ИСКАМ ВИНАГИ ДА БЪДА ДЕТЕ

Това се случи преди много години... Детенцето беше самичко и много мъничко – една светла и невинна прашинка в огромния океан на мръсния живот. Вървеше по пътеката и си говореше на своя детски, неразбираем за околния и груб свят език. То беше толкова малко и толкова красиво – една розова мечта в безкрайната сивота на мрака.

А времето вървеше редом с него. С всяка своя несигурна стъпка то преоткриваше за кой ли път този стар и порочен свят, който го заобикаляше. Вървеше и беше щастливо. Като че ли нищо не го интересуваше. То не можеше да се омърси и изкриви от заобикалящата го подлост и от чернилката. Със своята крехка невинност, която не осъзнаваше, но която го закриляше с огромна сила, малкият човек се справяше с трудностите на живота. Каква радост му доставяха зелените тревички и великолепните цветя! А тези прелестни пеперуди? Как хвъркаха от цвят на цвят – като разноцветни петънца се носеха из въздуха.

И изведнъж детето откри Слънцето. Колко красиво и далечно! Огромно и жълто като пита! Но то не знаеше какво е слънце, нито какво е пита. И все пак му се възхищаваше със силата на чувствата, на които беше способно. Издаваше звуци на учудване и задоволство. По този начин изразяваше радостта си, защото още не можеше да говори. Не знаеше страшните думи като война и смърт, като бомби и мъка.

Вървеше с широко отворени очи и поглъщаше всичко наоколо. Дори не се сети да се скрие от огромния лъв, който величествено стъпваше недалеч. Но нали не знаеше за злото и за страха? Не знаеше нищо за ужаса и смъртта.

Една безпомощна и самотна розова точица, която се луташе сред природата и търсеше приятели. Да, приятели! То можеше да бъде най-добрия приятел на всеки и всичко. То никога нямаше да излъже, да предаде, да изневери. Никога не би причинило зло. Никога не би изменило на своята чиста природа – детството! И именно това му даваше сили да продължи дългия и труден път на живота. Защитено като с желязна броня от своята искреност и първичност, то като че ли не принадлежеше на човешкия род, а беше някакво друго същество, изпълнено с белота и чистота, със съвършеното чувство на доброта и обич. То щедро ги раздаваше на малки сребърни звездички, защото обичаше всичко наоколо. Дори би се доближило до змията и би я дарило и нея със своята обич.

С неизкривената си от живота детска същност, то облагородяваше суровата природа и безмилостния живот. И без да знае или иска, ги правеше по-добри, сякаш ги приобщаваше към своя малък, но богат свят.

И изведнъж пътеката свърши. Отпред се откриваше голямата, тъмна и страшна гора.  А то беше любопитно и искаше да отиде в нея, но беше вече изморено. Малките крачета не го държаха и трябваше да си почине. Но това не беше всичко – някакво друго чувство се прокрадваше и все повече го обземаше. Малкият човек не беше наясно със себе си. Какво ли трябваше да направи, за да пропъди това неприятно усещане? И изведнъж в тревата видя нещо червено и също така малко. Посегна и във все още пухкавите ръчички се озоваха няколко горски ягоди. Ароматът им започваше болезнено да го дразни. Детето лакомо ги изяде и се облиза. „Я, колко вкусно! Този свят наистина е прекрасен!”

И това му стигаше: ягодите и цветята, слънцето и зелената трева. Бяха достатъчни да завладеят неговото сърчице с едни от малкото хубави неща в живота. А детето не само се радваше, то беше щастливо! В тези приятни неща то намери приказния свят – сякаш в тях се заключаваше цялото щастие. „Колко е красиво, колко е прелестно всичко! Кое ли е това чудесно място?”

Птиците прелитаха и го примамваха да полети с тях. И то можеше. Нямаше грехове, които да му тежат; нямаше сивота, от която да се отърси. Притежаваше крилете на детството и невинността, с които можеше да полети като елф и да се носи над земята, далеч от нейната мръсна плът и порочна бездна. Но то не знаеше, че може да лети; не знаеше, че само да поиска трябваше да размаха ръчички и да се впусне в лудешки и жизнерадостен танц с пеперудите и птиците. Затова набръчка носле и сви вежди.

Малкият човек дълбоко се замисли над философията на живота. Не можеше да реши накъде да тръгне: да се върне при своите верни приятели – цветята – или да продължи напред към зловещата гора. Това и направи. Понеже го мъчеше любопитството, искаше да узнае още нещо за света и за всеки случай да провери дали това не е неговия край. Изпълни го неимоверна радост. То щеше да стигне до края на света. Да го покори със своите слаби крачета и ръчички и след това да си избере най-хубавото място.

Голямото решение бе взето и детето тръгна към гората.

Навлизаше все по-навътре... постепенно птичките престанаха да пеят, пеперудите изчезнаха, а тревички и цветя изобщо нямаше. Детето се луташе в тази пустош и се объркваше още повече. Пътеката беше свършила и полумракът пълзеше към малкото човече и го обхващаше в страшната си хладна прегръдка. Слънцето съвсем се скри и се възцари пълен мрак. Ужасът настъпваше от всички страни. А детето като мъничка светулка пръскаше лека розова светлина с фенерчето си – неговата невинност. То безвъзвратно се беше изгубило в тъмата и неизвестното.

Беше останало завинаги самó в страшната гора, откъдето не можеше да излезе. Беше останало там без приятели и без слънце, но беше запазило своята чистота и доброта. Щеше да си остане дете и никога нямаше да порасне. То не се сърдеше и не плачеше. Просто търсеше своята пътека в тъмното. Но нямаше да я намери. Завинаги щеше да си остане малко дете – изгубено и самотно в огромната гора. Но птиците и цветята, и слънцето и тревичките му бяха направили толкова силно впечатление, че то все още си ги спомняше живо, като да бяха пред него. Бяха толкова красиви и обичани в спомените му, че то никога нямаше да ги забрави! Те вечно щяха да бъдат неговите мислени спътници в непрекъснатото търсене на щастието: светлината и цветята.

То никога не порасна в гората, където времето беше спряло. Остана си вечното дете, добро и невинно. Никога не видя омразата и страха. Никога не срещна смъртта. Запази своята чиста и бяла душа, която излъчваше розовото сияние на детството и осветяваше пътя му в огромната и тъмна гора на съдбата. Но макар че беше тъмна и страшна, гората го пощади от нещастието да порасне...

Детето беше самотно и все пак щастливо, защото вярваше, че ще излезе от гората и ще се върне при тревите и пеперудите. То не беше претърпяло разочарования и не се страхуваше от тях. И може би за това беше щастливо.

То никога не изпита нещастието на възрастта и страданията на порасналия свят. То остана без приятели, но богатството му – вечното детство – остана при него да го закриля и пази.

Може би щастието съществува наистина само в безвъзвратно отишлото си от нас детство. Детството – мимолетно, но красиво! Детството, което умира като стъпкана тревичка, като откъснато цвете.

 Посветено на деня на детето – първи юни.