Към себе си

Заболя я. Все едно, че някой я удари с юмрук в стомаха. Чак въздухът ѝ спря.

- Не те обичам вече.

Не беше подозирала, че думите могат да причиняват осезаема, физическа болка.

Вратата след него се затвори тихо, а тя все още стоеше безмълвна, бездиханна и смразена.

Някъде се чу крещене.

Не, това беше тя.

Тези викове излизаха от нея. Краката ѝ омекнаха и се свлече на земята.

Буцата в гърлото ѝ ставаше все по-голяма, опитваше се жадно да поеме въздух, да се съвземе.

Всичките ѝ мечти бяха свързани с него, а той си тръгна. Може ли човек да живее без мечти?

Светът ѝ беше разрушен. Тя беше разрушена...

Виковете ѝ се смесиха с хлипания. Плачеше, искаше да го изплаче. Да изплаче всичката болка, която изпитваше. Да плаче докато остане празна. Празна от чувства.

На сутринта трябваше да отиде на работа. Вършеше всичко рутинно, а наум крещеше:

„Защо светът не ме изчака да се събера, да стана отново цяла?!

Защо не ми даде поне малко време да свикна с болката?!“

Клише.

Но клишетата са истина.

Каквото и да стане, животът продължава.

И нейният трябваше да продължи.

Добре, че Ани беше на летен лагер и не видя развалината, в която се беше превърнала майка ѝ.

Влизаше в кухнята и единственото, което искаше, беше топлината на уискито, което изливаше с разтреперени пръсти сякаш направо в леденото си сърце.

Болката се бе превърнала във вакуум, който я всмукваше безпощадно в себе си и бавно изпиваше всичките ѝ сили.

Катя се отдаде на мъката, стана невеста на болката.

За двете седмици, в които я нямаше Ани, Катя изпи повече алкохол, отколкото за целия си съзнателен живот.

Не от желание. От липса. Липса на посока, на смисъл, на усещането, че има утре.

Живееше между бутилките и тишината. Не ядеше. Не се къпеше. Не вдигаше телефона.

И с всеки изминал ден приличаше все повече на сянка. Един нещастен призрак с разбито сърце и чаша уиски в ръката.

В яда си Катя счупи снимката на стената. Крещеше, скачаща върху разпиляните стъкла, които изкривяваха усмивките на нея и мъжа ѝ.

Но точно в този хаос, сред разпилените парчета, тя зърна на снимката щастливите очи на Ани , които блестяха като светлина в тунела от болка, където се беше изгубила майка ѝ.

Изпитваше ужас от онзи предстоящ момент – неизбежен, като присъда: да каже на Ани, че баща ѝ повече няма да живее с тях.

Че семейството им, така както го познаваше, вече не съществува.

Че приказките понякога нямат щастлив край.

Най-много я ужасяваше въпросът, който знаеше, че дъщеря ѝ ще зададе:

„Защо?“

Катя нямаше отговор. Или имаше – но нито един, който да може да изрече пред дете.

Истината беше прекалено грозна. Твърде човешка.

Той просто си беше тръгнал. Без драма. Без битка. Просто... си беше тръгнал.

Вечерта преди Ани да се върне, Катя стоя до късно в банята.

Изми косата си. Изтърка лицето си, все едно можеше да изчисти следите от плача.

Облече чиста пижама. Не защото искаше да изглежда добре.

А защото вече не искаше да изглежда мъртва.

Взе телефона си. Имаше десетки непрочетени съобщения. От приятелки. От майка ѝ.

Ще им обяснява после.

Сега трябваше да се стегне заради детето си.

Събра останалите от разбитото си сърце, събра всичката си болка и тъга и ги заключи с пресилена усмивка.

Катя знаеше, че няма да бъде същата.

Не и онази жена, която го чакаше вечер с подредена маса и пълна душа.

Онази умря.

С едно „Не те обичам вече“.

Но на нейно място се раждаше друга.

Със сини сенки под очите и с треперещи ръце, но с гръб, който отново се изправяше.

На следващата сутрин отвори прозорците, изми си лицето със студена вода, разреса косата си.

Не за него.

Не за хората.

Не и за фасадата.

А за Ани.

Защото дъщеря ѝ трябваше да види как изглежда една жена, която е смачкана от живота, но не му се моли на колене.

Защото герои не са тези, които никога не падат, а онези, които се изправят – дори когато нищо не ги чака на върха, освен самите себе си.