"Истинският почерк"

Стоя пред купчина писма.📩📩
Вярвайте ми, плача!
Спомена ми навява тъга, радост и в същото време гордост.
Като,че ли тогава имахме повече време за това, повече си споделяхме.
Това, което прочитам това,  което ми напомня това, което страшно ми липсва сега! Нямате представа,какво значи за мен.

Листовете вече остарели, пожълтели, но те са моето съкровище!
Тук са моите писма, тук са писмата от децата ми, от майка и от татко и от моята сестра;

С личният им почерк!
Всичко съм запазила и за нищо на света не бих загубила!
Чета, все едно всички са пред мен.
Те ме връщат във времето – поплаквам си 'няма как.'

Асимилирам думите на децата ми, на майка и на татко, колко истина има в тях!

В тях, в моите родители, как мислеха, как ни споделяха, как се радваха за нашето добро.

Как ни поощряваха,как се интересуваха и с каквото можеха ни помагаха.

Бяха винаги готови! За което съм им много Благодарна!

Разделихме се, отпътувахме. Уж за по-добър живот, а далеч от най-съкровеното- семейството!
Носталгията я залъгвахме с писма с честите, но кратки телефонни обаждания, те разбира се се забравяха.
А писмата, Не! Те са при мен.
Те ми припомняха винаги, че там някой ме чака и ме обича!
Това сплотение"и тази любов"ме радваше и ме караше да бъда силна и решителна.

И сама,да продължа напред!

Ние наистина забравяме!
Заблудени, заети и незнайно за какво борбени,объркани,а и влюбени дори.
Но, един ден колелото на живота се завърта и –хоп спира пред нас!

Спира, пред всеки от нас.

Само, че сега няма за какво да се вълнуваме.

Няма телефонни обаждания, няма писма, няма картички - няма какво да пожълтява!
- Пък и защо да заема място и защо да трупа прах.
- Такива времена дойдоха! 
  Пръхът доста натежа!

Аз ще ги пазя! Бих хвърлила всичко, но не и тях!
Надявайки се децата ми да следват примера.

- А написаното сякаш бе от вчера.
Толкова истинско" Толкова ценно!

Анастасия

10 октомври 2017