НАЗЛИЕ
Градският площад беше празнично украсен с лозунги, плакати и портретите на партийните ръководители, както и на видни дейци на международното комунистическо движение. Само Сталин вече липсваше от колекцията. Манифестиращите бавно се придвижваха към трибуната, издигната за случая, където първенците на града с широки служебни усмивки приветстваха дефилиращите пред тях граждани от предприятия, учреждения и учебни заведения. От двете страни на Главната улица и на самия площад народът се тълпеше, за да види своите ръководители и манифестиращите. След работническите колективи и учениците идваха в нестройни редици малцинствата. Тяхната колона се водеше от циганите, които бяха най-многобройни в този провинциален град. Най-отпред вървеше млада красива циганка и мяташе гюбеци под звуците на духовия оркестър, съставен от самодейци-цигани. Докато народът се заплесваше по красивата циганка, кършеща снага, няколко циганчета се провираха всред тълпата и гледаха да напипат някоя и друга плячка. С тях се движеше и едно русокосо момче със сини като метличина очи. Беше някъде около 10-12 годишен, макар че изглеждаше чувствително по-голям. Беше висок, с добре развито за годините му тяло, широки рамене и необичайно светла руса коса, падаща до рамената му. Късите му панталони явно бяха мъжки панталони с отрязани крачоли. През тълпата се провираше с гъвкавостта на дива котка и не пропускаше от погледа си действията на приятелчетата си, готов всеки момент да се притече на помощ. Черните дяволчета пипаха като професионалисти и събраната плячка беше внушителна. Хората в добро празнично настроение носеха със себе си пари за разпивката след манифестацията. Кулминацията на циганското шоу беше пред трибуната, където музикантите се разгърнаха в полукръг, отворен към трибуната и към младата кючекчийка се присъединиха още няколко танцьорки с открити пъпове и тресящи се в ритъма на танца гърди, които рискуваха да изскочат от тънките им полупрозрачни блузки в ярки цветове.
В този момент циганетата също изскочиха на площада, смесиха се с развилнялата се група и цялата им плячка премина в мръсна, покрита с разноцветни кръпки торба на една от по-възрастните циганки. Това стана с такава бързина и ловкост, че никой от многобройната тълпа от зяпачи, отрядници, пък даже от униформените милиционери не забеляза станалото.
Групата бавно се изтегли от площада и потъна из сокаците на «маалата», за да продължи по своему деветосептемврийския празник .
Тук сред малките паянтови къщурки, изградени от кирпич и кал, празникът продължаваше. Центърът на вниманието беше младата Назлие, красивата джебчийка, която подлудяваше млади и стари със страстните си танци. Не напразно беше внучка на старата Кева, покорила навремето всички софиянци в прочутото циганско кабаре с огнените си кючеци и песни, възпяващи любовта, ревността и отмъщението. Кева отдавна я нямаше, но Назлие продължаваше да пее и танцува, като събуждаше у мъжете желание, сладострастие и ревност.
Още невръстно дете, тя танцуваше и пееше с табора, на 12 години беше прочута всред циганите и много млади искаха да я купят за жена. Идваха чак от Пловдив и Станимака, вадеха нанизи от пендари и наполеони, но баща ù беше непоколебим, дъщеря му не беше за продан. Когато той влезе в затвора през 1941 година, Назлие беше 15 годишна. След един голям запой на Васильовден вуйчо ù я изнасили. След втория път започна да ù харесва и търсеше вуйчо си за любов. Това продължи до пролетта на 1943 год. Тогава тя срещна онзи младеж, който я хвана, че му измъква потфейла от задния джоб. За нещастие наблизо имаше постови полицай и той отведе в участъка малката крадла. Дежурният полицейски пристав я държа до полунощ, позабавлява се с нея и я пусна да си върви. Беше се научила да се справя лесно с похотливите мъже, а всички те бяха готови да направят каквото тя иска, само и само да я имат. Беше много красива, виждаше го в мъжките погледи, а понякога и в погледа и на някоя жена. Беше висока и стройна, с добре заоблени форми. Малките твърди гърди стърчаха като круши изпод тънката червена прозрачна блузка, която носеше при топло време. Когато танцуваше, малкото ù задниче се въртеше като пумпал. Вечер често влизаше в кварталната кръчма, само и само да види реакцията на мъжете. Пиеше една лимонада на тезгяха и излизаше. Много често някой от подпийналите мъже тръгваше след нея, предлагаше пари, подаръци, закрила, само и само да я има, но тя никога не се продаваше. ”Никога за пари” - казваше тя на приятелките си. Но когато имаше възможност, им прибираше портфейлите и без да им даде нещо в замяна. Според нея това беше по-почтено, то си беше занаят.
