Край на работната седмица

КРАЙ НА РАБОТНАТА СЕДМИЦА

     Усещаше как умората, натоварила съзнанието, ума, клепачите и цялото му тяло, тази умора, която правеше краката му по-тежки от погледа на шефа, цялата тя – мокра, прогнила, наедряла и воняща, е полепнала по него, впила се е и смуче кръвта му. Така беше в края на всяка седмица.
     Цели купища бумаги, омачкани, но сгънати, подредени, номерирани и сгънати листове, телбоди, стари матрични принтери, клечки за зъби и останки от вафли организирано променяха своето хаотично присъствие върху бюрото и презизвикаха потребност от огън. Душата му гореше, мразеше всичко в канцеларията, мразеше колегите, работата и целия свят, дори и себе си мразеше, защото бе приел да живее имено в този свят...
     Но тук му плащаха. Понякога дори редовно. С тези пари изхранваше семейството си, чувстваше се горд, че никой вкъщи не умира от глад, от липса на гордост – също, макар да съзнаваше, че едновременният недостиг на хляб и на гордост е добра причина да се гръмнеш.
- Толкова е хубаво, че сме заедно – казваше с умиление на децата си и на своята съпруга, когато всички зъзнеха в студената кухня над яхнията с боб. – Истинското щастие е в любовта, нали?
Напоследък гледаше да не изпада в такива лигави изблици, защото най-често в резултат от тях получаваше по някое бобено зърво я в окото, я в носа, а веднъж цели три лъжици, пълни с леко загорял фасул успешно уцелиха ниското му чело.
    „Въпреки всичко светът е чудесен, работата ми, колкото и да е нископлатена, гадна, ненужна, безсмислена и унизителна, все пак си е работа и...” Най-важното! Идва краят на работната седмица!        Не на скапания работен ден, не дори на половината от досадните и клисави делници, а нещо много повече, нещо красиво, весело, забавно и тържествено: иде краят на цялата работна седмица! Оттук и следствието – цели два свободни дни, цели четиридесет и осем часа щастие, удоволствия в семейството, красота, нежност, безделие, разходки и какво ли още не!
     Може да им предложи да излязат в парка. Толкова е хубаво там сега, през пролетта. Какво че обувките на малкия са скъсани, кой ще го гледа в краката; в края на краищата не са излезли на театър, няма от какво да се притесняват.
     Или пък ще ги заведе в зоопарка. Жена му казваше, че по-голямо животно от него няма, затова обикновено отказваше излетите до зоопарка, но нали и там е парк, малко мирише, но пък никой не ти гледа в обувките, хората в друго се вглеждат...
     Ако поискат, може да отидат до язовира край града. Толкова деца играят там. Времето ще е слънчево, ще се припичат край водата, може да си направят сандвичи от вкъщи и там да похапнат, като богаташите, ще си направят нещо пикник, ще пийнат чиста студена вода от извора наблизо, ще са щастливи, да, именно – щастливи, нито повече, нито по-малко.
     Остават още някакви си два часа... Ще изтърпи. Краят на работната седмица, боже, колко е хубаво! Краят обикновено е лошо нещо, особено ако го сравниш с тръпката на началото, на неизвестното, на предстоящото, но това са философски глупости. Работната седмица не е човешки живот, та да страдаш за края му. 
     Това си мислеше, когато дойде заповедта за уволнение. Влезе оня, шишкавият, от личен състав, остави му заповедта, изчака го да се подпише и тръшна вратата след себе си.
     Съкращение в щата.
     Това беше краят. На работната седмица или на нещо друго.
     На петдесет и пет човек не обича да мисли за краища. Те идват сами.