КЛАДЕНЕЦЪТ

Беше едно от ония свръхестествени същества, които приличат на ангели или нещо подобно, затова не можах да окажа каквато и да било съпротива, когато ме спря на една от най-оживените улици в града и ми каза благо, но с глас, нетърпящ никакво възражение, че ще ме отведе оттук.

Докато успея да мигна, вече се намирах в средата на някаква пустиня. Всичко се случи толкова бързо, така че тепърва ми предстоеше да се учудвам. Сега можех само да се оглеждам и да се опитвам да разбера къде наистина се намирам. Единственото, което забелязах освен пясъци и само пясъци, беше някакъв кладенец. Кладенец в нажежена пустиня представлява обикновено единственото истински желано нещо - неописуема радост, спасение, надежда. Странно, но не изпитвах нищо подобно. Точно кладенецът ме навеждаше на мисълта, че в цялата тая история има някакъв смисъл, който засега не можех да проумея и я прави действителна, и значи аз не сънувам, нито се борят за живота ми в някоя от градските реанимации, след като съм получил керемида в главата.

Наистина, беше пълен с вода и можех да греба колкото си искам. Когато потопих ръката си в нея и се уверих, че е истинска, за пръв път изпитах някакво определено чувство и то беше страх. Не оня дребнав страх за живота, а страхът от унизителното безсилие да сторя каквото и да било, за да повлияя на съдбата си. Всяко чудо за три дни, помислих си, но това въобще не ме успокои, понеже не знаех колко време наистина трябваше да прекарам тук, на това място и при тези обстоятелства. Какво друго можех да сторя, освен да се подпра на грубия и сенчест зид на кладенеца и да чакам. Не зная точно какво, може би да попремине отчаянието.

Щом се събудих, веднага зарових пръсти в пясъка и окончателно проумях, че всичко това е истина. Скочих на крака и поех в произволна посока, но за всеки случай не изпусках кладенеца от очи. Описах голям кръг около единствения си ориентир и като се върнах, пих дълго и ненаситно. Без малко да благодаря на глас на милостивата съдба, сдобила ме с тая благодат и останах прекалено изненадан от лекотата, с която човек е готов да предаде самия себе си само заради няколко капки вода... Отново подпрях гръб на зида, оставяйки носталгията по света, който бях загубил, да ме завладее напълно. Колко сантиментален бях, но не се срамувах от това. Мислено прекрачвах прага на собствения си дом и ме полазиха тръпки на умиление от познатата прохлада на преддверието, после на моята стая, където в единия от ъглите си стоеше моят любим стол и върху него книгата, която бях започнал да чета, с листче между страниците. Тъкмо се канех да поседна и продължа с четенето, когато телефонът иззвъня и този звън ме изпълни с възторг, понеже бях готов да променя плановете за деня, да определя часа на срещата и да изляза много по-рано, за да се пошляя по улиците, убивайки час-два и да си купя сладолед. После вечерта...

Скочих и извих врат нагоре към слънцето над моята пустиня, за да се потвърди подозрението, че то вече толкова време въобще не се е помръднало и значи вечерта никога няма да настъпи, и съм обречен на вечен ден, на този огнен кошмар отгоре. Няма да описвам покрусата, с която се надигнах от мястото си и след като зарових лице във водата, пих до насита.

При други обстоятелства бих казал „на следващия ден" всичко си бе същото. И „по-следващия", и „по-последващия", и т. н. Почти цялото си време прекарвах облегнат на кладенчовия зид. Образите от света, който бях изгубил, все повече избледняваха и аз все по-често си говорех сам, все още не можех да скъсам окончателно с тях, затова назовавах предмети и имена и по този начин успявах да поддържам връзка с една друга реалност, от която още имах нужда. Един писател твърдеше, че с течение на времето спомените угасват и от тях остават само думи. Така или иначе - боях се да не се превърна в никой.

Забелязвах и нещо друго - неусетно и лицемерно помирение заемаше мястото на отчаянието. Не че нямах сили - по-скоро нямах желание да се съпротивлявам. Новият опит, който бях добил, разполагаше с едно странно, но неоспоримо преимущество - предоставяше ми нещо, в което можех непоколебимо да вярвам - нуждата от кладенеца. Това беше единственото нещо, което за нищо на света не можех да подценя или пренебрегна. Ако исках да живея, разбира се. А аз исках. Когато един ден почти весело плисках лицето си с вода от кладенеца, зад гърба ми долетя глас, от който потреперах, понеже беше благ и нетърпящ никакво възражение. Чух да казва, че щял да ме отведе оттук. Прекалено бавно и с голяма неохота започнах да се изправям, а от лицето ми капеше вода.