Кафе - 2

     – Да, нека да е едно. Да не прекалявам този път. – Личеше му всичко. И това, че не си беше измил зъбите, че не се беше още изкъпал, както и че харесваше младата жена.

     Изведнъж установи, че няма от какво да се притеснява. Да, такъв е – неумит, необръснат, харесващ, жаден и вероятно малко неудачен. Такъв трябва да изглежда отвън. Но такъв беше и отвътре. Значи всичко е наред.

     – Знаеш ли – каза без да мисли какво говори, – не е зле да си поотпуснеш сутиена. Стяга ти хубавата кожа.

     Тя за малко да изпусне опаковката на горещото кафе, но се овладя. Поредният простак, значи.

     – Заповядай. – Каза го с досадата на жена, която е напълно разочарована. Прикри рамото си и бутна грубо кафето пред ръката му. – Знаеш колко струва.

     – Извинявай. – Мъжът осъзна грешката си със закъснение. – Изведнъж се почувствах свободен. Не свободен – такъв съм си бил винаги. Исках да кажа, че ми беше свободно... Добре де, както и да е. Въобразих си нещо. Че можем да си говорим, като близки. А то какво излезе.

     – Нищо не е излязло – изсумтя тя. – Просто нещата се поизясниха.

     – Кои неща? Чакай! Аз само исках...

     – Какво?

     – Ти за мен си повече... всъщност, идвам тук, защото...

     Телефонът на кафеджийката иззвъня. Беше синът ѝ.

     – Да, съкровище, заповядай. Тук съм. А защо баба ти не е с теб? Да. Да. Добре.

     – Синът ми – уточни, когато пресрещна любопитния му поглед. – Аз съм разведена отскоро. И може би съм малко нервна. Не от развода, а от очи като твоите.

     „Тя не знае, че обичам да играя със светлината“, каза си. Всъщност от опит знаеше, че светлината е това, което създава образите. Вероятно и чувствата. Втората му жена имаше вдлъбнатина на челото. Твърдеше, че е паднала като малка от леглото. Той мислеше, че някой кон я е ритнал или пък мъж. Както и да е, тази вдлъбнатина се виждаше само когато тя се навеждаше или изкривяваше шията си като ранен лебед – а тя обожаваше да прави това – към светлината. Вместо да показва разкошния врат, светлината открояваше дупката на челото. Тази жена, втората му, винаги успяваше да покаже най-лошото от себе си. Първата беше по-зле.

     – Аз обичам да наблюдавам. Художник съм – съобщи. Прозвуча като оправдание. – Ти се променяш от емоциите си. Това е трудно да се улови с четка. Толкова си изразителна. Честна.

     Тя най-накрая се усмихна. Тежката ѝ коса отново се отпусна, а рамото се разголи под напора.

     – Художник, значи. Предполагах. Имаш ли име?

     – Още не. В смисъл, не съм известен. Обикалям кварталите на големия град, запечатвам в съзнанието си образи и после ги рисувам. Не печеля много.

     – Значи съпругата ти те издържа, така ли?

     Той я погледна въпросително. Съпруга? Никога не е бил женен. Какво означава съпруга?

     – Не, никой не ме издържа. Нямам съпруга.

     – А второто кафе? За кого е? Или имаш приятел?

     Разсмя се. Това ли било?

     – Искаш ли да ти покажа на какво прилича моето ателие? Пълно е с кафета. Обожавам ги. И знаеш ли – твоите са най-хубавите в целия квартал. Всичките ми кафета другаруват едно с друго. А аз – с всички поотделно. И никога не ги изхвърлям. Опаковките. Сигурно скоро ще ме изхвърлят от квартирата по санитарни причини.

     – И за това идваш тук всяка сутрин? За нов другар? Ама че тъпа дума. – Засмя се. – За ново кафе? И то от моето точно?

     Разговорът ѝ хареса не защото беше смислен или откровен, тя всъщност не вярваше на думите му. Просто ѝ допадна гласа му и начина, по който се оправдава и я съблазнява. Беше много непохватен и привлекателен заради това.

     – Не, разбира се. Идвам, за да те гледам. Харесвам те. Бих искал да те нарисувам.

     Тя се надяваше на повече. Наведе се над тезгяха и се замисли. Вероятно щеше да му каже нещо грубо, ако не беше звъннал мобилният телефон отново:

     – Да, ела, разбира се – каза на някого и се намръщи с укор в погледа. – Тук съм.

     След това бавно затвори вратичката под плота и я заключи с някаква вина. Мина минута в мълчание. Мъжът не знаеше дали да си тръгне. Жената не знаеше дали да остане.

     Детето нахлу шумно и по-силно от звънчето над вратата изкрещя:

     – Мамо, дай ги тия пет лева! Обеща!

