Глава VII
Капакът на пода изскърца и тя се озова из под него. В един вързоп беше свила краешник хляб и буца сирене, и малкия кухненски нож. В една малка бъкличка имаше и вино-червено. И една малка кутийка, завита в извезана кърпа.
Тръгна Горка. Тръгна по пътеката дето я извеждаше от селото. Излезе отново на горна земя. Дълъг път я чакаше и тя взе една по-ячка дървена тояга да се подпира по предстоящите стръмнини. Ала нямаше как- трябваше да го извърви. Остави дъщеря си, а знаеше, че още думи ѝ дължи. Но я достраша да ги издума всичките. И рече по баира стръмен да продължи. Ала на сърцето ѝ най-много тежеше. Тоя грях на самотата, можеше и да ѝ прости, ала другото щеше ли? Затова тръгна Горка да го търси. Искаше да го намери. Трябваше да разбере. И да умре след това, щеше да ѝ бъде по-добре. Почти осемнадесет години, от как не го беше виждала. Дали беше получил писмото ѝ? Дали думите ѝ бяха достигнали до него?
Туй си мислеше Горка сега, докато катереше планината. Ама и тя не беше с нея. ...