Беше вечерта на двадесет и четвърти декември- Бъдни вечер. Ясно съзнаваше, че вече закъснява, но и не бързаше, нямаше желание. Новият, лъскав автомобил плавно се движеше по вече заснежения път и наближаваше крайните квартали на града. От далече се виждаха премигващите светлинки, жълтите, червените, зелените и всякакви други отблясъци на коледните лампички. Вярваше, че ако се вслуша внимателно, може да чуе и до болка познатата мелодия „Jingle bells, jingle bells, jingle all the way“.

       Иво беше мъж, прехвърлил тридесетте години, нито грозен, нито красавец; нито богат, нито беден; нито нещастен, нито щастлив. „Средна работа“- така обичаше да се определя. Даже често намираше живота си за скучен. Като дете мечтаеше да стане известен физик и да отрие „Перпетуум мобиле“, но много скоро разбра, че това няма да се случи. В училище едва връзваше тройки и четворки по физика и химия. По-късно реши, че ще става лекар. В крайна сметка успя да запише икономика. Нищо интересно, нищо съществено и значимо не му се случи по време на следването. По време на последния семестър срещна Елица, която също не беше нито красавица, нито умница. Създадоха семейство. Останаха няколко месеца при родителите на Иво, а после се изнесоха на квартира. След година-две той започна постоянна работа като счетоводител, а тя по професията си- учител. Изтеглиха кредит, закупиха панелка в крайните квартали, родиха им се две дечица и толкоз. В онези времена си мислеше, че расте нагоре, че е пробивен, успял, но всичко това се сгромоляса, когато се докосна до света на наистина успелите и наистина богатите.

       Това се случи преди около шест месеца. Случайно попадна на обява за асистент на изпълнителен директор, а заплатата беше впечатляваща. Кандидатства без особени надежди, но го приеха. Оказа се, че ще изпълнява ролята на момче за всичко- от личен шофьор на шефа, до съдействие при подписване на нови договори, търсене на клиенти и какво ли още не. Но парите, които получаваше компенсираха всички неудобства. Това беше богата застрахователна компания, която ценеше служителите си. Сдоби се с нов автомобил, финансиран от компанията и разбира се го използваше основно за нуждите на шефа. В офиса се запозна и с Ками, момиче за всичко. Тя беше наистина красива, очарователна, интелигентна млада жена. Не след дълго между двамата припламнаха искри и невинният флирт бързо прерасна в интимна връзка. Започна да остава до късно в офиса, измисляше си командировки, не че не ходеха често, но сега вече бяха през три-четири дни. Чувстваше се удобно в компанията на тази жена, беше му уютно. Ками можеше да го предразположи, да го накара да се почувства важен, да превърне всеки негов провал в забавна случка и най-вече разбираше го. И колкото повече време прекарваше с нея, толкова повече започваше да ненавижда жена си. Какво можеше да очаква от Елица- едно постоянно мърморене: „Децата имат нужда от нови обувки“, „Малкият трябва да се заведе на зъболекар“, „Кога ще оправиш теча в банята?“, „Трябва да ни закараш до училище!“, „Кога ще отидем на почивка?“, едно постоянно кога, как, защо и трябва. Темите бяха еднообразни и скучни, сиви, ежедневни. Докато с Ками говореха за кино, за далечни места, дори фантазираха. Тя имаше желание да експериментира. А жена му? Дори манджите бяха еднообразни- боб, картофи, зеле, леща, а при повод пържоли. За външния вид дори не искаше да си мисли. Как можеше да сравни понаедрялата, отпусната фигура на Елица със стегнатото тяло на Ками, с нейната кадифена кожа, със сладкия аромат на жасмин. А за вечните ролки и размъкнатия пеньоар на госпожа съпругата и реч да не става.

       Днес нещата бяха дори по-зле. Въобще не му се прибираше след командировката и партито по случай Коледа в Банско. Цял един нов свят на изтънчени маниери, изискани обноски, тихи разговори, вежливи сервитьори, отбрани напитки и първокласна храна. Харесваше му да бъде част от този тъй мечтан живот, но най-харесваше моментите прекарани насаме с Ками. Още усещаше дъха ѝ по кожата си, допира на нежните ѝ пръсти, лекия но звънлив смях, искрящите очи. Обичаше да усеща завистливите погледи на мъжете. Усети, че думите на продавачката в бижутерския магазин му харесаха:

       - Това колие много отива на съпругата ви.

