Ковачът

                                                                             На дядо Марук и майка ми

                                                                             с цялата ми обич и уважение.

Тази сутрин баща му го вдигна рано. Време беше  да тръгне на училище, но баща му беше решил друго за малкия Марук. Вместо да учи писмо и четмо, щеше да учи бащиния занаят. Момчето беше едва на 8 години, но беше здраво, с широки рамене. Беше по-едър от връстниците си, но не се биеше с тях, даже когато го предизвикваха. Особено синът на съседите Мидхат, който винаги го дразнеше, за да го предизвика. Малкият дявол измисляше какво ли не, за да се подиграе с Марук. Той беше много по-силен от турчето, но не беше побойник. Вместо да се бие, предпочиташе да го избегва. Премълчаваше и го гледаше в очите, сякаш искаше да му каже „остави ме на мира, не си търси белята.”

          Сега вече щеше да ходи на работа в ковачницата на баща си. Да учи занаят, край на детството и игрите с децата от махалата.

Тяхната махала  Сурп Хач (Св. Кръст) беше в горния край на града. Оттук се откриваше цялото крайбрежие на Родосто. Пристанището, гемиите,  рибарските лодки, пясъчните плажове, където децата от града прекарваха летните дни в къпане и игри. Морето беше спокойно, топло и приятелски настроено към децата. Гърчета, турчета, арменчета, еврейчета, всички играеха заедно на челик, на гоненица, прескочи кобила или топка. Имаше и няколко унгарчета, но те обикновено играеха техни си игри и не се смесваха с другите. Естествено най-много бяха гърчетата и се опитваха да бъдат главатарите, но и между арменчетата имаше яки момчета, които не се даваха. Марук беше много силен и би надвил даже по-големите на години, но  беше миролюбив и щом се създадеше повод за кавга, тихичко тръгваше към ковачницата на баща си, която се намираше в сърцето на старата чаршия.

          За него детството беше завършило, а беше едва на осем години. От днес той щеше да върти чука и да помага на баща си. Пет оки тежеше чукът и той трябваше да следва ритъма на майстора, който с удари на малкото чукче щеше да му показва къде да бие. Баща му така беше учил занаята от своя баща, и сега щеше да учи своя син, а той по-късно своя и тъй до края на света. Така е било и така щеше да бъде.

          Стените  на ковачницата бяха опушени от непрекъснато горящия огън. Духалото дишаше тежко като стар кон. Голямата кофа, пълна с тъмна вода, многобройните клещи, гладилки и шила, щяха да бъдат другарчетата му от днес. Но най-близкият му приятел щеше да бъде големият чук.

          Баща му започна с показване на разните инструменти и местата им, когато не бяха в ръцете на майстора или калфата.

          Калфата  се казваше Али, и вече 2 години работеше с бай Артин. Беше добродушен великан и съвестно изкарваше прехраната на семейството си. Баща му беше починал от охтика, та се беше наложило Али да припечелва хляба  за майка си и малката си сестричка. Беше много як и в ръцете му големият чук беше като детска играчка.

          Марук свали феса, облече малката кожена престилка, поръчана специално за него и взе чука в ръцете си. Баща му го гледаше сериозен и не даваше външен вид на безпокойство, макар че му беше съвестно да кара сина си да учи тежкия занаят на фамилията.

          Бай Артин раздуха огъня с духалото, завъртя желязото, намести го по-надълбоко в жарта и зачака. Али стоеше отстрани до рафтовете с готовите поръчки, гледаше майстора право в очите и само чакаше знак, за да завърти големия чук с мощните си ръчища. Но майсторът беше съсредоточен в огъня и когато желязото побеля, бързо го извади и постави на наковалнята. С малкото чукче той подкани сина си да кове и следва стъпките на баща си. Желязото искреше и пръскаше горещите си корички на всички страни. Някои попадаха върху ръцете на малкия чирак и го изгаряха, но той мълчаливо търпеше и удряше с всичките си детски сили там,  където бащата посочваше с ударите на майсторското чукче. След минути желязото потъмня, придоби тъмно червен цвят и отново беше мушнато в разгарящия се огън. Али надуваше духалото и чакаше знак от майстора. Уста Артин беше всепризнат майстор, в целия град нямаше ковач като него. Подкови, ножици, ками и ножове, плугове и палешници, оси на талиги и котви за гемии, нищо не можеше да му се опре. За него в тоя занаят тайни нямаше. Въздухът в ковачницата беше  напоен с пушек и мирис на горещо желязо. А когато бай Артин пъхаше горещата стомана във водата, цялата ковачница се напълваше с бяла пара. Дзън, дзън, дзън, дзън и малко по малко желязото придобиваше исканата форма. От челата се стичаше пот, очите блестяха, отразявайки пламъците на огъня, а лицата, почернели от пушека и хвърчащите искри, бяха сурови и съсредоточени.