Тази вечер беше празник и Назлие се готвеше да ходи на площада, където имаше всенародно веселие. Духовата музика на града се чуваше чак до тук, края на града. Свиреха предимно хора от тяхната махала. Имаше поне 8-9 различни оркестъра, които обикновено се конкурираха помежду си, но тази вечер свиреха всички, беше най-големия празник - 10 години Девети Септември, 10 години народна власт, 10 години социалистически цирк, както пишеше над входа на цирковата шатра, опъната до самия площад.
Назлие облече новата си копринена пола и любимата си червена блуза, дълбоко отворена отпред, за да се виждат красивите ù гърди, за които лудееха не един и двама. Обу на бос крак платнените сандали и тръгна да търси сина си. Когато стигна на площада, музиката засвири Ганкиното и тя се хвана на хорото. Беше пъргава и макар да не можеше да играе добре, вроденото ù чувство за музика и такт я правеха добра танцьорка. Не беше направила и няколко стъпки, когато до нея се хвана на хорото млад военен. Той преметна дългата си силна ръка през рамото ù и заигра като професионален танцьор. Движеше краката си с такава бързина и майсторство, че младата циганка не успяваше да го следва. Поиска да се освободи и напусне хорото, но силната ръка на лейтенанта я беше прегърнала така здраво, че беше невъзможно да мръдне от мястото си.
Хорото свърши и оркестърът засвири валс. Назлие се измъкна бързо, но не беше направила и крачка, когато същата ръка обхвана тънката ù талия и я повлече към циментовата площадка, където младо и старо се носеше под звуците на “Върховете на Манджурия”. Тя се опита да се освободи, но мъжът не я пускаше, наведе се над нея и впи сините си очи в нейните. Назлие онемя, гледаха я очите на сина ù. Да, това бяха очите на Найден, същата удължена форма, същата синева, същият блясък и твърдост. Затвори очи и се отпусна в обятията на офицера. Тя никога не беше танцувала валс, но той я водеше умело, силно притиснал гъвкавото ù тяло в обятията си.
Когато се събуди на сутринта, същите големи сини очи се бяха надвесили над нея и я гледаха с интерес. Тя се стресна, обзе я неописуема паника и скочи, искаше да бяга. Огледа се и видя, че се намира в малката стаичка, където живееха със сина си. Найден стоеше до леглото и се усмихваше. От лейтенанта нямаше и помен.
ДЕНЧО
Бяха отминали Трън. В близката далечина се виждаше ждрелото. Пътят за Мелна беше вляво и се виеше в гънките на планината. Той беше тесен и стръмен. Откритата газка подскачаше по неравния път и караше пътниците да подскачат на твърдите седалки. Младото войниче умело управляваше машината. Генерал Хетемов седеше на предната седалка, а Лиляна и Богдана седяха отзад. Денчо им разказваше, за кой ли път, за своето родно село Долна Мелна, където родителите му живееха там съвсем сами. Бяха категорично отказали да стават “гражданйе” както казваше баща му – дядо Стоян. Майка му беше кротка жена, но с много твърд характер, не искаше и да чуе за преместване в София.
