27.10.2011 г., 22:44 ч.

Импресия в черно-бяло 

  Проза » Други
837 0 6
3 мин за четене

Импресия в черно-бяло.

 

             Вятърът мете мъртвите листа по улиците на Града.  Оловно сиво небе тежи на раменете на забързаните хора. На площада е пусто, само тъжни лампи мъждукат в празните магазинчета. Късна есен, обрулени хълмове, редки минувачи с вдигнати яки и намусени лица. Черни облаци закриват това, което преди е било светилник и източник на живот. В градините само тръни, голи дървета и студена земя, отблъскваща даже червеите.  Тук-таме шепа смачкани, пожълтели листа “украсяват” тази земя.

         В гората животът е замрял. Сиво-черните  клони на  букака се преплитат с вечно зелените борове, единствени вдъхващи поне малко оптимизъм. Животните се крият в своите хралупи, само гладен вълк скита из опустялите гори и поля, с надежда да срещне  заблудена жертва, с която да запълни празния  си търбух . Неговият вой се носи в далечината и кара мало и голямо да тръпне от страх. Знак на черна прокоба и невъобразимо мътно бъдеще. Ни най-малък лъч на надежда.  Черното небе е прегърнало цялата земя и я е превърнала  в пустиня. Зима чука на вратата, но тихата свята нощ е още много далече. Раждането на Спасителя може би ще вдъхне вяра у хората, изгубили отдавна всякаква надежда. Но това не е сигурно. Малко ли разочарования  и  загубени илюзии ги преследват от десетилетия. Наоколо само гладни вълци, безмилостни крадливи свраки, изтърбушени домове и изнасилени и ограбени старици в края на селото.

         Черно време, черни люде, черни мисли и черна прокоба ги преследват  на всяка крачка. В очакване на белия сняг, единствената белота е бялото на очите, почернени от мъка, болка и страдание. А вятърът брули ли, брули, свири тъжната песен на старостта, свисти през изпочупените стъкла на старата веранда и се мъчи да проникне в душите на хората. Олюшените стени на старата къща, някога канарено жълти, днес сивеят като косите на просяка, застанал пред кварталната църква, в очакване на милостиня от стариците богоимолки, по-бедни и от него, но все още очакващи манната небесна и пътуване до Рая. Докато треперещите старици се молят в ограбената църква,  “манната небесна” е паднала в ръцете на  безмилостни бандити и престъпни “мургави братя”, които не се свенят да мамят бедните и доверчиви пенсионери на пазара, по телефона, като спекулират с най-съкровенните им родителски чувства. Изнудват ги да дават и последните си спестявания, скътаните “бели пари за черни дни”  за “спасяване” на син, дъщеря или внук. Няма милост, няма жал, няма скрупули, има само едно - жажда за пари, алчност и безчовечност.  А тези, които би трябвало да пазят реда и спокойствието на бедните и нещастни старци, ядат и пият с крадците, изнудвачите и пушат от контрабандните цигари, получени от “благодарност”.

         Черни облаци покриват небето, зимната буря наближава, вятърът шиба по лицата на децата, осмелили се да излязат на улицата в късния следобяд на този студен есенен ден. Хванати за ръчичка, братче и сестриче едвам крачат по тясната улица на път към болницата, за да занесат топла супа на болната си майка. Тя едва ли ще доживее до Нова година, но момченцето здраво стиска в лявата си ръчичка торбичката с буркана, в която супата бавно мръзне от ледения вятър. А в дясната си шепичка стиска премръзналата ръчичка на сестричката си, за да не я отнесе “метачът” на градските  улици.

         Оголени тополи дежурят край пътя, асфалтът, изподран от лятната жега, сега предлага “вълнуващи” преживявания на “джигитите” по родните пътища. Някои от тях са изпроводени в “последния им път” от облечени в черно близки и приятели. Край пътищата е осеяно с изсъхнали цветя и проскубани венци на “лобни места” от летните отпуски. Разноцветни копринени панделки, избелели от лятното слънце, с остатъци от нежни слова за “сбогом”, се развяват при всеки порив на студения есенен вятър.

         Но ще дойде зимата, бяла покривка ще покрие временно черната действителност и хората, успокоени, ще забравят своето нещастие. Но когато  напролет задуха южнякът и снежният покров се превърне в кални локви, цялата мръсотия на земята ще дойде да ни напомни за нашите минали грехове. Дано Бог ни опази от самите нас!

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Щрихи на неизвестното на скръбта,на оскотяващото в делника. Връзката "Човек-град" е проблемна в разказа ти. Градът и като при Смирненски е вместилище на злото,носи разруха, а човекът - жертва на битийното...
  • Светлана, съжалявам, че в ГО, не се познавахме добре за да поговорим за нашите писания. Надявам се да го сторим през следващата година. Тя не е далеч.
  • Харесах твоята импресия в черно-бяло! Особено финала! Поздрави!
  • Да Нина, есента е моят любим сезон. Обожавам "златната есен". Но това тук е една друга "символична" есен. Исках да представя "навечерието" на голямата зима, ако ние ХОРАТА, не спрем да издевателстваме над самите себеси. Благодаря на всички за интереса към моите скромни писания.Чудесни сте както винаги.
  • Уви, защо ли това усещане все по-често имам и аз?
    Много силно...
    Умееш да вълнуваш, да разтърсваш, а за това се изисква майсторство.
    Поздрави, Крикор!
  • плътни и тъмни са фигурите на съществуващото... притеглил си до милиграм сантимента на фактите... ставаш все по-добър в изказа, Гудман! Искрен и сърдечен поздрав!
Предложения
: ??:??