Глава VII

   Капакът на пода изскърца и тя се озова из под него. В един вързоп беше свила краешник хляб и буца сирене, и малкия кухненски нож. В една малка бъкличка имаше и вино-червено. И една малка кутийка, завита в извезана кърпа.

   Тръгна Горка. Тръгна по пътеката дето я извеждаше от селото. Излезе отново на горна земя. Дълъг път я чакаше и тя взе една по-ячка дървена тояга да се подпира по предстоящите стръмнини. Ала нямаше как- трябваше да го извърви. Остави дъщеря си, а знаеше, че още думи ѝ дължи. Но я достраша да ги издума всичките. И рече по баира стръмен да продължи. Ала на сърцето ѝ най-много тежеше. Тоя грях на самотата, можеше и да ѝ прости, ала другото щеше ли? Затова тръгна Горка да го търси. Искаше да го намери. Трябваше да разбере. И да умре след това, щеше да ѝ бъде по-добре. Почти осемнадесет години, от как не го беше виждала. Дали беше получил писмото ѝ? Дали думите ѝ бяха достигнали до него?

   Туй си мислеше Горка сега, докато катереше планината. Ама и тя не беше с нея. Или не щеше? Като се изви един вятър, та докара и черни облаци, па я посипа с дъжд студен, дето я заблъска. Водата направо в костите влизаше. И небето се отваряше, сякаш да ѝ крещи с тия гърмежи. Тая планина с мъжко име бесуваше пред нея, ала нямаше да я погуби. Щеше да я мъчи. И нощта се хвърли връз нея. Въпреки всичко Горка не спря. И на четири крака лазеше по стръмнините нагоре, прежули лакти и колене, но продължаваше.

   Стигна Горка в нозете на Ореляка. Силите я оставяха, въпреки ината ѝ. Шмугна се тя между два камъка, за да притъпи поне воя на вятъра. Изметна вързопа от гърба си и го сложи пред себе си. Извади хляба и отчупи парче от него. Накваси го с глътка вино. Извади и малката кутийка. И една свещица от нея. Драсна кибрита и я съживи с пламък. Събра ръцете си в молитва и притисна запалената восъчна пръчка в почервенелия къшей хляб.

   - Дедо, Боже! Дозволи на еден грешник, ду̀ша да му плаче! Преди скоро осумнаесет години, яз направив голем грашок. Мойот сопруг ги криеше своите синови, да ги не фатат ония бесове. Той падна̀ прободен тогаш. Помалите (по-малкият) Илко, само очи му видех, тамо зад гршмука (храста) и той викна „Майко, дека си?“ Срцето ми тресна до лицесо на керка ми- бебе во рацете мои тогаз. Трчав кон него, кога пред мене шуга (ятаган) се изтури. Никогаш не ги заборавив неговите очи. Зовеха го другите Бошкурт. Отогаш ме следват секоя вечер. Сруши ме (събори ме) тоя башибозук, како що бех со дете во ръцете. И го крена скитот (вдигна ножа). И полета кай назе. И кога се видов веке во земя, ригвоне (звън) на метал го пресретнала скитот. Шуга запря шуга. Той ме погледна. И тоа погледна. Пред мене застана̀. Башибозукът го удри из лицесо. Той не се пресели (не помръдна). Во неговата злоба, Бошкурт само рече „Ал онларъ“ (Вземете ги!) И изведоха те от гршмука и двете ми дѐца, и двата ми синови- Илко и Горан. „Яничари ке станат!“- он рече. И яз повеке не ги видех. Викнах аз по тех... ама на глухо. Нивната (тяхната) сестра не ги познава... И те молам сега!.. Ако некогаш они се сретнат, ако живи са те още, нека крвта сборува (проговори)! Брат до сестра не крши! (не посяга)! Да я няйдете своя вера и на вистинскиот пат да се вратите!... А име му на оногова, дека ни опазѝ, беше Йълдъръм... Яз барам него сега и сакам да го намера...

   Свещицата се стопи и останаха две капки горещ восък върху ръцете ѝ. До там не стигаше фитила. Тъй силно стискаше накрая Горка, че винената хлебна кръв напои земята. Не ѝ донесе утеха, но притвори очи в сън за малко. Най-сетне и планината „заспа“.

