нещо, което не зная какво е – живо или мъртво – няма значение. Поради което се надявам на случайни попадения – нямам представа какви.

 Най-трудно ми е да преодолея тъгата. Това е една безсмислена тъга, която влача от детинство и която ме влачи от детинство; то е едно безкрайно влачене по следите на безизходиците, където би трябвало да намеря себе си или това, което би трябвало да бъда аз, освен ако не се разминем по някакъв начин. Разбира се, Евридика не съществува и в този смисъл вероятно и аз не съществувам, въпреки че физически ме има – тук съм – и всички прегради успяват да ми попречат, но не обичам да се блъскам в преградите, така че посещението ми в царството на Хадес отпада по презумпция. Усилията ми да измисля Евридика не се увенчават с успех и то не само, защото не съм никакъв Орфей, но и защото няма нищо за измисляне и тази констатация се очертава с все по-натрапваща се яснота – тоест – че няма нищо. И че винаги е било така.

Понякога се опитвам да импровизирам, но и това не ми се отдава. Историята с Евридика няма как да бъде импровизирана. Макар че преизподните в това царство ми са добре познати и Стикс съществува реално, но тя е някаква непонятна Стикс – вътре в мен – събрала отраженията на всички пълнолуния, защото виждам вцепенената ù сянка в сянката на вцепенените си сънища.

Разбира се, тази не е същата Евридика и песните, които измислих за нея, не са същите, дори няма никакви песни, защото, оглушавайки, ги пея наум, докато тя отсъства.

Налага се да свиквам с това отсъствие; вече свикнах, макар че те – песните – не могат да излязат навън; стоят заключени с девет кофара (така е според приказките) и чакат да се появи Орфей в някое от бъдещите ми прераждания, защото настоящото е с изтекъл срок на годност и съвременните вакханки твърде милостиво не го забелязват.

Отначало тя ми липсваше; странна е тази липса на нещо, което никога не го е имало, но напоследък не забелязвам подобен ефект; дори болката някак се е спотаила; всъщност подобна аналгезия е характерно състояние след всяко погребение. Защото в един момент, когато вселената се препълни с тишина; има аналог в една картина на Де Кирико, където тишината продължава зад хоризонта и всички залези хвърлят отраженията си на дъното на Стикс, то тогава това препълване се насочва навътре, за да се разбере, че не е останало нищо.

Опитвам се да проумея какво се случи след новото погребение и какво продължава да се случва, но трудно се справям с намерението си. Разбира се, нищо не се е случило; всичко си е в реда на нещата; дори и погребение не е имало, макар че откъснах нещо от себе си, дори останах доволен; сега се радвам на продължаваща аналгезия, доколкото това има връзка със странната прогноза на Спасителя: „Блажени са плачещите, защото те ще се утешат.”

Е, да – съобразно собствения ми възглед, то нямаше как да не се състои, така че не може да има и изненадани; всички са много доволни от развръзката. Ето я утехата.

Сега не ми се прави нищо; необяснимо е това състояние на духа, когато не ти се прави нищо и то едва ли е обикновен мързел, но след всяко погребение се случват подобни алогични моменти. Което си има съвсем убедителна логика.

Междувременно живея в периферията на един побъркан град и гледам побъркано през прозореца на тринадесетия етаж. Но няма какво да видя; всичко е изгледано. Убедих се за хиляден път в правотата на евангелието: „блажени са плачещите”, но се чудя някой може ли да плаче без сълзи? Аз мога. Дори когато съм безкрайно сериозен, дори когато мълча. Дори и когато се смея. Лесно е и има редица преимущества, доколкото да се спазва приличие. Защото не върви за мъж подобно поведение; съществува забрана – някакво нерегламентирано табу с достатъчно убедителни аргументи. Това е женска територия, която не бива да се прекрачва и всеки мъж, притежаващ собствено достойнство, го знае и го спазва.

Наскоро в този периферен квартал един млад човек скочи от покрива. Опитвам се да проумея (по-скоро се касае за някаква налудничава амбиция) дали е нарушил забраната, за която споменах по-горе.  Сигурен съм, че не е. Но съм съвсем наясно, че докато е летял надолу (толкова много време има за подобен полет), божеството му окончателно се е провалило. Ето защо не вярвам в божества.

