3.10.2020 г., 7:36 ч.  

Малкото Време, Голямото Време и Сладоледът 

  Проза » Разкази
1340 2 2
35 мин за четене

 

Професията на баща ми беше счетоводител, но като човек - голям чешит! На мен също ми се искаше да вляза в икономически техникум, но той ме натика в Механото с думите, че това да се занимаваш с чуждите сметки не било работа за мъже. Пък и видите ли неговите и двамата дядовци били техничари. И като се замислел имали много повече успехи в живота от самия него. Та поради това после цял живот му било съвестно, как се заинатил да им прави напук, изневерявайки им професионално. 
Но то мъките не свършиха до там.
В девети клас отново грубо и брутално се намеси в живота ми, потирвайки ме да се сдобивам със занаят. Щото то това в техникума му се струвало много теоретично. Тук вече не мога да кажа дали случайно или кармично предопределено в рода си имахме зет арменец - часовникар. И моичкия татковец през половината време на всяка ваканция ме пращаше  при него да изучавам тайните на часовникарството. Ама то нали и в университета си бях в специалност фина механика. Та горе долу пасваше и на часовниците.  
Но това, че попомръквам от днешна гледна тока съвсем не значи, как не съм му безкрайно благодарен.
Защото нали през 1989 година избухна демокрацията… Пък следа това нали китайците прилапаха всичко що е производство… И то аз ха насам – ха натам и останах на сухо без сухо. Щото то кой ти в днешни дни в България търси инженер фина механика - ами! Градчето, в което живея не е голямо. Ама нали си имах занаят и в едно наследствено имотче в центъра на града открих часовникарско ателие. Станах оторизиран сервиз на няколко световни фирми. Че така като поспретна десетина солника на седмица, а още като изтъргувам и някой по така засукан часовник… Е! Горе долу връзвам бюджета за месеца. Та по този си що годе средно статистически начин отгледах децата. 
Взеха си те хляба в ръце.
Не са ми грижа! 
Пръснаха се по големите градове из България. 
Внуци имам. 
Не е като да нямам. 
Пет са даже на брой. 
И да! 
Навестяват ме лятото. 
За по някоя и друга седмица. 
Аз обаче нали съм си малко дърт капризен тертиплия, за да съм винаги на внукоразположение дори когато съм на работа в задната част на ателието съм си оформил едно детско кътче. С най-различните му там детски прищевки е. Малчуганите и малките момички много го харесват. Тук вече не мога да бъда конкретен… Дали заради пищната детска атракция или поради нещо си друго, но ей така не само моите внуци ме харчат. Може би и за това от време на време даже и от родата дето е останала в града току ми оставят по някой друг малчуган или невръстна мома. Ей така да ги наглеждам докато мама и татко си свършат работата. Почти на никого не отказвам. Най-честият гост обаче е малкия син на племенника ми. 
Сиреч внукът на брат ми. 
Ооо… Лют фен ми е той. 
Ама и много си се разбираме. 
И за мъжките и за детските въпроси и дела. Даже брат ми малко ревнува, че съм му обсебвал внука. Но пък понеже не съм му нито чичо нито дядо той съвсем сам си измисли да се обръща към мен със странното Чичодяд. А аз към него с Малчо.
Един ден младите на брат ми отново имат рутинна работа. Даже този път е чак в областния град. Оставят ми го за цял ден. Само на мен ми имали доверие, ако им се проточила работата да си бъдат спокойни, че съкровището им е в сигурни ръце. Но така или иначе за дете на неговата възраст цял ден престой на друго място не е малко време. Разбира се племенникът за пореден път ми напомня някой от тънкостите, при които малкият да е послушен. За Малчо било много важно да бъде в очакване на някакъв стимул. Но пък понякога, когато не е бил в кондиция ставал досаден с това обещаното да му бъде дадено по-рано. 
За мой късмет този ден Малчо е в настроение. Почти целия предиобяд той си играе сам в детския кът.  Хапнахме после за обяд. Е! Разбира се пица по негово желание. А за десерт обещания от сутринта Киндерпингвин. С две думи както общите така на всеки един от нас делата потръгват повече от добре. Поне що касае някакво взаимно приемливо спокойствие. А тук видите ли след като му давам вкусния десерт изниква и тайната на неговото досегашно послушание. Баща му му бил казал, че ще ми звънне и ако не е слушал сутринта и ми е досаждал да си играем заедно нямало да има Кидерсюрприз.
Но нали казах, как съм си тертиплия. Та по това направление на моето вълшебно часовникарско ателие освен детския кът си имам аз и едно стайче с дядовско креватче. Малчо поспа около час в моята тайна дедовска обител. После още толкова си игра, но предполагам по някое време много му доскучава и току ме моли за малко да поседи при мен. Разбира се с изричното обещанието да не ми пречи. То за седенето никакъв проблем, но в един момент Малчо започва да ме залива с водопад от много особени въпроси:  
-    Чичодяд това дето му викаме Време то какво е като нещо?
-    За кое време питаш Малчо? 
-    Ами за онова! – поглежда той по посока на прозорците където виси и календара ми. 
-    Имаш предвид когато на вън вали дъжд и пече слънце ли? – не мога да схвана в началото, какво има в предвид малкият. 