          Постепенно Марук напредваше занаята, усвояваше тънкостите на ковачеството, заместваше често баща си на майсторското място, и само след 3-4 години надмина майсторлъка на стария Артин. Макар и само на дванадесет години, той беше станал Уста Марук. Даже самият той се смееше вътрешно, когато клиентите го наричаха „Уста-Майстор”, но той се държеше сериозно и прецизно изпълняваше изискванията и на най-капризните клиенти. В този занаят охтичавите бяха много. Мръсният въздух, задухата, огънят и тежката работа бързо изхабяваха човека. Така стана и с бай Артин. Нямаше още петдесет и си отиде от тоя свят. Но си отиде със затворени очи, спокоен, че е предал майсторлъка на сина си. И  Марук не го посрами никога. Усъвършенства професията на баща си и дядо си. Макар и твърде млад, беше сериозен и отговорен в работата си,  благ и незлобив в обществото. Изкарваше прехраната си честно, грижеше се за майка си и сестра си.  И когато му дойде времето, реши да създаде свое семейство.

 В долната махала Св. Крал имаше едно заможно и уважавано семейство. Имаха голяма къща на четири ката на крайбрежната улица. Тук живееха по-заможните арменци и гърци, имаше и унгарци. Та семейство Бенлиян имаха племенница, много красива, кръгло сираче, отгледано от вуйчо и стринка. Беше плаха и боязлива. Макар и  с изключителна хубост, много кандидати нямаше, поради липсата на зестра. Така беше тогава, зестрата беше много важно и решаващо нещо, за да се задоми една мома. Освен хубостта и добрината си,  Аница нямаше какво друго да предложи на бъдещия си съпруг. Марук я издебна,  когато с леля си и братовчедките се връщаха от баня и я хареса. Прати една роднина да я иска. Съгласиха се, щом не иска зестра, но имаха едно условие. Марук да се облича „ала франга”.

          Като всички мъже от фамилията и поколението на баща си, той ходеше с потури, фес и сетре. На кръста имаше широк червен пояс, под който беше скрит кемера. Макар и занаятът му да беше мръсен, той беше винаги чист, ризите му блестяха от белота, а чепиците му винаги лъснати. В ковачницата носеше стари калеври и преди да си тръгне за вкъщи, се измиваше гол до кръста в задния двор при бунара. Зиме, лете това беше задължителен  ритуал. Наследил беше тази привичка от баща си.

Като чу  за това условие, Марук само каза „щом ще я омъжват за дрехи, да си я държат вкъщи”. И повече не спомена за Аница.  Роднините, като видяха твърдостта му, в края на краищата кандисаха и Марук се ожени за красивата Аница. Тя му роди син още на първата година, кръстиха го на баща му Артин. След него се роди дъщерята Евангюл и сина Хампарцум.

          Момчетата бяха много умни , особено Артин, който беше най-силният ученик в училището. Беше роден математик и му предсказваха блестящо бъдеще. Аница и Марук останаха неутешими, когато на дванадесетгодишна възраст Артин се разболя от дифтерит и си отиде от този свят. Само след година и половина го последва сестричката му.

          Помръкнаха очите на красивата Аница, Марук удряше нагорещеното желязо още по-силно, изливаше мъката си върху нажежения метал. Работеше денонощно и създаваше необикновени неща. Бяха настанали мътни времена, турците надигаха глава и искаха да унищожат християнското население на града. Тук-там възникваха побоища и престрелки между тях и гърците. Арменците не стояха настрана и подкрепяха едноверците си гърци. Марук, макар и без особено желание, помагаше с изработването на оръжие. Той добре съзнаваше как ще завърши тази история, но не можеше да откаже на сънародниците си. Един ден през 1919 година, когато турците бяха победили в гръцко-турската война  и бяха напуснали града, изоставяйки всичко, направиха обиск в ковачницата и намериха няколко ками и цеви за пушки. Арестуваха го и изпратиха на заточение в Адана.

          Междувременно Аница беше родила още една дъщеря Ева, която беше едва на 8 годинки, когато баща ù беше заточен. Брат ù беше в казармата, а майка ù болна. Цялото домакинство и грижата за съществуванието им остана на крехките рамене на малката Ева. Тя беше много трудолюбиво и будно дете, цял ден шеташе из къщата, переше, готвеше, но парите свършваха, а пари не идваха отникъде. Един-два пъти леля ù даде някой грош, братовчедка ù Хрипсиме, вече омъжена,  също помогна, но това не решаваше прехраната, макар и само за двама.

          На осем години невръстното дете тръгна на работа като чираче при една шивачка.  Ева беше наследила красотата на майка си, бялата ù кожа, гъстите черни коси и назнайно откъде имаше големи сини,  като метличина очи. Не беше много висока, но имаше съразмерно изваяно тяло.

Още не беше прекрачила прага на детството, но вече  трябваше да осигурява храната.