Понякога всичко ми се явява в съвсем непозната светлина. Разбира се, престанах да я търся, защото когато я намеря, се оказва, че не е тя: лицето е друго, усмивката – друга – една почти чужда усмивка с много, много далечни небеса. Скитайки из улиците на този измислен град, в отделни мигове внезапно установявам, че това не е същият град; друг е. Улиците са необичайно пусти – някак сливащи се с хоризонта, нещо непрекъснато стихва и слънцето застива неподвижно – ниско над покривите – едно друго слънце вътре в мен. В такива мигове имам усещането, че Сахара се е вледенила и през остатъка от вечността се налага да събирам сталактити. Опитвам се да проумея кой съм и какво правя на този свят, но нямам спомен. Спомените са се изпокрили, нещо е избледняло; чезне в зоната на здрача и сенките са необичайно дълги. Другите около мен също са изчезнали и става ясно, че не е имало други. Не зная кого търся, защото още не познавам някой, заради когото да го правя. Не зная кой ми липсва, защото винаги съм живял с тази липса и този, който и да е той, просто не съществува. Ако поискам да напиша мемоар, той би трябвало да е лишен от събития, защото събития никога не са ставали. В статистиката на общината би трябвало да бъдат отразени само две дати – кога е роден и кога е умрял господин „Никой”; всъщност и без това  тази статистика други събития не съдържа.

Някъде в изследванията на космологията е упоменато, че вселената е празна, предвид обстоятелството, че нищожно малката част от пространството е заета с материя. Без да разбирам от космология, съм наясно, че това не би могло да бъде друго, предвид собствените си впечатления. Зная, че в единственото си прераждане  мога да бъда и съм бил единствено Харон и в този смисъл съм лишен априори от топлина. Опитвам се да докосна слънцето, но то е твърде далеч – една дребна звездичка, останала без светлина – някъде сред съзвездията от самотно зъзнещи в една обърната вселена. Не зная дали аз съм побягнал от него или то побягна от мен, но го виждам само в момент на отдалечаване. Не мога да си спомня кога изгубих слънцето; най-вероятно винаги е било изгубено за мен и няма смисъл да завиждам на Орфей, заради неговата мъртва Евридика. Феноменът щастие не се съгласува с моите представи. Нямам точно определение и не мога да се вместя в абсурдността на неговата натрапчива непосредственост. Отговорът е повече от банален: поради наличие на стаден инстинкт,  хомо сапиенс намира това щастие в присъствието на самка (респективно самец), както и битово благополучие, съчетано с липса на здравословни проблеми. И като че с това се изчерпват изискванията. Но няма как да проверя достоверността на подобно предположение, поради отдалеченост. В мисията ми на утвърден Харон всички контакти са недопустими и така ще бъде завинаги, поради гнетящото ме безсмъртие. Което поставя в съмнително положение статистиката.

 Но има достатъчно други неудобства. Замръзването е последвано от заледяване, а заледяването – от забрава. Вероятно съм притежавал способността да чувствам болка и то не само във физически смисъл, но по-скоро е било някога. Вече не зная какво е това болка, защото всичко е болка и няма с какво да се прави сравнение; болката е перманентно търсеща и винаги се намира един подходящ Харон, който я приютява.

Сега си мисля за някогашната си любов и се чудя дали е имало такава. Както всички измислици на света и тази любов се оказва измислена, но това е утвърдено положение през ледниковите периоди. Възможно е да съм страдал; вече не помня; странни са тези състояния на обреченост, но не е амнезия, нито Алцхаймер; казват, че Харон е толкова незначителен в своята космическа самота, че е открит случайно при търсенето на нещо съвсем друго. Мястото му е зад пределите на слънчевата система и това е нормално за всички аутсайдери.

Но всяко влюбване преминава мимоходом, както и всяка болка, дори и приютена; кой знае как може да бъде приютена една болка. Възможно е да е била комета от резервоара на Оорт**; видях я за миг – скитаща между звездите, възможно е да не ме е забелязала (общо взето съм трудно забележим) и това е логично; имаше красива музика и красиви стихове, но спектакълът се състоя без мое участие; няма как да пристигна навреме до резервоара на Оорт, за да акуширам при раждането на кометите.

Всяка чезнеща комета оставя следа за цял живот – понякога в небесата, а понякога в сърцето и събира тишина в резервоара на Оорт, но после винаги там се трупат горчилки, които няма как да преместя в папка delete. Горчилката може да бъде събрана между поантите на най-незначителния текст и аз го правя препоръчително. Събрал съм доста от тях и колекцията продължава да нараства. Толкова за кометите.