   Слънцето събуди Горка в ранни зори. Небето сега беше спокойно море. Тя стегна бързо вързопа, стана и тръгна. В днешния ден, трябваше да стигне до Попови ливади. И там, в гората, щяха да се срещнат. Или поне на това се надяваше тя... Поточета и реки дал Господ на тая земя. Горка бързо накваси лицето си с чиста, планинска студена вода. И очите ѝ съвсем прогледнаха след това. И силата ѝ се върна. Дали се качваше, или слизаше, вече нямаше значение. Въздухът изпълни дробовете ѝ, а светлината на новия ден- с надежда.

   Малко оставаше вече, а слънцето още беше високо. Сега беше равна поляна с по някой друг голям камък, разхвърлян по нея. Подпираше се Горка с тояжката, когато със следващата ѝ крачка, долният край на пръчката ѝ насочи вниманието към камъка. Беше по-нисък от другите. Тревата почти го скриваше. Само белият объл връх се подаваше. Ала той бе покрит с навивките ѝ и стреличестата ѝ глава. И когато я усети, се изви към нея като ченгел и започна да съска силно. Горка премести вързопа пред себе си. Запристъпва бавно и полека по диагонал.

   - Само ме не пресичай, змийо! Яз сум си по пате. Твойот нема да закачам! На тоя камен ти си си царкинка, яз сум ти слугинка!- змията се изправи още. През това време Горка извади кърпичката, в която криеше кутийката. Стисна я в ръката си, стисна и тояжката. Може би щеше да я хвърли върху нея- Пущи ме да одам да го найда, да ми кажува на мене синовите живи ли са? Отровен си ти, ама яз сум майка!- змията се изниза от камъка, все още с глава извита към нея. Горка вдигна сопата, влечугото се стрелна към нея. Тя хвърли кърпичката върху главата ѝ. Избяга пет метра напред. Змията се нави наопаки, за да махне пречката от себе си и тръгна към нея. Изхлузи кърпичката напред, мина върху нея, но отдолу... имаше мравуняк- много голям. Отровницата се сгърчи. Стрелна за последно глава към Горка, сякаш срещнаха погледите си. И тялото ѝ се скри напълно от земята и почерня. Жената беше привлечена като магнит от тая гледка. И десет минути стоя така и гледаше как змията се гърчи и се губи под мравуняка. Някрая нищо не остана. Само кърпичката. Смачката в шевицата си- Лозата е скрашена във вратот на петела. Канатицата се сврати наопаки!- въздъхна Горка. Не е добро тава. Иде облака и много црн е! Силме, оня се вие! И за тебе иде...

   И продължи по пътя тая жена. Влезе в гората. С по-свито сърце. Намери си едно местенце с надигната пръст, постлана с борови иглички. Беше мекичко, високо над нея. И зачака...

   Слънцето отстъпи място на Луната. Горка си запали огън. Гледаше пламъка, гледаше и чакаше. Съчка да припука, вятърът да свирука и тя подскачаше. Много време мина. Може би вече идеше следващия ден, когато се чуха стъпки. Носеха от някъде пред нея. Хвана тоягата, хвана и ножа. Не беше сигурна кой да очаква. Когато се надвеси над нея, Горка замахна със сопата... и го удари. Той падна по гръб до нея.

   - Де, мари, па ти!- изкрещя Горка- Тъй ли требва да се я̀виш? Яз се плашим лесен!

   - Жено, прекаляваш!- каза той на развален български. Надигна се да се изтърси.

   - Йълдъръме, навистина ли си ти?

   - Аз съм, невернице, кой да е?

   - Та от дека да знам? Име на мълния носиш и па кютека си просиш! Ти на мене за права вера нема да думаш! И след тия години требва да си го разбрал!

   - Още в оная нощ го разбрах, жено!- не я наричаше нито кадъна, нито гяурка... Но и името ѝ не изричаше- Мъжа ти погубиха тогаз...

   - Посякоха!- пресече го тя през зъби.

   - И деца ти взеха!- продължи той- Кога тебе те видях тогава с трето на ръце, не ме стърпя и мене. Верата си е вера, детето си е дете.

   - Оня дзвер не мислеше така!

   - А защо, жено мислиш ятаган му срещнах? Тогава бях от ихтиата*. Ама башибозука* никого не слуша. Тия са най-страшните, жено! И най-опасните. Те не бесят и колят в името на вярата. Поне не на тая, дето истински смисъл има. Виждаш ли ме тука?- и посочи лявата си страна. Ухото ми отряза, унижи ме и ме наказа. Изкарах си годините служба и се отказах от нея. И заптие* ми предложиха да стана. Аз не пожелах, жено! И знаеш ли защо?

   - Ка̀жи ми, Йълдъръме!