Отминаха Пали лула и наближаваха Вълча поляна. Това беше голямото партизанско сборище на Трънския отряд. От тук тръгнаха да се присъединяват към Рило-пиринския отряд по указание на ЦК. Дотогава те не бяха дали почти никакви жертви, познаваха местността, познаваха хората, всички им помагаха, даже и децата. При прехода дадоха много жертви, загинаха много другари, умряха млади, отидоха си мърцина. Всеки път, когато си спомняше за тази безумна авантюра, наложена от ЦК. Макар че беше спокоен и не се палеше лесно, Денчо Хетемов побесняваше вътрешно, пребледняваше и му се искаше да разстреля със собствените си ръце безумеца, дал тази идея за окрупняване на партизанските отряди в бригади. Жертвите бяха безброй и абсолютно ненужни. Но това нямаше да върне нито Бойка, нито брат му, нито верния му Гочо, с когото бяха неразделни приятели от деца. Раздели ги смъртта.
Вярно, днес беше празник, но именно на този празник всяка година споменът за избитите другари го натъжаваше толкова дълбоко, че беше започнал да приема празника като ден за възпоменание на загиналите бойни другари, за неизпълнените им младежки мечти. Именно тук, на Вълча поляна, край огъня, те мечтаеха за дните на свободата, за новия живот, който щяха да изградят, живот без беднотия и глад, живот без неравенство и подлост, без алчност и престъпления. Мечтаеха на глас, мечтаеха тайно, и мечтите им даваха сили, смелост и Вяра. А къде беше тази Вяра днес? В техните мечти нямаше място за отмъщение, нямаше място за лагери и политически затворници, нямаше място за привилегии и доносничество. А какво стана след 1944 година? Многократно му се искаше да захвърли всичко и да се оттегли на село при родителите си. Да се откаже от генералските пагони и висши държавни служби. Да грабне пак автомата и да се бори за своите младежки мечти, за мечтите на тези, които си отидоха с Вярата, а днес в този юбилеен празничен ден, тази Вяра беше тежко ранена, тя бавно и мъчително умираше. Убиваха я такива, които не бяха мечтали край партизанския огън, такива, които се бяха покръстили в новата вяра на 10 и 11 септември 1944 год., такива, които бяха помагали на палачите на неговите другари.
Граничарите не спираха колата на Денчо, те го познаваха. Той беше местният герой, за мелънчани той беше мит, беше един от тях, обичаха го искрено и мълчаливо. Тук, в планината, при суровите условия на живот, хората бяха мълчаливи и сдържани, не бяха словоохотливи дърдорковци. В тях живееше една стара престара тяхна си философия, проста и велика като хляба.
Богдана искаше да го заговори, но чувстваше че Денчо беше далеч от тук, някъде далеч в мислите си. Едва когато газката спря пред смесения магазин на селото, за да купят традиционната тарга трънска лимонада, генералът се обърна с тъжна усмивка към жена си и Богдана и им каза “добре дошли”.
Долна Мелна се намираше на 5 км. от югославската граница и беше гранична зона. Тук се идваше с открит лист и по пътя имаше поне 3 гранични контролни проверки.
