– По-леко, ще ме блъснете! – сбута я касиерката на входа, поощрявайки мълчешком кучето си да я захапе. – Какво ревете? Дължите трийсет лева за входа. Аман! И докога все ще закъснявате с вноските? А? По-тихо, миличко! Чшт! Остави я да реве. Щом журналистите плачат, значи държавата е наред! Нали така, ох мамино пухче! – повдигна френския си булдог и го целуна по муцуната.
Касиерката носеше прозрачен дъждобран, кучето – нещо като найлонов смокинг.
А тя тичаше. Като дете. През калдаръмите на детството си, през магиите на любовта, през кълнищата на очакванията... Тичаше. Не усети, че дъждът е станал силен и намокри косата ѝ, не усети, че посоката ѝ е погрешна. Тя просто трябваше да тича. Мъжът ѝ, сърцето му, Шишковци, полицията, призовката, адвокатът, телевизията... Тичаше, тичаше. Когато беше малка, правеше това винаги, когато не можеше да преодолее нещо. Не бягаше, само тичаше. Чувстваше се виновна, задето не е била толкова силна, за да преодолее препятствието. Виновна е – ето, другите успяват, преборват се, стават по-силни, по-умни, по-успели, а тя... Тя не може като тях. Какво гони, като тича? Или бяга от нещо? От себе си ли? От истината, която все искаше да достигне? Затова записа журналистика, нали? За да открие истината. Да открие себе си чрез другите. Ами ето те сега, откривателко. Тичаш навън – безработна, подиграна, осмяна, объзсърчена. Съобщила си някаква истина, някаква информация? И си решила, че това ще те превърне в звeзда, защото истината блести като коледна елха? Браво на теб. Продължавай така. Има още много дъжд да те вали. И много писти да изтичаш.
А дъждът беше студен. Поспря за малко под стрехата на някакъв покрив. Къщата беше стара, почти изоставена. Облакът набиваше стрелите си отгоре. И си спомни тази целувка. Той беше толкова хубав, мъжът ѝ. Точно така се целунаха. Под такава стреха. Бяха тръгнали към автобуса, а заваля. Толкова силно, че не можеха да вървят, ако не се защитават с нещо от мокрото нападение. И така, прегърнати, останаха под тази стряха като в необходимо съжителство. Двамата, под стрехата.
Стори ѝ се, че дъждът поутихна. Забърза се и видя таксиметров автомобил.
– Господине – почука на стъклото му, – къде е затворът?
– Кое къде е? За къде сте?
– За затвора!
– До там не возим. Оправяй се сама.
– Не, само бих скала да знам как да стигна до там. Понеже имам призовка... Извади от джоба си отрязъка и прочете мокрото листче. – Знаете ли къде е тази улица?
– Знам я, естествено. Ще се качиш ли?
– Не, нямам пари. Само попитах. Ще ме упътите ли?
Шофьорът я погледна, съжали я и обясни къде се намира затвора. Хвани, рече, този и този автобус, после с трамвай. И на сто метра е нагоре, ако не пропуснеш спирката в тая кал и пороище. Ще видиш затвора, малко стръмничко е. Голямо нещо с метални тръни. Камъните са здраво иззидани. Абе, масивна сграда е, няма да се объркаш.
Тази млада жена е тръгнала за свиждане, така реши таксиметровият шофьор. И завидя на затворниците.
Намери посоката. В трамвая беше почти топло. Посгря се. Когато слезе, дъждът вече не валеше така силно. Погледна смартфона си. Никой не беше звънял. Часът е още ранен, значи има време до разпита. А сградата на затвора беше пред нея, наистина беше каменна, здрава. Къде да се скрие от дъжда? Трябваше да изчака, имаше още време.
Видя стряха. Застана под нея.
