Луда Яна

                        Аз съм Яна.

                     Скоро преминах за трети клас  с пълно отличие. Татко ми казва Синеочка, заради сините ми очи, мама – Пакостниче, а дядо – Луда Яна. Избухваме в  смях с дядо  винаги, когато ми казва така, защото през града ни минава  реката Луда Яна и аз се чудя как го измисли. Луда Яна...лудетината...

               Правя понякога бели, но много не ми се карат, защото съм единственото им  дете в къщи. Коленете ми са ожулени и винаги с рани, щото много тичам и често падам на плочките. Падам  и след като  се засиля, колкото мога  с колелото по стръмната улица. Но когато карам като вихър не мисля за падането…

                               Само крещя :

                             -  Вардаааа…вардааа….

               Не съм много висока, даже съм малко мършава, но имам две трапчинки на бузите и руса коса, вързана с ластички  над ушите. Когато тичам, плитките ми се люшкат  и по някой кичур се измъква от тях.

                     Започна  лятото и татко ме заведе при леля на село да полудувам  на воля. Като си тръгваше ме целуна и каза да слушам и да помагам на леля.

        Леля няма още деца и много ми се радваше. Къщата й беше  в края на селото и след оградата на двора започваха големите ливади,  а до тях минаваше  бистър поток  с няколко  високи тополи. Можех да бягам из ливадите колкото сили имам…или  да бера цветя…

             Още първата сутрин тръгнахме  с леля към ливадите. Тичах след трите й кози и ги гонех да си играя с тях. Бяха Ленка, Бела и Ченка. Ченка беше с черна козина и най- дивата от трите. После ги оставих на мира да хрупат трева, а ние с леля спряхме до потока. Водата беше бистра и  хладна. Не беше  дълбоко, стигаше ми до коленете щом нагазих вътре. Вглеждах се в големите бели камъни, цопах и пръсках леля с вода. Тя се смееше и ме закачаше, а аз още повече виках. После сядахме и закусвахме на тревата. Така след третия ден бях готова да изкарам сама трите кози на ливадата. Увещавах леля, да ме остави да изкарам сама козите и тя се съгласи…

     След много заръки да не ходя далече, за да ме вижда от двора, аз тръгнах с козичките. Подтичвах след тях и лудувах. Слънцето напече и се спрях на потока. Можех да правя каквото си поискам, защото бях сама, без наблюдаващите  очи на леля. Влязох във водата и седнах на един голям камък. Тропах с крака, докато се уморих, после събирах камъчета и ги хвърлях във поточето. Целех се все по-надалеч  и  успявах да хвърлям  много добре. Заливах се в смях и даже подсвирвах с уста, както ме научи Димо от нашия клас.

       Огладях и излязох от потока. До тополите бях хвърлила раницата с  храната и водата. Хапнах двете филии намазани с лютеница и сирене. Имаше и две ябълки, но ги оставих за после. Опрях гръб на дървото и се загледах в облаците. Бяха няколко бели  облака, зад които излизаше слънцето, но не можех дълго да го гледам, защото светлината му ме замайваше и аз притварях очи. Заспала съм и когато се събудих двете кози бяха легнали под дърветата, а Ченка я нямаше наоколо. Бързо скокнах и започнах да се оглеждам .

            Виках:

              -  Ченкее….Ченкеeee…мааа.....

      Но от проклетата коза нямаше и следа. Изчезнала беше  от ливадата. Толкова се притесних, че загубих козата.

      Коремът ми се сви на кълбо и ме заболя. Продължавах  да крещя  вече с пълно гърло , колкото сили  имах и  накрая  заревах.

     -  Защо крещиш като луда, бе Янче?

        Обърах се и видях Симо, съседското момче зад гърба ми. Беше дошъл без да го забележа, а рунтавото му куче вървеше с него. Симо беше с две години по-голям от мен и вечер играех с него и другите деца в махалата.

                                   -  Козата избяга. Леля ще ме претрепе…- казах аз, макар че едва ли щеше да ме претрепят.

                                   -  Янче...Ти стой тук и не мърдай, аз ще я търся.

    Закимах с глава и седнах на тревата да чакам. Сърцето ми думкаше, а пръстите ми късаха  тревички и трепереха от притеснение.

    Чаках и се оглеждах.

  Къде се  е запиляла тази проклетия? Ще види тя, ще види…- заканвах й се аз, мислите ми летяха из главата и бръмчаха като мухи.

     По едно време зад дърветата  се показа Ченка, а зад нея с един клон в ръка и Симо. Потупваше я леко , а тя не щеше да върви и се инатеше като магаре на мост.   Симо я шибна силно  с  пръчката и тя полетя напред. Хукнах да я спирам,  докопах я за козината,но тя се дръпна и аз паднах. Ревнах пак , тоз път от болка.

    Симо ми помогна да стана и така тръгнахме с трите кози и кучето му по пътя.