     Тя отключи неохотно чекмеджето, извади банкнота и бавно съобщи:

     – Ето. Защо? Баба ти...

     – Баба ми даде други пет. Ще ти кажа довечера. В бизнеса съм! Чао!

     И изхвърча.

     Мъжът видя как стъпките на платнетите му обувки се отдалечават с бърза скорост. Момчето тичаше нанякъде.

     – Симпатяга. – Каза го, за да използва момента и да се махне и той. Не знаеше как да продължи разговорът, а и имаше ли смисъл изобщо?

     – Майка ми го гледа. – Кафеджийката забеляза объркването му. – Аз реших да си почина след развода. Разбираш, нали? Или не?

     Стана му кофти, че носи платнени кецове като момчето. Той не беше момче вече. Кимна неопределено и отпи от кафето. Примляска. Беше разкошно, кофеинът прилепна по небцето му.

     – Не искам да ти правя комплименти, но това кафе...

     – Тогава недей! Скоро ще затварям. Не обичам комплиментите. Аз съм на тридесет и четири години. И не съм чула досега нито един искрен комплимент от мъж. Това го казвам честно, между другото. А аз не лъжа.

     – Не ти вярвам.

     – Аз и не очаквам. Виж, аз скоро ще затварям...

     – Защо? Още няма дванайсет. Има хора, които на обяд се наливат с кафе. Ще дойдат тъкмо тук. Защо ще затваряш?

     – Защото имам други планове за втората част от деня.

     Мда. Право е момичето. Той също имаше планове. Но не ги беше измислил. Искаше да рисува. А не знаеше какво. Нещо му се изплъзваше. Ето, като днес. Красива жена, с която би пожелал да бъде през по-голямата част от живота си. Защо не завинаги дори? Да, защо не? Не я познаваше. И по-добре. Ако я опознаеше, щеше неминуемо да се разочарова и след това как да я нарисува? Като това, което вижда, или като онова, болезненото, което ще усети след раздялата? Двете жени, които така или иначе присъстваха в живота му, отлежаваха в мазето на спомените му. Не би се осмелил да ги пресъздаде върху платното. Но тази рана от презрамките на сутиена грабна въображението му. Каква кожа само! И каква нежност! Тази жена не можеше да понесе дори тежестта на дрехите. Толкова е крехка. Пръстите му затанцуваха.

     Реши да рискува:

     – Искам да те нарисувам. Гола. Моля. И сега, по възможност.

     Тя ахна. Умееше да прикрива емоциите си, но се възмути, изведнъж ѝ стана нервно. Добре, привлекателен е, умее да говори, но... Тя, гола, веднага, сега. Ха! Нещо я погъделичка. Започна да мие настървено чащите под водата и дори не знаеше какво прави. Добре де, защо не? Стана ѝ приятно. Не усети какво и защо. Топлата вода в ръцете ѝ се разливаше без причина. Искаше да чувства топлината. Тя – гола! Пред непознат? Е не е съвсем непознат. Добре, но все пак? Ами... какво лошо има в това? Това е ново. Ще бъде гола само доколкото пожелае. Но пък дали... този може да е извратеняк. Хм.

     – Сега ли? – попита, за да спечели време. Не приличаше на извратен тип. Но пък наистина имаше вид на художник. Спомни си за предишните предположения за него и установи, че щом я канеше на такова нещо, как се казва, сеанс или нещо подобно, значи няма друга жена при него. Тя искаше непременно да знае за коя е всъщност второто кафе. Ето възможност да разбере. Това беше достатъчно. Да.

     Повъртя се излишно, пооправи косата си и съобщи:

     – Добре! Добре. – Съгласието прозвуча някак машинално и тя самата сякаш го чу отвън, като да влиза с камбанката на входа. – Но само за малко.

     Той подрипна и дребнички, малки кафяви капчици се разляха върху ръката му. Не очакваше съгласие и космите му настръхнаха от удоволствие. Или от топлото.

     – Значи си съгласна? Това е добре. Аз живея наблизо...

     – Да, знам. Предполагах. Само да предупредя мама и да оправя тук. Изчакай малко. Объркана съм.

     Всъщност се замисли за бельото си. И когато си спомни, остана доволна от себе си. Знаеше, че трябва да очаква подобна възможност. Убедена беше.

     – Трябва ми само минутка.

     В същото време звънецът на малкото павилионче проехтя отново и вътре влезе бавно, крак след крак, едно масивно тяло. То имаше горна част и нищо от него не се виждаше, защото огромни мигли прикриваха лицето и трепереха гневно: нощни пеперуди в луминесцента на тясното пространство.

     Беше конкуренцията. Жената с беемвето. Същата, която не можеше да си намери персонал.

     (Следва)