Тогава тя го дари с най-страстната целувка. Съпруга, дали не беше време да направи тази крачка? Какво щеше да загуби?

       Вече се движеше по улиците на града. Движението не беше натоварено, но той не бързаше. Намали скоростта на тридесет километра в час и се опита да се успокои. Беше тръгнал в последния възможен момент. За последно се чу с жена си на двадесет и втори сутринта. Всички си бяха тръгнали, а само той и Ками останаха в хотела. Излъга я най-нагло, че предстоят два натоварени дни със заседания и срещи и щял да се прибере късно на Бъдни вечер. Дори се чудеше какво да измисли, за да не се прибира въобще, но такава причина, достатъчно достоверна, не успя да съчини и беше принуден да си тръгне.

       Направи още един завой и му оставаше около километър до апартамента. А там знаеше много добре какво го очаква, това се повтаряше всяка година. Жена му ще е подредила трапеза от седем постни ястия- сърми с ориз, пълнени чушки с боб, туршия, ошав, тиквеник, питка с паричка и мед. Щеше да е поканила неговите и нейните родители, нали било семеен празник. Дъртите щяха да се радват на децата, да викат „Я колко са пораснали“, бабите щяха да дават съвети за възпитанието им, старите щяха да се интересуват как е новата му работа. После всички щяха да се наредят около трапезата. Преди да започнат да вечерят, тъща му щеше да сложи в кандилото тамян, зехтин и малко вино и да прекади трапезата за берекет. Щеше да обясни, че това се слага в бъдника и се запечатва с восък, но поради липса на камина го слага в кандилото. Отново щеше да му заръча за следващата година да направи една. Жена му пак щеше да подхване старата песен, че в тези панелки няма място, че им трябва нещо по-голямо, но за сега вършело работа и събирали пари, та догодина може би в нов дом с камина. Бий самара да се сеща магарето! Баща му щеше да прекъсне тирадата с „Хайде, хайде! Много сте си добре, не сте на улицата, я!“ и щеше да посегне към питата с късмет, като най-стар и да я разчупи с думите „Ела, Боже, да вечеряме“. Щеше да започне великото ровене за паричката. Малките неминуемо щяха да започнат да се сърдят, ако не им се падне. Щеше да започне едно тръшкане, едно викане, едни обяснения, което пък ще доведе до това, някое от децата да стане от масата. В този момент тъщата щеше да изпадне в паника, защото по стара традиция никой не трябва да става от масата докато трае вечерята. Истински хаос, дандания и пищявица. Ето какво го очакваше, нищо общо с изискания прием, на който присъства. Догади му се. И това не беше всичко. Масата щеше да остане не разтребена цяла нощ. После щяха да се нагъцкат като сардини и осмината. След като заспят децата, Елица щеше да пъхне под елхата купените подаръци. На сутринта малките щяха да се разпискат от удоволствие още в шест сутринта. Цялата къща щеше да смърди на снощната храна и още не събудил се щеше да е принуден да разчисти софрата. Оф, беше пропуснал момента в който, след вечерята, щяха да преоблекат децата като коледари, поредния цирк, който трябваше да изтрае. През деня щеше да изтърпи още приготвянето на коледния обяд, размяната на подаръци… Подаръци! Беше забравил за това, не беше купил на никого нищо, дори на жена си. Децата добре- по телефона разбра, че са поискали единият влакче, а другият пожарна кола и Елица ги беше приготвила, но останалите? Ще се извини, че не е имал време и едва се е прибрал навреме. Оправдание, което доста често беше използвал през последните месеци.

       Стигна. Паркира пред блока и вдигна очи към втория етаж. Прозорците на апартамента му бяха тъмни. Поредната простотия, помисли си отегчен и стисна зъби от негодувание. Вече му бяха правили този номер- стояха в тъмното и очакваха пристигането му, а когато отвори входната врата, всички щяха да се развикат „Добре дошъл у дома!“, колко глупаво! След това малките щяха да се втурнат към него и да го прегърнат с омазаните си с ягодово сладко ръце. Петна по целият му нов костюм. За да предотврати това остави в колата и сакото, заедно с палтото си. Само по риза притича до входа и потъна в мрака. От апартаментите на първия етаж се носеха весели разговори, миришеше на кисело зеле, а по-малките бяха започнали да коледуват. Изкачи се набързо до втория етаж и тъкмо да отключи вратата се показа комшията:

       - Ей, комши, при нас е вече Коледа. Имаме си вино и пържоли. Когато приключите с Бъдни вечер, елата при нас- фъфлещият глас на мъжа от съседния апартамент едва се разбираше.