Пак се разплака. Искаше ѝ се да звънне на адвоката. Палтото ѝ беше съвсем мокро, пак погледна смартфона си, още имаше връзка, една-единствена чертичка ѝ показваше, че скоро батерията ще падне. Тя имаше нужда от неговата подкрепа. Точно сега. Но той е зает, едва ли му е до нея. А щом не ѝ се обажда, значи има друга работа. Няма ли да спре този дъжд? Добре, какво да каже на разпита? Че е казала нещо повече от новината ли? Не, това не е вярно. Че е измислила нещо, за да го превърне в новина? И това не става. За какво я викат изобщо? Та това ѝ е работата, по дяволите! Да дава информация. Откъде да знае кой и как ще я интерпретира?
Тези сто метра от трамвая до затвора ѝ се сториха цял километър. В нея вече нямаше нищо – нито самоуважение, нито чувства, любов, зрение. Усещаше как обувките ѝ пропускат вода, настръхваше от допира на студеното, което се хързулваше от косата във врата ѝ като от пробит улук, но продължаваше. Отсреща е каменната сграда. Вече се вижда. Още петдесет метра. Там трябва да е и полицейското управление. Където ще бъде разпитана. „Нека да става – говореше си, – нека по-бързо да става. По-скоро.“
Тогава под прожектора на входната порта, досами патрулката на дежурния полицай, видя през ръмежа как стърчи фигурата на побелял мъж, опрял ръцете си върху своята лимузина. Сякаш се къпеше в дъжда и не обръщаше внимание на природата и времето. Стоеше и чакаше. Силната улична лампа, пусната без време през деня, осветяваше осанката му – тъжна и призрачна.
Разпозна го и се затича.
– Какво правиш тук?
– Не съм забравил. След десет минути си на разпит.
– Да, но аз предполагах, че имаш друга работа.
Дъждът не преставаше да сипе.
– Да влезем в автомобила?
– Да, по-добре ще е. Всъщност – не! – Тя изведнъж се досети че е вир вода. – Вече е време да влизам в затвора. Там ли е участъкът?
– Да. Ще дойда с теб.
Показаха докуентите си на входа. Взеха мобилния телефон на журналистката, адвокатът го посрещнаха и изпратиха с презрение. Имаше прожектор, който осветяваше цялата вътрешност на сградата.
Влязоха в тъмно преддверие. Мухълът и лошата миризма говореха нещо. Тук никой не беше добре дошъл. Адвокатът ѝ показа една врата, която тя щеше да подмине. Това беше рецепцията.
Съобщиха имената си. Уличената журналистка даде личната си карта, адвокатът само показа документа си. Седнаха в чакалнята. Редът изискваше да бъдат смирени. Балатумът в ъглите на помещението гниеше. Беше студено.
След малко гишето се отвори и служителката изкрещя:
– На втори етаж в левия корпус! Стая 732.
Дебеличка ръка изпод нащърбената рамка на отвора остави личната карта на журналистката върху плота и затвори. До картата имаше листче – кога лицето е влязло в сградата, къде отива и празно място – кога е излязло.
Жената взе документите си и формуляря. Прочете го внимателно като да беше стих. Значи това празно място в листа – кога лицето е излязло от мрачната и зловеща сграда, може никога да не бъде попълнено? Нима тук само се влиза, а напускането не е сигурно? Като в хирургия? Кой ще сложи час и подпис за излизането? Погледна с ужас адвоката. Той ѝ намигна.
– Да вървим.
Олющени стени. Мирис на влага. Врати, които се поклащаха сами като в ад. Парното работеше ужасно силно. И като че ли от топлината му вътре ставаше още по-гнусно, дъхтеше на нещо тлеещо, разлагащо се тяло.
Адвокатът почука.
Влязоха.
Вътре ги чакаше човек с тъжно лице. Униформата му беше оставена на закачалката до вратата. Пред него имаше пишеща машина.
– Седнете – рече делово. – Трябва да оформим нещата. Дайте си личната карта, госпожо. Благодаря. Седнете.
Имаше един стол. Никой не седна.
– Аз нямам какво да ви говоря. Запознат съм с фактическата обстановка. Вярвам, че и вие, също, нали така, госпожо? Подпишете протокола, моля.
Тя взе листа, който тъжният човек поднесе пред нея. Прочете написаното и го даде на адвоката. Трябваше да признае, че е изнесла информация, представляваща не знам какви си тайни... И затова е предупредена от органите на полицията, че...