Освен това не зная кога загубих последните си желания. Трябва да е било отдавна, защото имам усещането, че всички са били последни и трудно си спомням както първата си любов, така и всички останали. Понякога се питам имало ли ги е изобщо или си го въобразявам, за да запълня липсата на желания. Фразата „обичам те” ми звучи някак налудничаво, но по никой начин смешно, защото аз не мога да се смея. Вероятно покрай изчезването на желанията изчезна и способността да се смея; дори и в грозотата на гротеските се натрупват горчиви утайки. Тъкмо защото не мога да се смея, си измислям смешни асоциации и нямам представа защо го правя. Вероятно ме владее синдромът на тъжния шут и по този начин изявявам себе си, което едва ли е толкова впечатляващо; възможни са състояния на скука и омерзение, което май не е същото.

Измислям си любов и я превръщам в опашка на комета. Това е съвсем случайна комета със съвсем случайна опашка; не съществува в каталога на Хъбъл и е винаги чезнеща в посока към своя единствен Оорт. Казват, че така фосфоресцира вакуумът (доколкото вселената е празна) и по това се отличава от мрака, защото всяка безсънна нощ тъгуващата Нюкта събира в небесата разхвърляни парцали мрак.

Това ме държи буден, защото иначе ми се приспива; в такова полубудно състояние погребвам поредната си несъществуваща любов, но това не е лудостта на Пигмалион, тъй като Пигмалион има обект, а аз нямам; ето какво е преимуществото на ваятелите. Известно е, че всеки средностатистически луд (може и да не е ваятел) си създава кумир, в когото вярва безусловно. Това е нужно, за да може да се въплъти и изявява от негово име. Такава способност аз не притежавам и моята лудост се състои в липса на всякаква лудост. Откривам неизменно, че липсата на  лудост е вероятно най-тъжната лудост на света и това го казвам аз – най-здравомислещият. Поради което не мога да компенсирам изгубената си способност да обичам и да бъда обичан с измислена такава. Подобна компенсация е достатъчно имагинерна, за да бъде подхранвана дълго, но всяка продължаваща болка има способността да стихва продължаващо. Което не е твърде препоръчително, но е повече от нищо поради липса на алтернативи.

Понякога не мога да си намеря място и имам усещането, че се задушавам. Не че всички места са заети; напротив – празни са и тъкмо тази празнота ме убива. Ако тишината притежаваше ехо, вероятно щях да оглушея от тишина. Ако в небесата пребивават чудовища, както твърди Паоло Мафей***, то сигурно съм едно от тях – минотавър, когото са прогонили от лабиринта, Кошчей, който си е загубил магиите; остава само да се намери принцесата и приказката придобива характерна окраска. Само че принцеса няма, няма и приказка и чудовището – тоест аз –  се самоизяжда с погнуса – съвсем нетипичен случай на автофагия, което напълно опорочава приказката.

И изобщо всички, които срещам по улиците на тоя мъртъв град са непознати. Винаги са били такива и в това се убеждавам многократно. Дори когато се сблъсках случайно с онази, първата или последната (вече няма значение), се оказа, че е непозната; чудовищно е това превъплъщение на абсурдността, когато всеки близък се оказва чужд. Чудя се имало ли го е изобщо и в този смисъл съм чудовищно учуден. Не съществува нищо от онова, което зная, защото най-вероятно нищо не зная. Виждам пред себе си друг човек – един от всичките други, с които е изпълнена вселената и на които няма какво да кажа. Откривам неизменно, че няма какво да кажа и по този начин складирам мълчания. Винаги намирам нужните думи много по-късно и виждам сянката на гаснеща комета зад ъгъла на гаснещите си желания; това се те – нужните думи.

Нищо не трепва и нищо не е същото. Не съм наясно дали някога е било по-различно. Не съм в течение имало ли е го някога това „някога” – точно него не мога да си спомня. Обикновено те ме подминават бързо, защото нещо в мен ги тревожи. Аз самият се подминавам по същия начин, но няма къде да се дяна. Няма и от кого да се крия. Те дори не подозират съществуването ми и дори не ме забелязват. Това съм аз – Харон – на края на света.

И се чудя в каква категория фигурирам. Май никаква. Мъртвец – обслужващ мъртъвците. Събирам мълчания и трупам тишина. При мен има много тишина. Заповядайте!