       - Да, да- Иво си лепна една фалшива усмивка и побърза да влезе в апартамента си, очаквайки нападението на малките хулигани. Изчака секунда-две, но нищо не последва. Запали осветлението в коридора, но останалите стаи продължаваха да тънат в мрак. Направи му впечатление липсата на каквито и да било миризми на готвено. Странно!

      - Елица-а-а!- провикна се от коридора. Тъй като отговор не последва, Иво отвори вратата на кухнята- никой, дори трапезата не беше сложена. Нещо сви гърлото му. Притича до хола, после до спалнята им, до стаята на децата, надзърна дори в банята и тоалетната. Апартаментът беше празен. Обзе го безпокойство. Какво ли се беше случило? Дали някой не беше в болница? Но защо не го бяха потърсили? Набра номера на жена си. „Абонатът е изключил телефона си или е извън обхват“. Инцидент, катастрофа, може би докато се е връщала от пазар с децата нещо се е случило по пътя. Страхът го обгърна от всички страни, предишните мисли за скучен живот и досадни празници се бяха изпарили. Трескаво мислеше, как да разбере къде са? Да, щеше да се обади на майка ѝ, тя положително трябваше да знае. Къде по дяволите е записан номерът ѝ? А да, в тефтера с важни номера, който стои в кухнята на шкафа до солницата. Бързо влезе в кухнята и тогава я видя- бележка, оставена в ъгъла на масата, затисната със солницата:

„При мама сме. Когато си готов да поговорим, обади ми се. Но нека бъде след празниците“

Какво по дяволите трябваше да означава това? Една вена нервно пулсираше на челото му, а гневът се готвеше да изригне с пълна сила. Какво си мислеше, че прави тази жена? Друг ли беше срещнала? Гневът надделя и Иво разби солницата с все сила в земята. Когато взимаше солницата, бележката падна, а заедно с нея и един фиш за превишена скорост. Иво гледаше с недоумение изплъзналия се лист. Не глобата, а снимката от пътната камера. Не можеше да отдели поглед. На снимката ясно личеше, че водачът е именно той, но не това беше заковало вниманието му. Камерата беше уловила мига, в който Ками нежно прокарваше език по ухото му.

       Иво усети потта да се стича по врата му, въпреки хладното време. Отвори прозореца, седна и запали цигара. През прозореца сякаш напук долетя песента „All I want for Christmas Is you“ („Всичко което искам за Коледа си ти“). Ето сега беше свободен, можеше да се върне при Ками. В един миг си даде сметка, че всичко което знаеше за тази жена, беше, че е красива, сладкодумна и обича подаръци. Тя не си тръгна с него от Банско, а остана в хотела. Вече може би висеше на врата на някой друг и му шепнеше нежно в ухото. Странно, но това не го нервира ни най-малко. Сипа си чаша уиски, после още една, и още една, и още една.

       Събуди го тишината. Коледа е! Елхата сиротна стоеше в ъгъла. Нямаше трополене на крачета, веселия смях, мръсните ръчички. Установи, че дори миризмата на кавърма и кюфтета му липсва. Липсваше му мърморенето на Елица. Прииска му се да я подразни, като свали една от ролките ѝ. Познаваше всяка бръчица по лицето ѝ, всяко несъвършенство по тялото ѝ. Ето, това беше една различна Коледа, която го накара да проумее, че с цялото си сърце желае отново еднообразния си и скучен живот. Искаше отново да е счетоводител, да се прибира в пет и да седне на дивана. Не искаше нищо да се променя до края на живота му.

      Знаеше какво трябва да направи. Съблече снобския костюм, облече дънки и пуловер и излезе. От магазина купи кутия шоколадови бонбони, такива, каквито ѝ подари на първата им среща, хвана автобуса и се запъти да иска прошка.

           Коледа е!