     Запряхме козите със Симо, а леля ме чакаше на пейката отпред. 

    На вечеря ме хвалеха със свако, че съм се справила, но само  аз знаех как е... На пръв поглед изглеждаше, че всичко е на ред, но изобщо не беше така. Смятах да си мълча, но тайната ме човъркаше отвътре. Стисках езика си зад зъбите и се усмихвах едва-едва. Даже не можех да преглътна и залък. Ровичках из чинията и после си легнах. Мислех за вироглавата коза и се канех наум да я спукам от бой.

      На другият ден леля отиде до магазина, а аз гледах телевизия. Отидох после при кокошките. Реших да събера яйцата. Леля ги събираше в престилката си, но аз нямах престилка, така че вдигнах единият край на тениската си и смело тръгнах към полозите.

                               -  Кътттт….къттттт… - виках им и ги разбутвах.

   В сеното намерих няколко яйца и ги сложих внимателно  в повдигнатия край на блузата си.

    Една кокошка ми се блещеше насреща и не помръдваше от полога. Аз й шитнах да става, но тя се извърна и ме клъвна по пръстите.

      Разпищях се, изпуснах края на тениската, яйцата паднаха и се счупиха.

    Кокошките се разлетяха , но после се спуснаха да кълват яйцата. Останаха само бели  черупки.

      Какво да правя? Пак стана една…

    Огледах се, взех малко сено от полозите и го хвърлих върху черупките, за да не се виждат. Скрих ги…да не ми се карат…

       Измъкнах се на време от кокошарника, а в последният момент видях две яйца в един  полог. Грабнах ги  и минавах по двора, когато леля влизаше.

    Подадох й яйцата, а тя грейна и ме помилва по косата.

                             - Моята малка помощничка…

    Замълчах. Изглеждаше, че й помагам, а аз бях строшила всичките яйца…Вдигнах рамена и изтичах да играя, щото не можех да кажа нищо. Срам бе беше, че свърших работата както кучето на нивата… - така казваше дядо на поредната ми беля…

    На другата сутрин, леля поля с една лейка лехата с моркови и каза, че ще ги плевим. Клекнах до нея, а тя ми показваше кое е трева, а кое е морков. Трябваше да дърпам тревата и да я хвърлям настрани на пътечката до лехата. Кимнах с глава. Мислех, че знам кое е трева, ама морковите и те имат трева на стъблото.

     Захванахме се за работа. Леля започна от едния край, а аз от другия, щеше да се срещнем по средата на лехата. Дърпах, дърпах, но май изскубах по погрешка доста моркови. Крадешком поглеждах към леля, тя беше забила поглед надолу. Връщах някои  моркови в дупките им, но не успявах да ги  оправя всичките. Тогава реших  да ги скрия. Хвърлих морковите на пътечката, а отгоре слагах трева. Те не се виждаха…

      На обед,  когато стана горещо леля ме прибра в къщи, а преди това се изкъпахме със слънчева  вода в лятната баня. Хапнахме и легнахме да спим.

     Леля  ме похвали за работата, но аз знаех, че… доста моркови изскубах погрешно и  лежат нахвърляни  под тревата…нищо не изглеждаше както е в действителност…Стана ми гузно, въртях се в леглото и не заспивах.

           Вече знаех, че не мога да правя, както трябва  селските работи и много ме беше яд…зарекох се, че ще внимавам повече...и край на белите...

         Надвечер  се бяхме събрали  няколко деца и вдигахме много шум. Ванчето броеше до сто със затворени очи, а ние се криехме. Симо ме хвана за ръка и препуснахме заедно  зад копата сено. Докато се спотайвахме там, той се наведе към мен и залепи устни на бузата ми. Почувствах горещият му дъх. Почервенях като домат. Разтърках с ръка мястото, където ме целуна, а то сякаш гореше ли гореше… Той се закиска, а аз го гледах втрещена.

     После да не остана по-надолу от него се надигнах на пръсти да го достигна, но той беше с цяла глава по-висок от мен. Лепнах му една целувка, но уцелих брадичката му…

   Разкриха ни и тичахме, но той беше по-бърз от мен  и аз трябваше да жумя и да броя до сто. Бях смутена от целувката  и бърках броенето, започвах отначало няколко пъти. Направо не броях, а пелтечех…

   Преструвахме се със Симо, че нищо не се е случило с нас, но го долавях , че ме поглежда крадешком с  блеснали , засмени  очи, а на мене ми беше леко,  леко…бях като  пухено перце, летящо във въздуха…

        Изглеждаше, че всичко е наред, но само за пред  другите деца… не беше така…сърчицето ми  смутено биеше под  тениската и щеше да изскочи…

          Объркана от новите емоции, аз  все още  не знаех, че това е  първата  любов…

………………………

           След  дванадесет  години със Симо си казахме   „Да” …в една църква до морето…

         Сега вече знаех, че всичко е така -  както и изглежда…