Животът и Смъртта - ч. 3

                                        Приказка за неродената мома

   Никой не знаел къде бил изчезнал художникът и той, както и неговото творчество, били забравени. Дори онези, които вече имали портрети, нарисувани от него, ги скрили в мазетата и на таваните си да събират прах с надеждата, че безкомпромисното време ще остави своя отпечатък върху тях. Художникът пък вървял без посока и цел, когато един ден бил застигнат от буря, точно когато минавал покрай гъста дъбова гора. Силен вятър засвирил тревога с медения си рог и всички стихии се събрали в едно цяло – нещо като фуния, обърната на обратно. От нея излязла хубавицата със зелени като изумруди очи. Зад нея, провлачвайки крак, се тътрел кочияшът ù. Те подхванали художника от двете му страни и го качили в каляската. Преди да успее да разбере какво се случва, художникът трябвало вече да слезе с превръзка на очите, която хубавицата му била поставила. Отново подкрепян от старите си познайници, той едва стъпвал, но нещо непознато за него му давало кураж и постепенно изтривало следите от страх, отпечатани в сребристото по слепоочията му. Тогава, най-после, превръзката била снета от очите му. Докато свиквал отново със светлината, художникът си представял, че пред него се изправя царствен палат и се тревожел за окъсаните си дрехи. Какво било стъписването му, когато вместо царствен дворец, пред себе си видял ниска колиба, направена от глина. Незнайно защо, обаче, той намерил нещо очарователно в тази постройка и подсвирквайки си весело, влязъл така, сякаш пристъпвал в собствения си дом. Изненадите валяли една след друга и той се озовал в дълъг коридор, чиито стени били от чисто злато, а по тях били наредени неговите картини, които красавицата закупила в онзи ден, който преобърнал целия му живот. В дъното на коридора имало тежки тюлени завеси в цвета на кръв, пролята от влюбен мъж. Художникът дръпнал леко единия им край и там видял женската същност на адрогина, която го гледала толкова влюбено и така събличала душата му, че той усетил как влиза в зениците ù. Сякаш самият той бил погълнат от това създание и цялото му същество потънало в изумрудените сияния. Загубил усещане за цялост и себепринадлежност, художникът се оставил на усещането, което сякаш пречиствало и тялото, и съзнанието му. Когато дошъл на себе си, се чувствал като прероден. Усмивка озарявала обикновено навъсеното му лице, а сиво-сините му очи преливали в леки отенъци на зеленото.

-         Това, което направи ти, художнико, ще бъде най-светлия пример в историята на човечеството, макар че никой няма да помни името ти. Чрез теб заченахме безплътно създание, което винаги ще подсилва мислите на хората в момента, в който срещнат близко до себе си същество или се изправят пред трудностите. Това е нашата неродена мома, която обаче, ще живее вечно.

-         Объркан съм. Как така създание, което се родее с божество, може да зачене от толкова незначителна личност като мен и то само защото потънах в очите ви.

-         О, може и още как. Ти беше свидетел на всичко това.

-         Но защо аз? С какво съм по-различен от другите?

-         С всичко това, което нарисува – прошепнала нежно хубавицата. – Ти винаги си бил на границата между живота и смъртта – онази пустиня, която ни разделяше и която преодоляхме само благодарение на теб.

-         А какво ще стане с мен? Ще виждам ли дъщеря си? Какво говоря? Та тя нали е безплътна. В какво се забърках? Как ще живея?

-         Ти винаги си живял със зародиша на дъщеря ни, която сега ще има по-осезаемо присъствие, художнико. Само тя ти даваше сили да продължиш в онези дни, когато хората те пренебрегваха или съжаляваха, което си е едно и също. Ти ще я нарисуваш, но още не знаеш кога и как.

-         А вас? Ще ви видя ли някога отново?

-         Ние сме у всеки. Иска или не иска да го признае, човекът без нас не би съществувал. Пък и не забравяй – тук си добре дошъл на всеки седем години.

     Художникът заплакал, а когато вдигнал лице, разбрал, че вече бил сам насред една тучна поляна. Какво се е случило с него ли? Никой не знае, както и никой не може да потвърди, че тази история се е случила някъде другаде, освен в сънищата му. Само в една галерия, която никой не знае къде е, стои една картина на нежно, ефирно същество, която се казва „Надежда”, а надписът гласи, че е от неизвестен художник.

                                               *          *          *

     Смъртта се смее злорадо. „Нима вярвате на тези измислици?” – пита тя лукаво. Защо, обаче, виждам изумруден блясък в погледа ù и усещам толкова силна жажда за живот в гласа ù?

                                               К Р А Й