История за един живот

         Колко бързо времето минава, сякаш летен бриз повява над живота,

обгръща го, веднъж нежно, друг път бурно и оставя следи, за всеки живял на тази земя. И колкото, да се стараем, да го живеем нормално, все от някъде ще изскочи някоя неприятност и го обръща с хастара на вън…

            Познавах ги отдавна, семейство с  две малки деца, момче Иван и момиче Мария. Бащата Петър, безумно влюбен в майката Марияна, не позволяваше нещо да липсва на децата, беше трудолюбив и обичащ семейството си мъж. Чувах го сутрин, когато пускаше кафемашината и когато кафето беше готово с най нежния си глас я повикваше при себе си, за да го пият заедно. Живеехме в един блок, те бяха на горния етаж, а панелните блокове имат този недостатък,  всичко се чува през стените.

            После се чуваше как децата притърчаха унесени в игри и смеховете им огласяха етажа, когато бяха готови и тръгваха на училище, настъпваше тишина.

           Така, ден след ден, животът се изнизваше, децата сякаш порастваха с часове изискванията им ставаха все по – големи, разходите също. По онова време се чакаше много години, за лек автомобил " Москвич“. Петър, разбрал,  че може да се вземе кола с предимство, ако си работил в бившия Съветски съюз , реши да замине на работа в Коми, за добив на  дървен материал. Дошъл една сутрин пред вратата ни и с такова умиление в гласа си, ни помоли да наглеждаме семейството му, по точно моят съпруг, че беше лекар. Да им указва помощ, ако се наложи, за да е по спокоен там. Събра си багажа и замина, чувах децата му как се разплакаха, когато го изпращаха на вратата и през сълзи поръчваха подаръци, а Марияна му повтаряше “Обаждай се по често“.

            Замина, занизаха се дните бавни и монотонни, слушах късно вечер как си говорят, връзките лоши и Марияна се надвикваше със себе си, за да се разберат. А ние като, неми свидетели всичко, без да искаме, чувахме и знаехме. Животът си течеше и само Марияна знаеше колко и беше трудно сама с две деца, с различни характери и навлизащи в пубертета.

            На техния етаж живееше лекар гинеколог Пейчев, разпределен тук в тази болница. Живееше със семейството си. Докато Петър си беше тук, не поддържаха семейни отношения, защото се оказа, че ревнува Марияна , а дали му е дала повод,  те си знаяха, но след заминаването му, започнаха всяка вечер да се събират. Чуваха се музики , песни, а ние със съпругът ми, се чудехме какво става горе и как така се започна тази тяхна, уж семейна връзка‘

          Беше рано една сутрин, отивах на работа и ги гледам, Пейчев и Марияна, пред вратата на блока се прегърнали и без да очакват, нито пък аз, ги видях.

             Почувствах се, сякаш аз бях предадена, а не Петър. Поздравих ги и побързах да подмина, без да дам възможност на някой от двамата, да каже нещо. В този миг, не можех да оправдая постъпката на Марияна.                  Замислих се за Петър, та той така я обичаше, направо трепереше над живота й.

        В службата целия ден, никак не ми вървеше, спомних си разговорите им, как тя му викаше, че го обича, после си представях, Петър, колко ли е бил спокоен, без да подозира нищо.

            Изминаха две година и Петър се завърна, донесе подаръци на всички, включително и на нас. Купи си кола и сякаш животът им тръгна по друг, по щастлив път. Пак ги чувах, колко влюбено сутрин се викаха за кафето. Как си обещаваха днес, да се чуят по телефона. Когато  сутрин се качваха в колата, много хора от блока ги гледаха със скрита завист. Но уви, има хора ,които не заспиват  докато не направят някому зло.

            Така се случи и с Марияна. Подшушнали на Петър, че има връзка с д-р Пейчев и се започна една… Луда ревност го изкарваше от равновесие, започна да я преследва навсякъде, вечерите им се превръщаха, в арена от скандали и викове , децата слизаха долу при нас, но той започна и нас да тормози, защо не сме му казали. Това продължи много дълго време. Тогава се чудех, кого ли да съжалявам, дали Марияна или Петър. А д-р Пейчев, станал обект на одумки в града, намери начин и напусна болницата.

       Един ден слънцето току що залязваше и съпругът ми, който работеше в Бърза помощ,  ми се обади и каза, че Петър се е обесил. Синът му го открил на едно дърво в края на баира, свалил го от клона, но било вече късно.

          От този ден нататък започна истинската трагедия за Марияна, синът й Иван. Пропи се, обвини  директно майка си, за смъртта на баща си и постепенно семейството се разпадна. Сестра му Мария, замина за Англия  и се запиля някъде, той напусна града, без никой да разбере къде.

            Чувахме още известно време стъпките на Марияна, после настъпи тишина. Едно семейство се разсипа, като пясък подгонен от вятъра. Апартаментът е пуст,  и до ден днешен, никой не открехва вратите му, само споменът, понякога потропва по пода и рисува ужасните картини случили са се между стените му.