   - Заради тебе! Ти ме гледаше с ей тия очи- разплакани. Крещеше и кълнеше по оня, дето ти взе децата, мъжките. Аз какво ти казах тогава?

   - Че отмазда ке има!

   - Ще има! Имаш трето, нали? Сигурно и то е мъжко?

   - Имам! То остана! Ама, ка̀жи ми ти, живи ли са тия мойте двете?- и го хвана за ръката.

   - Разделиха ги, жено! Последно ги видях преди две години. Големият много препати и един ден жив почти не остана- Горка инстинктивно го стисна силно- за да пази малкия.

   - Ох, Горане!- изхлипа тя.

   - Ти плати, жено двоен чилик*, двама даде на девширмето*! И двамата еничари станаха. Раделиха ги, щото малкият дръпна напред. Наглеждах ги двамата когато можех, докато бях в ихитата- къде с позволение, къде без! И сега... първенец на корпуса е, жено, малкия!- Горка се разплака- Не искам да те наказвам, но малкият майка си няма да познае! И брата си също! За туй е първенец той! А ти? Третият пази за тях да отмъсти! Върни се там, при твоите и им кажи! Кажи им, че валията на конака, към тях ще хвърли ножа, а малкият жено, е към него зачислен! Твойто село и другите две ще нападне. Тръгвай още тая нощ и се връщай, че до заник утре да им кажеш!

   - Йълдъръме! Вистина ли ми кажуваш?

   - Животът си рискувах два пъти, жено! В оная нощ... и в тая! Може и да няма ден за мене утре. Щото ме следят! Сила има у вашата земя- дух за борба и огън за мъст. Ама предатели стъпват много по нея. И ще падате още заради тях! Друговерецът ти го казва! Как рече ти? Отмазда?

   - Ах, Илко, син на майка!- още веднъж изхлипа тя.

   - Ще имаш огин за отмазда, жено! Пази третия! Иди ги предупреди!- тя обърса лицето си и го погледна.

   - Само ми ка̀жи... що? Що ме зачува ти в оная нок? И мене, и детето?

   - Щото кръвта на майката никога не трябва да се смеси с тая на детето. Щото е правдиво пътят да е общ, но не и смъртта. А за да има мъст, трябва да има и живи деца. Аз свои нямам. Твоите наглеждах до дето можах. Аз се кланям на полумесеца, а ти на кръста. И едното над другото на никой не можеш да наложиш. За туй с кръв си го вземаш... вземаме... и все още взимаме... И човешкото му отнемаш. В звяр го превръщаш и при своите му го връщаш! И гледаш как ги гази... Това не преглътнах, жено! А гледал съм го много. Това сложи ятагана ми връз неговия тогаз! И той жив е още. Вълкът е жив!

   - И ягнето послушно тоа е в креватчето (кошарата)!- тихо довърши тя. Извади кутийката от вързопа. Отвори я. И му подаде една броеница.

   - Тогаз я изтърва! Вратим я сега обратно при тебе! Сбогом, Йълдъръме! Живи веке с тебе, нема да се видим!... и тръгна Горка на обратно.

   - В тебе, жено, има нещо... Дала си го и на тях. Дали след дни, години, или векове, ще има родственик на твойта кръв и на твойте синове!... От острия хребет зад него се извиваше буря...

   Бягаше Горка по острия хребет надолу. Бягаше бързо. Мълния порази едно самотно дърво. Разцепи го на две. И може би ѝ се стори, но преди „жаркия лъч светлина“ имаше вик. И небето се от гръм разпра, тъй както мълнията разцепи и дървото... И него.

   Гледаше Силимарина тоя кръг и клетвите мъжки, що го скрепяха с кръвта си. Какво беше това място? Дом на опълченци? Нима? Звучеше красиво, но дали не беше илюзия? Пленена от тази гледка, Силма забрави, че може би някой ще я види. И когато я тупна по рамото, тя се стресна, та чак се задави.

   - Де, бе, моме! Тъй ли се зяпа?- каза непознатата- Свято място е тука и дела се вършат нам угодни.

   - Добро! Право думаш!- пое си вече дъх Силимарина- Ама яз тука не знам как дойдов! Губят ми се часове от миналата нок... нощ... Та за туй диря пътеките. Силимарина сум яз! Ти как се зовеш?

   - Севда!

   - И ти що правиш тука?

   - Чувам мъжките дѐца! Ама дойдоа веке и другите, що спасиха се и намериха пате.

   - А те дека са?

   - В една прихлупена дупка, надолу по тая пътека. Предупредиха ни овреме. Една жена. Търчеше от към Кончето, кога дойде при нас в селото.