Една тясна клисура и къс синьо небе. Една малка рекичка се провираше сред тревите и магарешките тръни. Ледено студената вода подскачаше по лъскавите камъни, легнали на плиткото дъно и тихичко се промъкваше към старата запустяла воденица в долния край на селото. Селото! Какво ти село, това беше централната махала на Долна Мелна, а другите бяха Горна Мелна, Скрубаре, Шипковица и др. Общо седем махали, разположени на територия, равна на територията на Лондон. Малките спретнати къщички бяха разхвърлени от двете страни на рекичката, но повечето бяха от дясната страна, тук беше смесеният магазин, фурната, а последната къща в долния край на махалата беше лечебницата. Тя беше построена неотдавна. В центъра на махалата, зад фурната, беше кръчмата на Любен. Пред нея имаше забити 2 дебели кола с напречница, на която си връзваха конете селяните от другите махали, които идваха да пийнат по едно в единствената кръчма. Училището беше малко, но добре стопанисвано. Тук беше и библиотеката, а младата библиотекарка Цвета беше активен борец , макар че на 9 септември 1944 год е била едва на 11 години. Носила храна и лекарства на партизаните, когато излизала на паша с козите. Всички бяха с Народната власт, всички бяха помагали на братя, братовчеди, съседи, приятели, а нима може да не им помагаш? Но имаше един “народен враг” - бай Киро Даскала. Той е бил директор на училището по фашистко. Не е убил никого, не е предал никой, нооооооо бил човек на властта. Колко пъти Денчо беше навестявал стария си учител, колко хляб беше ял на трапезата му по време на партизанските години. И до сега Денчо не пропускаше да посети “врага”, да похортува с него, да сподели мислите си със стария човек – най-интелигентният в този забравен от Бога край. Гордият старец не падна на колене когато го обявиха за враг, когато съселяните му не го поздравяваха както някога. Някои даже искаха да го ликвидират, но Денчо се намеси и спаси живота на стария селски даскал. За това знаеха само той и баща му. Това беше тяхна тайна и бай Стоян уважаваше тайната на сина си.
Днес времето беше чудесно, слънцето се издигаше високо в тясната ивица небе, лек ветрец се носеше откъм Бела вода и Кравави камък.
Газката спря пред родната къща на Генерала, старата двукатна къща се нуждаеше от ремонт, стълбите бяха с изпочупени стъпала, перилата се клатеха и заплашваха всеки момент да се разпаднат. Долу пред портата стоеше дядо Стоян. Още от сутринта той беше нащрек и непрекъснато влизаше и излизаше, отиваше до магазина и пак се връщаше при баба Гала.Чакаха него, първородния и останал единствен син, чакаха техния Деньо. Така го наричаха майка му и баща му още от дете. Другият, малкият беше Димитър. Него го нямаше вече. Не знаеха даже къде е гробът му. Убиха го през лятото на 1944, там някъде из Рилските гори. Батьо му не можа да го опази. Луда глава беше Димитър, не послуша никого и ненавършил 18 години отиде при брат си в отряда. Отиде и там остана. В бащината къща се върна само скръбта и неугасващата мъка на родителите. Бай Стоян поплака тайно по пътя за Шипковица, па рече “тъй било писано” и затаи мъката си дълбоко в душата
Стоян често ходеше при Любен да удави мъката си в каменарката. Но се осъзна, овреме спря да пие пустата шльоковица. Премина пак на ментовката, от времето на казармата.
Стоян Хетемов беше висок и слаб мъж, но физически силен, въпреки 76-те си години. Беше изкарал 3 войни. Израсъл сред природата и запознат с всички тайни на планината и границата, бай Стоян беше личност в селото. Търсеха го за всичко –за съвет, за помощ или просто за сладка лакърдия. За разлика от жена си, той беше общителен и словоохотлив. Имаше чувство за хумор, покрай занаята си беше видял свят. Цял живот беше строил, беше ненадминат майстор дюлгерин. Нямаше област в строителството, където бай Стоян да не беше най-добрият. Кофражите му бяха като произведения на изкуството, зидарията равна и сигурна, а кога вземеше мистрията в ръка, мазилката се лепеше по стената, без капка да падне на земята. Като млад беше голям хубавец и момите от селото го задиряха непрекъснато. Можеше да вземе която си иска, но на сърцето му лежеше Гала – дребна, слаба като него, но мома с характер. Стоманено сивите ù очи имаха твърдостта и блясъка на метала, чийто цвят имаха. Когато убиха Димитър, изчезна блясъкът, но твърдостта остана.
Радостни искри заблестяха в очите на бай Стоян, като видя генералските пагони на сина си. Прегърна го и силно притисна към гърдите си. После го отдалечи от себе си, за да може да го огледа по-добре и му се порадва Щастлив беше днес бай Стоян, синът му беше произведен генерал, синът на трънския майстор беше станал зам. министър. Бай Стоян беше горд, но не можеше да забрави цената, която бяха платили за това. И това го караше да бъде тъжно щастлив.
