1.12.2017 г., 15:09 ч.

Кръвопускане-2 

  Проза » Разкази
511 4 4
13 мин за четене

     Да, това момиче имаше нужда от собствена реалност.

Но той притежаваше аристократични навици, с които умишлено се отдалечаваше от реалността. Пушеше лула понякога. Обичаше камината. Четеше Достоевски. Шекспир. Всъщност в библиотеката си имаше всичко издадено от тези двама автори. И Ницше, разбира се. Юнг. Цицерон. И Елин Пелин. До него – Ленин. По-нататък Стайнбек. Виктор Пелевин в опърпан вид. На Гришам – поредица. „Римската цивилизация“ на Пиер Гримал беше цяло туловище. „Арменската цивилизация“ на Саркис Саркисян – още по-голямо. Но сградата на тази библиотека щеше да е малка, скромна и напълно неадекватна, ако отстрани не бе юридическата ѝ част – Венелин Ганев бе начело. Планиол от 1919 година с предговор от доктор Фаденхехт, стари пожълтели томове на списание „Юридическа мисъл“ отпреди столетие. Стояха в купчина творби на млади и починали без време умни автори като Кристиан Таков... Свестен човек. Мъдър. Все хора, живели и умрели в името на правото.

     Не беше библиотека. Беше скромен и хаотичен опит да побере живота си в книги, написани от друг.

     Телефонът звънна. Домашният. Обожаваше звъна на домашен телефон – като пиукането на чая в самовара.

     – Прибра ли се, скъпи?

     Беше жена му.

     – Да. Всичко е наред.

     – Пий течности! Довечера ще се върна по-рано. Да те видя как си. Обичам те.

     Да, трябва да пие течности. След кръводаряване.

     Щеше да каже, че също я обича, но тя затвори. Заета е. Зарадва се, че му се обади. Напоследък малко хора му се обаждаха.

     Отвори една бутилка минерална вода и включи компютъра; беше си извел на челна страница едно решение на Върховния касационен съд – не го беше прочел още. Застина, докато го четеше. Започна да рови нещо в нета. Отбеляза нещо върху бял лист хартия, после надраска до него някакви инициали. Сравни прочетеното с бележките. Не, това не може да е вярно! Съдиите са сгрешили нещо... Чакай пак да проверя... Запрелиства нервно дебел том с черна кожена подвързия.

     Това му отне повече от час. Усети слабост. От кръводаряването ли беше? Няма значение.

     Отвори прозореца. Нещо го свиваше. Не беше точно болка.

     Трябваше да излезе на въздух.

     Свали неохотно халата. Толкова обичаше тази дреха – старомодна и с широки копчета. Пое дълбоко през прозореца от миризмата на уличния смог. И се почувства по-зле. Закашля се. Досети се за лулата над камината. Любимата лула. Би попушил малко тютюн вместо да диша това подобие на въздух. Не. Не бива. Точно сега – не.

     Мързеше го да се преоблича. Свали чехлите и надена някакви бели обувки, от вида на маратонките, които днес младите хора използват, за да тичат с тях. Наметна дреха, която му попадна първа в гардероба – стори му се уместна за времето.

     Поразходи се по улицата. Отсреща имаше нов просяк. Мазилката на калкана, към който бе прилепена нова кооперация, не стоеше добре и чакаше удобен момент да падне; краищата ѝ проблясваха като люспи. Едно дете заплака в кошницата на майка си точно на пешеходната пътека. Тя внезапно изпусна кошницата на асфалта, извади пеленачето и започна да го гушка, да го успокоява; после внимателно го остави на земята и прегърна коша като бебе. Запя тихо и нежно, тялото ѝ се люлееше ритмично. Стана задръстване. Клаксоните свиреха. Майката показа среден пръст на всички. Седна, скръсти нозете, извади гърдата си и започна да кърми. На пешеходната пътека.

     Не искаше да гледа това. И къде да се махне? Влезе в бара.

     – Здрасти – каза на познатия келнер. – Портокалов сок. Изстискан и пресен, както винаги. Без нищо в него. И без сламка. Нали? – Намигна.

     Келнерът обожаваше сламките.

     Навън се канеше да вали. Задуха вятър. През вратата заедно с вятъра влезе журналистката. Черното ѝ палто се вееше, тя цялата беше изсъхнал и потъмнял лист от нахалната есен, която нахлу в този порядъчен квартален и леко вмирисан бар.

     – Коняк, моля! – извика на бармана още от вратата. – Двоен! И по-бързо, моля.

     Зарадва се, като я видя. Още повече се зарадва, че е все така без грим. Дори през светлата част на деня, както днес определят липсата на мрак. Хубаво е, че ще пие коняк. И че не го познава. Жените мразат мъже, които ги обожават скришом. Обладават ги насън. Отвратително е.

     – Нали за това е създаден животът! – извика на келнера.

     Той разбра какво значи това. Беше гей и знаеше, че животът е създаден неправилно. Адвокатът беше любимият му клиент. Даваше му щедър бакшиш. Винаги. Най-често – без причина. И никога не го упрекваше за емоциите. Дори за това, че слагаше сламки във всичко, което поднасяше.

     Младата жена го погледна презрително. Почака поръчката и си спомни. Да, този беше същият омърлушен човек, когото беше видяла сутринта на път към офиса. Чичко. Сега се е издокарал с бели подпетени обувки като клоун. И бе наметнал нещо като кимоно. Тук май се чувстваше добре. Да върви по дяволите.