   - Тая жена с посребряла сламена коса ли беше?- посърна Силимарина?

   - Да!- потвърди момичето.

   - Вързоп пред нея си ли държеше?

   - Да, моме? Познаваш ли я?

   - Севдо!- хвана ѝ ръцете Силма- Тя майка ми беше!- и заплака. Изхлузи се по скалата и приседна на земята- Пред мене застана, кога ножа я хвана! Помогнах на другите, а майка си не спасих!- Севда клекна до нея.

   - Изплачи тъгата си, моме! Майка и татко никога не ке прежалиш! Мъката си ке гасиш, ала тя пак ке пламва! Ама жар ке държи! Тъй тях чрез себе си помни!

   Макар и тих, разговорът привлече вниманието на кръга. Вече се оттегляха, когато видяха приседналите девойки в ъгъла зад тях. Боян се ококори на мига. И се втурна натам.

   - Силме, моме! Що струваш ти тука?- клекна той до нея, но тя се изправи.

   - Яз не повним! Тука сте ме довели.

   - Кой, бре моме?

   - Ти ке ми кажеш!

   - Е, па аз не знам!

   - Ке тогава искаш, яз да знам?

   - Абе, Бояне, ке изкараш акълот на момата, бе!

   - Мълчи, Севдо, тая лесно се не плаши!

   - Ама мене уплаши!

   - Мълчи, Севдо, кажах ти!- повтори Боян.

   - Права е тя, остави я! Яз си бегувам!

   - Е, дека ке идеш, Силме?

   - Къща си да видя!- отговори тихо тя- Там ли е, не е ли? На майка си букет да сбера, на място свободно да го забуча в пръстта. Тъй че, о̀стави ме, Бояне! Мъка искам сама да си изплача!

   - Нема сама да те пусна натам!

   - Ке ме пуснеш, Бояне! Никаква не сум ти! Никого си немам! Сама си волята вземам! Севдо, ке ме изведеш ли на пате?- тя кимна. И двете тръгнаха. Боян я хвана за ръката, но Силимарина я отскубна.

   - Излязоха двете на пътя. Севда ѝ даде малко хляб и храна. Преди да я изпроводи ѝ хвана ръцете:

   - Варди се, моме! Силна си! Добре го нареди Боян... Прегърна я- Що ти рекох яз преди малко? Жар да има, жар ке те държи! Ела си скоро, па след време и мъж си намери!

   - Що е рекъл, Оногова, туй ке стане! Благодарам яз на тебе, Севдо. Мене не мисли! Аз се идем подир беди!

   - Бедите са по тебе, бедите са по назе! Кой какво ке стъпне и ке го нагази... никой не знай! И тъй требва да бъде! Айде, моме, бегувай по пате! Барем те срещне па скоро с мене.

   - Със здраве, Севдо! Па ке се видим!- и се разделиха.

   Прибра се Севда обратно в пещерата. Само му кимна на входа... Силимарина стигна до своята къща. Видимо отвън, бе непокътната. Надникна плахо из вътре. Там обаче, беше изтурена. Сякаш някой беше търсил нещо. Но не го беше намерил... Защото то не остана там...

   Събра Силимарина изпочупеното. Надена го в чувал на гърба си. Слезе до реката. Набра букет от малки пъстри цветя. Върза ги с един червен конец. Направи огън от строшеното дърво. Нави кошулата си до колене и запали края на конеца от пламъците на малката клада. Влезе в реката. Държеше цветята в ръце, забила краката си с пръсти в камък и по колене.

   - Прости ми, майко! Че не го видех. И заради мене, майко, ти се фърли на ятагана. Мала сум яз, млада беше ти! Сакам те до мене, майко! Дека веке си ти? Пущив, яз, майко, цветиня по водата... И твойот дух, майко, ке намери свободата- шарени, убава и срекен (пъстра, красива и щастлива)! До среча нова, майко!- и Силимарина пусна цветята по реката... Той я гледаше и пазеше от високо...

Ихтиат- резерв от войници на редовната действаща турска армия (Низам)

Башибозук- част от нередовната (спомагателна) войска. Набират се от азиатските и африкански племена, също и албанци и черкези. Част от тази спомагателна войска се придава на полевите армии. От зверствата им пропищява християнското население в целия Балкански полуостров. Останалите формират локалната гарнизонна войска в градовете.

Заптие- жандармерийски корпус с полицейски функции

Чилик- данъкът, придобил известност като Кръвен данък, който идва и също от названието сбор- девширме