          Всяка сутрин, точно в осем Ева тръгваше с вързопчето си към долната махала, където на Чичек сокак се намираше къщата на Дигин  (госпожа) Манушаг, майсторката.  Тя беше най-добрата шивачка в града и всички богати жени си шиеха при нея. Имаше много голяма и подбрана клиентела. Цяла армия калфи, чираци и слугини за домашната работа й помагаха. В къщата  имаше ред и порядък. На долния кат беше ателието, работната стая на помощничките, както и салона за клиентки. Кафеникът не слизаше от огъня, а бяло сладко в ледена вода се предлагаше на изтънчените и важни клиентки. На горния етаж беше  богато украсената гостна, където дигин Манушаг приемаше личните си гости. Тук беше и бюрото на Дикран, съпругът ù, който беше търговец на едър рогат добитък, и не се задържаше много, много вкъщи. Честите му отсъствия, както и посещенията на Д-р Папазян, бяха обект на клюки и сплетни сред жените от махалата. Защото Манушаг беше не само талантлива шивачка, но беше интелигентна и красива. Увличаше се по поезия и театър и не пропускаше представленията на самодейната трупа на арменците. Често помагаше с ушиване на костюми за спектаклите.

          Майсторката виждаше таланта и упоритостта на малката си помощничка и за това беше  по-взискателна към нея. Чувстваше, че това дете беше родено със  силно развито чувство за естетика, рисуваше превъзходно и съчетаваше багрите с необикновено майсторство. По всичко личеше, че Ева много скоро ще бъде първа помощничка на майсторката. А беше едва на дванадесет години.

          Работата беше тежка, майсторката беше много взискателна и често караше малката Ева да разпаря неравните шевове, да ги шие отново и отново, докато дрехата станеше съвършена. Вечер, изтощена от умора, малката шивачка се прибираше у дома, където я чакаше не малко домашна работа. И когато си легнеше, тихо плачеше за нерадостното си детство. Криеше сълзите от болната си майка, за да не ù причинява мъка. Даже веднъж отиде до пристанището, седна на вълнолома и беше готова да сложи край на мъките си. Плака дълго и си тръгна. Майка ù я чакаше у дома.

          Настъпи новата 1922 година. Марук се върна от Адана и пак подхвана чука. Синът му беше избягал в Русия и се беше предал пленник. Изпрати хабер по свой другар, че не може да се върне в Турция. Беше дезертирал от армията и там го чакаше разстрел. Смяташе да отиде в България, където много арменци бяха намерили подслон от гоненията на турците.

          Мъката скова Аница и Марук. Никога вече синът им нямаше да пристъпи прага на родната къща. Беше осъден на изгнание за цял живот. Какво да правят, имаха лозе, малка, но удобна къща, ковачницата, която беше хранила няколко поколения. Трябваше ли да изоставят всичко това и да отидат в една чужда страна? Не знаеха нито езика, нито нравите на българите. Знаеха само, че са християни като тях. А християнин не можеше да е лош. Решиха, превърнаха всичките налични пари в жълтици, намериха един гемиджия да ги закара до Истанбул. Бяха взели най- необходимото, качиха се на влака и осъмнаха в Мустафа паша (Свиленград).

          Мъка и радост се преплитаха в душите им. Никога вече нямаше да видят красивото изумрудено Мраморно море, никога вече нямаше да вкусят от кехлибареното грозде на лозето, звънът на наковалнята и тежкото дишане на духалото бяха останали далеч зад тях. Нямаше да чуват всяка сутрин Али с неговото „колайгеле Уста”. Кучето Роза щеше да плаче за господаря си и да го търси ту в ковачницата, ту в задния двор, където беше колибата му и паницата с храна, която щеше да остане празна. Щеше да бяга напред-назад като пощуряло. Да вие жално и пак да търси с надежда, която никога нямаше да се върне. Къщата, осиротяла и бездушна, щеше бавно да се руши. Вратите щяха да скърцат, защото нямаше кой да смазва вече пантите.  Цветята  на прозореца щяха да изсъхнат, а саксиите да се превърнат в прах.

          Едничката им радост беше, че скоро щяха да прегърнат сина си. Бяха донесли с себе си неговата лютня. Хампарцум щеше да свири и пее тъжни песни, да пие червено вино, за да станат песните му още по-тъжни. Щеше да пее и плаче за изоставения дом, за изоставените приятели, за училището, в което беше учил, за църквата, в която беше кръщаван.

          Те плачеха, мъка сковаваше душите им. И не бяха единствените с такава съдба, бяха хиляди, стотици хиляди, пръснали се по цял свят. Немили-недраги в чужди градове и страни, спасили само живота си и спомените си, които едва ли някога щяха да им потрябват.

Трябваше да започнат нов живот.  Старият щеше да живее само в спомените им. Връщане назад нямаше. Бяха загубили всичко освен способноста си да дишат и да се надяват. А това никак не беше малко. Защото милион и половина тяхни сънародници неотдавна бяха загубили и това.

Освен мъките и спомените, единственото, което щеше да остане една чудна мелница за кафе, която Уста Марук беше изработил с изящество и огромна любов.

И тя е тук пред мен, тази столетница и неземна красавица. Всеки ден тя ми напомня за мъките и страданията, за миналото на  дядо Марук и семейството му, които накрая намериха вечния си покой на българска земя

Пиша тези редове, пия кафе смляно в тази необикновена мелница и тъгата в очите ми се превръща в сълзи.

        .