– Вие кой сте? – попита адвокатът, след като остави на масата хартията.
Тъжният се стресна.
– Как кой? Аз съм от управлението. Трябва да подпишете тези книжа.
– Тези книжа – обясни адвокатът – са написани на компютър и са принтирани на лазерен принтер. А на бюрото си имате пишеща машина. Доколкото виждам, тя е „Марица“. Хубава пишеща машина, но не се използва напоследък. За иднигото да не говорим. Та каква е вашата роля всъщност? Моля, покажете ми полицейската си карта. Искам да знам кой точно стои срещу мен.
Тъжния стана рязко и го зяпна. Взе листа и тресна вратата след след себе си. Върна се след няколко минути.
– Жената да подпише. Това е. Моето име е описано в протокола. Това там съм аз. – Посочи с дебелия си пръст мястото, където беше написано име на полицейски инспектор. И отново го връчи на жената.
– Вие чели ли сте съдържанието на този протокол? – Адвокатът започна да се гаври с него. – Знаете ли какво пише в него? Кога вие – посочи го с пръст – вие лично сте установили несъответствието между обективните факти и изнесеното от журналистката? Ако има административно нарушение, вие като актосъставител трябва лично да удостоверите с подписа си, че то е станало във ваше присъствие. А дори не показахте полицейската си карта.
– Това е само предупредителен протокол! Такива ги издаваме на всеки втори. Да подписва и да внимава занапред! Не мога да се занимавам само с вас!
– Напротив, само с нас ще се занимавате. Нямате друга работа. Идем от далече, от свободата. Минахме през охрани, през прожектри, наля ни дъжда, притеснявахме се, страдахме, докато се довлечем до тук. Не сме дошли за един подпис. Искаме да знаем върху какво се подписваме. Да дадем обяснения и възражения.
Журналистката се чувстваше отмаляла. Вече не издържаше. Тя би подписала веднага тази хартия – само да я оставят на мира. Искаше да се прибере вкъщи и да вземе горещ душ. И да спи, да спи...
– Значи няма да подпишете протокола за предупреждение, така ли? – озъби се тъжния. – Знаете ли какво означава това? Че се противопоставяте на властта! Че осъществявате набег върху достойноството на управлението! А също и друго означава... – Той помисли. – А, да! Че мога да ви задържа за двайсет и четири часа. Жената, де.
Тя щеше да припадне.
– Ами давайте тогава! – изрепчи се адвокътът. – Задържете я в ареста! Имате право. Реализирайте го!
Човекът без униформа излезе бесен от стаята си отново. Явно имаше да съгласува нещо с някого. Върна се след пет минути.
– Свободни сте. Няма да подписвате предупредителния протокол, щом не ви отърва. Но ви предупреждавам, че...
– Млъкни! – изръмжа адвокатът и насочи показалеца си към него. – Просто млъкни.
Поднесе му листчето за пропуск за изхода. Намръщен, служителят се подписа, като преди това погледна в часовника си точният час на напускането на тези двамата от кабинета му. Те имаха не повече от шест минути да се доберат до портала. Открадна им една минута; посочи друг час на излизане, имаха само пет минути. Ако се забавеха и не му докладват отдолу, че са напуснали участъка в рамките на допустимото отходно време, значи правят нещо друго в сградата. Нещо съмнително, което камерите може да не са отразили. И трябваше да се обади на охраната да ги задържи. Такъв беше редът. Правилникът предвиждаше време за отход не повече от шест времеви единици. В случай на пожар, разбира се; но този правилник важеше за всичко, защото беше нормативен акт на сграда, в която винаги гореше огън.
– Какво беше това? – питаше момичето с трапчинките. Пръстчетата ѝ бяха ледени. Тя ги беше вкопчила в дланта на адвоката. – Кажи ми, моля те? Защо е всичко това? Защо съм тук?
– Нека побързаме – побутваше я леко, докато тичаха по стълбите. – Важно е по-бързо да се махнем.
Той познаваше правилата в тази сграда. Навън ги чакаше лимузината. Успяха да излязат навреме.
(Следва)
© Владимир Георгиев Всички права запазени