Навън валеше сняг. Седемнадесет годишната Ани стоеше на прозореца и се радваше на падащите снежинки досущ като малките деца. Кестенявата и чуплива коса се разстилаше по раменете и, а светло кафявите и очи светеха като бенгалски огън.  Но въпреки това тя не беше красавица. Нямаше хубава усмивка. Държеше се и изглеждаше странно. Дори и дрехите и бяха доста по-различни от тези на останалите и тя винаги се открояваше от тях. Носеше доста широки дрехи, направени от нея самата, с надеждата, че ще прикрие едрия си ръст. И колкото и да и се искаше да има приятели, тя беше напълно сама.

Но днес както си стоеше на прозореца забеляза някой да хвърля снежна топка по него. Когато се повдигна на пръсти, за да  провери дали не са поредните гадняри от училище, които и се подиграваха, тя забеляза, че е едно непознато момче. То беше с къса черна коса, и много големи кафяви очи. Определено си беше красавец. Слаб и висок. Ани се зачуди, отвори прозореца и извика :

- Какво искаш? – попита тя.

Той я изгледа странно и отговори :

- Извинявам се, тук ли живее Вили?

Да, Вили. Това беше най-големият кошмар на Ани. Тя настрои всички от класа и срещу нея. А някога двете бяха приятелки.

- Не живее тук. – отвърна раздразнена Ани и затвори прозореца, но веднага след това го отвори, защото чу, че той се опитва да и каже нещо.

- А вие какви сте? – попита любопитно той.

- Най-добри приятелки, че как иначе. – сразя го саркастично Ани и този път тресна прозореца.

„ Такива като мен ги яде за закуска.“ – помисли си тя и си пусна телевизора. Но веднага след това чу позвъняване на вратата, стана и отвори.

- Пак ли ти? – попита с раздразнение тя. – Кажи, какво искаш?

- Не ми обясни къде живее Вили?

- На пътеводител ли ти приличам? – попита с насмешка тя и след кратък размисъл добави – Ако искаш да изгориш във Везувий, той е на третия етаж по средата.

- Везувий ли? – попита той. – Нали се казваше, Вили?

- Очевидно е, че не разбираш от сарказъм, защото Везувий е вулкан в Италия. Но щом като този факт ти е безизвестен, то тогава вие двамата сте си лика прилика.

- Защо мразиш толкова Вили? Да не би да и завиждаш, затова че е слаба за разлика от теб? – попита той.

Ани се почувства смазана, но с нищо не го показа.

- Живее на третия етаж. Отивай при нея. – посочи тя и затръшна вратата. След това гушна голямата си плюшена жабка, която обожаваше и заплака.

Изглежда се очертаваше най-ужасната зимна ваканция за Ани. По цял ден само гледаше телевизия и ядеше вместо да се опита да отслабне. Точно затова се мразеше. Но все пак потънала в мрежите на депресията, поиска да се разсее и отиде до магазина.

Разбира се, веднага съжали, че го е направила, виждайки „най-добрата“ си приятелка Вили заедно с онова наивно момче, което въртеше на малкия си пръст. Тя дори не го заслужаваше.

- Ето че по Коледа се случват чудеса. Какво става, Слонче? – започна да се смее Вили, но момчето с нея гледаше тъжно. – Виж я каква е невъзпитана. Дори и не ме поздрави.

На Ани отново и се доплака, но се направи, че не е чула гадната си съседка. След около двадесет минути тя се прибра вкъщи, но от тях двамата нямаше и следа. Когато се качи по стълбите забеляза онова момче  да я чака на входната врата.

- Някакъв номер ли ми правите? – попита Ани афектирана.

- Не. Аз дойдох да ти се извиня. – каза той съвсем добронамерено.

Ани се вгледа в очите му и забеляза някаква топлина. Той наистина не беше като Вили.

- За кое? – попита Ани, продължавайки да мисли, че се и спогодили поредния номер.

- За това, което казах и за поведението на Вили.

- Какво? Толкова бързо ли си показа рогата пред теб?

- Просто си мисля, че не е момичето, в което се влюбих.

Ани се натъжи леко, но го покани да влязат вътре за да не ги слушат съседите.

-  От колко време я харесваш? – попита Ани.

- От няколко месеца, но чак миналата седмица ми обърна внимание.

- Не е имала с кого друг да е.

- Какво искаш да кажеш? – попита с недоумение той.

- Виждам, че ти не си като другите, с които Вили е излизала. Затова ще ти разкажа повече за нея. Някога ние двете бяхме най-добри приятелки. Правихме всичко заедно. Но с времето тя си намери нови приятели, които и влияят зле. След това тя се обърна срещу мен. Започна да ми се подиграва и настрои всички от класа срещу мен. Тогава изпаднах в тежка депресия и затова сега съм толкова дебела.

- Не бях прав за думите си. Съжалявам. И въпреки килограмите си ти си едно наистина красиво момиче.

Ани се изсмя.

- Сериозно говоря. – гледаше я с чистия си поглед той.

- Благодаря. – усмихна се истински Ани. – Друг не ми  го е казвал.

- Няма защо. – усмихна и се той. – Аз съм от половин час у вас, а дори не знам името ти.

- Казвам се Ани. А ти?

- Аз съм Венелин. Приятно ми е.

- И на мен.

Двамата си говориха докато родителите на Ани не се прибраха от работа. От този момент станаха доста добри приятели. Венелин често и идваше на гости. С времето той беше забравил напълно за Вили.

- Честит рожден ден, Ани. – гушна я той, подарявайки и букет фрезии.

- Благодаря ти, Вени.

- Ти си един страхотен човек и знам, че и двамата имаме много мечти, но истината е, че от известно време една от тях живее в този блок.

- Още ли си падаш по Вили? – попита със съжаление Ани.

- Не. Стои точно пред мен. – усмихна се той и двамата се целунаха.