Посрещна ги още долу пред портата, поздрави снаха си и Богдана, която познаваше вече и ги поведе нагоре по стръмната стълба. Стъпалата скърцаха под краката им и когато стигнаха малката площадка, от одаята излезе стрина Гала и се спусна към Денчо, към нейния единствен Деньо, прегърна го и зацелува. Едва след това се обърна с типичната си студена любезност и каза добре дошли на снаха си и Богдана. Снаха и свекърва се уважаваха, но чувствата им далеч не бяха от най-топлите. Нейният син можеше да взема която си иска, и най красивата и най-уфатната, пък защо ли не и най-богатата, макар че в тяхното село такива нямаше. А взе дъщерята на Пандо, овчаря на Ерул. Е, не че беше лоша, обичаше мъжа си, гледаше добре децата, грижеше се и за тях, когато имаше възможност. С една дума, нищо лошо не можеше да каже за снаха си, но пак не ù лежеше на сърцето. Като гледаше Богдана, градско момиче с хубост и възпитание, на стрина Гала ù се искаше тя да беше снаха в нейния дом.
Влязоха в стаята. Беше голяма и светла. Имаше два двойни прозореца, които гледаха към улицата и отсрещния рид. Близо до вратата беше готварската печка, на която стрина Гала готвеше манджите си, а във фурната печеше майсторски точената баница, а зимата служеше за отопление. А зима, тук в планината, дал Господ. Сняг имаше от ноември, та чак до 15 април, а понякога и до Гергьовден. Снегът затрупваше пътищата и махалата се откъсваше от света. Само някой смелчага идваше от махалите на кон, или до магазина, или да утеши душа в кръчмата. При хубаво време рейсът пристигаше от София към пет и половина-шест, и това беше събитието на деня - един вид празник. Цялата махала се изсипваше пред магазина на бай Пешо, където беше спирката на рейса. Всички идваха да посрещнат някого или просто да видят кой е дошъл от столицата, от Трън, Брезник или Перник.
В средата на одаята имаше голяма кухненска маса, на която се хранеха, а в дъното на огромната стая беше двойният железен креват, с неизменното ковьорче с плуващи в езерото бели лебеди. Креватът беше застлан с вълнено одеяло от чеиза на Гала. Край прозореца бяха измайсторили миндер от празни сандъци за захар и стари домашно тъкани черги. Тук бай Стоян обичаше да подремва след обяд. Имаха още една стая – одайчето, където спяха децата, преди да отидат при партизаните. Но след смъртта на Димитър те не влизаха там. Само когато Денчо, сам или с жена си, идваха на гости за ден-два, в одайчето имаше живот, или когато внуците идваха през лятната ваканция да поживеят с дядо и баба. Това бяха най-блажените дни за двамата старци. Къщата оживяваше, чуваше се смях и боричкане, както някога, когато техните синове бяха малчугани.
Сега, в този празничен ден, всички те се бяха събрали край тази маса и бай Стоян наливаше от своята прочута ароматна крушовица, чиято рецепта и технология знаеше от баща си и дядо си и не казваше на никой. Мнозина се бяха опитвали да сварят същата ракия от дивите круши, растящи в изобилие наоколо из гората, но никой не беше успял да я докара на вкус. Не защото беше много сложно, а защото никой не се сещаше да направи връзка между прочутата Стоянова крушовица и саксиите с индришето, които стрина Гала беше наредила на прозореца.
Старият посегна да сипе и на войничето, но Денчо го погледна строго и ръката на баща му за миг замря. Бай Стоян се усмихна, намигна на войничето и му сипа едно напръстниче и каза: ”Днес е празник и трябва всички да пием за него и за тези, които дадоха живота си за този празник. Денчо се усмихна тъжно и пръв се чукна с войничето. Баницата беше превъзходна, а печената селска кокошка беше толкова вкусна, че в близкото бъдеще на техническата революция много хора щяха да си спомнят за този вкус с носталгия.
© Крикор Асланян Всички права запазени