Къде си, мамо?

         То седеше до големия прозорец. Очите му бяха големи и тъжни. Малките ръчички бяха вплетени една в друга, телцето му - толкова мъничко още, беше облегнато на големия мечок. Черната косичка се виеше на къдрици около мъничките му уши и се криеше в нежното вратле. Погледът му не се откъсваше от прозореца... Тя каза, че ще дойде, каза, че ще си го вземе. Каза, че ще бъде за малко...Това малко траеше вече година... Една година малкият човек чакаше мама да дойде... но нея я нямаше... Ден след ден се нижеха сивите дни в дома за изоставени деца. В началото плачеше непрестанно, денем скрит в гардеробчето, нощем - свит на кълбо в студеното легло. Сълзите се стичаха по нежните страни и попиваха във възглавницата. Децата го подиграваха - викаха му "ревльо" и по всякакъв начин се опитваха да го наранят - и с думи, и с действия. Възпитателките не взимаха почти никакво отношение към проблемите на децата и законът на джунглата владееше с пълна сила малките обитатели. Постепенно сълзите спряха, мъничките устни замлъкнаха, ръчичките се стиснаха в юмручета. Той стана затворен, не говореше с никой и с цената на всичко бранеше мястото до големия прозорец. Стоеше там по цели дни, вперил тъжните си очи в пътя навън. Къде си, мамо... Кога ще дойдеш да ме вземеш от този ад? Кога ще ме гушнеш и ще ми кажеш отново, че за теб съм единственият мъж на света? Твоето голямо момче... Понякога заспиваше там, на прозореца, опрял главица на студеното стъкло. Възпитателките го пренасяха до спалнята и клатеха глави... На всички им беше ясно, че майката никога няма да дойде. Още с пристигането тя подписа документите, с които разрешаваше осиновяване. Направи го със замах, без да се поколебае дори за миг. Сякаш се страхуваше някой да не спре ръката ù. Само той не знаеше... Само той се надяваше... Още един ден си отиде в очакване, в болка, свила мъничкото сърчице. Той се сви на перваза и легна. Тази вечер беше решил да спи тук - да гледа звездите и да чака... Сънят взе да надвива - ресниците бавно се спуснаха над мокрите от сълзи очи и детето се унесе... Луната огря личицето му - малко къдрокосо създание със свити в юмручета ръце... Лунните лъчи се спряха на детето, погалиха нежно страните му, така, както някога нечия нежна ръка го приспиваше... И то потъна в дълбок сън...

             А там, някъде далеч, в друг град, в друго семейство, на друг прозорец - седеше жена. Очите ù, в които се беше събрала мъката на целия свят, гледаха към луната... Прости ми, мило мое... прости, че те оставих... прости, че те замених за живот, в който мислех, че ще бъда щастлива... На рамото ù се спусна мъжка ръка. Тя се обърна и го погледна. На лицето му се четеше учудване и объркване. Той никога нямаше да разбере нейния грях, нейното щастие, родено от една невъзможна любов, нейната тайна, нейната болка... Дълбока въздишка се отрони от гърдите ù... и тя последва мъжа...