     Имаше спешна нужда от чаша отрова. А тя дойде бързо.

     – Заповядайте, госпожице! – каза лигаво сервитьорът. – Има и сламчица.

    Тя отстрани сламката и отпи жадно. Чашата беше топла, а напитката – отвратителна. За какво дават сламка в това заведение към това питие – да повърнеш по-лесно ли? Закашля се. Кашлицата спря за малко; после започна да киха. Задави се. Искаше да повърне.

     Някой я потупа по гърба. Леко. Сякаш ток премина по гърба ѝ. Спря да киха, да кашля и да се тресе. Отведнъж. Топло ѝ стана от тази ръка.

     Погледна го.

     Беше съшият нахален мъж, която я зяпаше сутринта на спирката. Не би го забелязала, ако не се беше вторачил така в нея. Надяваше се, че без грим никой няма да я познае. Няма ли къде поне за малко да остане насаме? Но пък ръката му, усети я...

     – Добре ли сте? – попита мъжът. – Може ли да седна до вас?

     Тя разтриваше гърлото си. Този коняк ѝ подейства ужасно, дори надмина очакването. Да, силна отрова. Как да каже, че иска още? Опита се да си представи как изглежда и изведнъж в съзнанието ѝ се появи образът на жената с кок от картината „Чаша абсент“ на Пикасо. Настръхна. Дано не прилича на нея.

     – Когато човек е решил да пие нещо противно – започна адвокатът, – трябва да пие повече. Нали?

     Каза го на висок глас и келнерът разбра поръчката. Намигна: две сламки към още два малки коняка. Нали за това е създаден животът.

     Кръводарителят знаеше, че не бива. Журналистката съзнаваше, че не може. И двамата имаха причина да не приемат алкохол по различни причини. Момчето изпълни поръчката с желание; донесе дори по своя инициатива кафе и ядки. Да осмислят алкохола.

     Помълчаха. Не се познаваха. И не намираха повод да се запознаят. Бяха се видели и разминали, това нищо не значи. А сега стоят на една маса без причина, по някаква прищявка на случая. Избягват погледите си. Неловко е.

     – Аз съм адвокат. – Каза го като оправдание.

     – А аз – журналистка – събщи тя в своя защита.

     Пак замълчаха. Тя искаше още да киха, но ѝ се стори неуместно. Затова помоли за извинение и отиде до тоалетната. С това черно палто, загърнато отпред, приличаше на монахиня. С хубаво дупе.

     Хрумна му, че ще е добре, ако си сложи грим в тоалетната. Нали жените ходят там с такава цел? Да се понапудрят. Но той и така я харесваше. С дупе без грим.

     Мина малко време. Чашата с коняка ѝ стоеше недокосната. Сламката, пречупена в края, примамваше. „Явно си е отишла.“ Така си помисли. Случва се. Журналистите са като поети: не бива да ги съдиш. Емоции. Проблеми, бизнес, любов, пари. Всъщност какъв е бизнесът на журналистите? Вероятно истината е техният бизнес. Или интерпретацията ѝ. Ако интерпретираш истината правилно, тя се превръща в информация. Кой знае. Журналистите са зле образовани адвокати.

     Усети въздействието на коняка и даде знак на келнера. Плати и излезе.

     Смрачаваше се. Не биваше да пие алкохол. Зави му е свят. Опипа краищата на някаква стена и се строполи на земята.

     Тя се върна на масата минута след като той излезе.

– Къде отиде той? – попита напосоки.

     Никой не ѝ отговори. Почувства се още по-зле. Съжали, че го остави, но трябваше да повърне. Нали за това са тоалетните.

     Вероятно трябваше да плати. Майната им на всички. Намери чантата си и отпраши. Беше време да си отиде у дома.

     Затича се към спирката. И там, до дувара на стара изоставена къща го видя да стене тихо и боязливо. Не търсеше помощ. Беше се свил на кълбо. На метри от навеса на спирката. В тъмното.

     – Стани! Хайде! – опита се да му помогне. – Какво ти е? От един коняк ли се напи?

     – Стани, Лазаре, стани! – каканижеше адвокатът. Болеше го нещо, но не знаеше какво. Виеше му се свят.

     Тя се ядоса.

     – Виж какво, много ми станахге. Мъжът ми е болен, а сега и ти... Оправяй се. Благодаря за коняка. Чао.

     Обаче не си тръгна. Дожаля ѝ за него. Двамата стояха приклекнали един до друг – смешна картинка, не разговаряха и сякаш знаеха, че това не може да свърши така; а вероятно трябваше.

     – Аз не съм нито пиян, нито болен. Просто...

     – И аз не съм такава... – представи се отново журналистката. – Всъщност имам име.

     Поговориха малко. Запознаха се. Той бил женен, тя била омъжена. Всичко при тях било добре. Тя загубила работата си. Той – част от своя бизнес. Тя можела и без тази работа. Той – и без този бизнес.

     Не беше удобно да говорят на спирката. Затова мъжът се обади по телефона. Само след пет минути дойде голяма черна кола, шофьорът излезе чевръсто, отвори задната врата и вежливо покани първо дамата, след това мъжа.

     (Следва)

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??