Понякога нещо просветва, но това не са блуждаещи огньове и нямат нищо общо с блатния газ и мъртъвците. Казват, че било ремисия  (медицински термин) и не се отнася до затоплянето на климата или еротичните сънища на Месалина, но не съм сигурен. Една бяла сянка преминава през миражите и една усмивка се плъзва зад завесите; има ги тези завеси – ей там са...  Понеже не мога да прогоня тъгата, ми се иска да прогоня себе си, но това е доста съмнително; намирам една – онази – която е много красива, но понеже е измислена, се разпада от докосване. Гледам я отстрани и не смея да я докосна; това е жаждата на неравнопоставения, която е неутолима и не се нуждае от усмивки. Притежавам статута на наблюдател, което е нормално за всеки самоопределящ се Харон.

Обичам да я срещна по пълнолуние и всички пълнолуния са мои. Това е нощта на лудите – търсещи, когато се влюбват в сенките и си играят с блуждаещи огньове, но то не е свързано с мисълта за самоубийство. Има друга версия за самоубийствата и тя е по-вероятна. Те са поради липса на докосване, но понеже е недопустимо да я докосвам, принуден съм да докосвам сянката ù. Тогава разбрах, че докосвайки тази сянка, оставям следа в небесата.

Сега моята комета е в максимална близост до слънцето и много се страхувам за нея. Има опасност да бъде изпепелена. Това не е познатата скитница на Халей, нито странната Икея-Секи**** на Морияма*****; това си е само моя измислена комета, защото, транспортирайки душите през Стикс, обичам да си измислям комети, за да си имам занимание. Но за разлика от любимката на Пигмалион (това не е комета), те бързо ме изоставят и литват към слънцето. Казват, че съм стар неудачник, който трудно намира общ език с кометите, поради което се чувстват зле придружени. И са прави.

Иска ми се да се скрия и да отида още по-далече, но гравитацията не ми позволява; принуден съм  да се въртя наоколо и да събирам падащи ябълки. Ще трябва да се скарам на Нютон, загдето е измислил тая гравитация, точно когато не ми е потребна. И да заспя.

Обръщам се на другата страна и млъквам. Нормално за всички  мълчащи по пълнолуние. Млъквам, защото винаги съм го правил удачно. За разлика от всичко останало. Когато ù казах, че я обичам, го направих мълчейки и вероятно само аз съм го чул. Това е утехата на глухите – гравитиращи накрая на света. Говори се, че съм зъл и отвратителен, но не е ясно кой го казва. Възможно е да съм аз самият, но нямам намерение да опровергавам себе си.

Обръщам се на другата страна и заспивам. Но това не е сънят на младенците, понеже и младенци няма. През следващите няколко еона едва ли ще настъпят съществени промени, поради което се налага да спя дълго – вероятно завинаги. И няма да узная за смъртта на слънцето, освен ако не се наложи да транспортирам душата му. Харон от другата страна на залеза.

Обръщам се на другата страна. Вероятно още съм жив и вероятно още ме има, но това няма как да бъде отразено в аналите, защото в царството на сенките не съществуват анали. Не страдам от Едипов комплекс и Нюкта отдавна се е отвратила от изчадието си, доколкото занаятът ми го заслужава. Никой не обича гробари и потомствени аутсайдери.

Налага се да млъкна окончателно и тя го пожела съвсем откровено. Не мога да не се съобразя с това желание и всяка комета го заслужава. То е необходимо заради следващия цикъл на вселената и всяко ново прераждане има нужда от един мълчащ Харон. Нямам какво да кажа и не е необходимо да го казвам. Регламентът е друг. Изпращам я до края на света, когато полита към слънцето и я посрещам, когато се връща преобразена. Радвам се, че е жива и това е достатъчно. Стоя отстрани и наблюдавам отдалеч. Ролята на наблюдател е подходяща.

Всъщност, това е всичко.

Харон на вашето внимание.

*          Гръцка митология  –    лодкарят при Стикс – транспортиращ душите на мъртвите; най-далечната открита засега планета – спътник на Плутон /астр/.

**        астр.         –    кометен резервоар извън слънчевата система – открит от Оорт

***      Паоло Мафей  – „Чудовища в небето”

****    Комета - разпаднала се при последното си приближаване към слънцето

*****  Японски астроном