-    Не, не за това! За другото онова питам. Дето пак Време му казвате вие големите! 
-    Малчо защо не заместиш думичките „Това” и „Онова” с нещо по-разбрано?!
-    Нещото Време Чичодяд, което е вътре в часовниците – започва да емоционалничи Малчо, обръщайки се към отсрещната стена където виси старият ми стенен часовник. 
-    Ааа за такова едно време лииии… - театрално се почесвам аз по носа – Дето кара  кукувичката на моя любим тиктакник да кука ли?
-    Да, да!   
-    Ахаа! Ами добре! Значи щом пък си разделил времената на Това и Онова – така да е! И сега какво искаш да ти кажа за Онова Време? 
-    Ами то таковата като какво нещо е то? 
-    Как така какво да е като някакво си нещо? То не е нещо. То си е просто едно Време! 
-    Да бе Чичодяд знам го и аз, че Време му казват... Но нещо ми е неразбрано точно какво е като иначе? 
-    И какво му е толкова иначе неясното на това твоето неразбиране? - опитвам се да се шегувам, без да съзнавам как разтеглям разговора в някаква неясна посока. 
-    Ами аз си мисля, че щом има силата да мърда стрелките на часовника, или цифричките на електроните, значи Времето трябва да е нещо живо като животните – нали така Чичодяд!? – категоричен е Малчо.
-    А! Хубава работа! От къде на къде пък ти хрумна, че Времето може да е животно?
-    Ами… То понеже госпожата каза, че животните се различават от неживотните. щото понеже те си се мърдат, както на тях им си се иска – потрива притеснено нос малкият и продължава - А то камъните нали не могат сам самички това мърдане да го правят!  
-    Правилно ти е казала госпожата. Но специално Онова твоето нещо наречено Време не е животно.
-    А какво е?! – оглежда се объркано моя гост 
-    Ами трудно е за обяснение ама определено не е животно!
-    Ааа… И как така? – открито недоволства Малчо.
-    Ами така! – отговарям уверено аз, но явно моята увереност не е достатъчна и малкият продължава да пита. 
-    Чичодяд ами ако Времето не е живо, как пък тогава ще може да мърда вътрешното на часовниците?
-    Еее различни са там нещата.
-    Какви са различни?
-    Ако е механичен часовник вътре има пружинка, която я върши тази работа. Пък когато е електронен или електрически батерийката пуска ток и движи всичко в часовниковия механизъм.  
-    Ахааа… И бати Стефчо така каза. А то може ли да се счупи от нещо!?
-    Кое да се счупи - часовника ли? Може разбира се. 
-    Амаа…
-    Какво ама – прекъсвам малкия аз и въпреки, че виждам недоумението му, продължавам  да обяснявам - Стъклото му например е много крехко. Пък и при механичните вътре има едни фини осички и забчати колелца и ако го изтървеш на плочника, те могат да се потрошат. 
-    Не бе Чичодяяяд! Не бееее – недоволства отново малчуганът. 
-    Какво има пак?! Нещо не можа да разбереш ли?!
-    Ами аз не за часовника питам! 
-    Ми за кое?!
-    За Времето питам - дали може да се счупи?
-    Аааа за Времето ли!? 
-    Да!
-    Не! Не! – категоричен съм аз - Времето не може да се счупи! 
-    А да се разболее от нещо – може ли!? – не спира да пита малкият. 
-    Кой да се разболее?
-    Времето!
-    Ами не! Щом не е живо, значи няма и как да има здраве. А щом няма здраве… Значи няма и как да се разболява. 
-    Ахааа! Чичодяд ами като Времето не се разболява и не се чупи, или не е живо, как така може да мърда стрелките и цифричките? 
-    Е нали ти казах вече, че или пружинката, или батерийката вършат тази работа, а не самото Време!
-    Чичодяд - това точно май не мога да го разбера...
-    Кое не разбираш?
-    Това с движенето….
-    И какво толкова му е сложно на едното му движение? 
-    Ами Чичодяд - нали тя и батерийката и пружинката и двете не са живи! 
-    Така е! 
-    Да ама пък госпожата каза, че само животните могат да се мърдат когато си поискат – нали вече преди малко го казах…
-    Оффф… Да каза го! И какво сега животните та животните – започвам да зациклям аз но изведнъж ми хрумва спасителна идея - Добре де! Леката кола като не е жива, тя как тогава се мърда по асфалта – а!? 
-    Ами върху колелата си.
-    Добре! А колелата кой ги мърда да се въртят? 
-    Ааа… Това го знам. Татко ми го е казвал. 
-    Казвай да те чуя какво знаеш!
-    Моторът върти колелата, а те мърдат колата.  
-    Ето! Видя ли! И с часовниците е нещо подобно. Представи си че пружинката е бензина и тя движи часовниковия механизъм, а той от своя страна мърда стрелките. Но самото онова нещо, на което всички ние наричаме Време - то няма как да ги мърда стрелките.
-    Ахааа! Не може казваш…
-    Да - така казвам! Има ли още за питане?
-    Миии - май няма.
-    Значи може да отидеш да си играеш, а аз да си върша моята работа. 
-    Ще отида. А Чичодяд, ако за нещо друго се сетя да те питам, може ли пак да дойда?
-    Можеее… 
И така кажи речи повече от половин час имам спокойствие. В което време завършвам един часовник на възрастната дама която е майка на месаря. Чувам се по телефона с един приятел, че точно подхващам електронния часовник на някакъв нов непознат клиент и усещам как една ръчичка ме почуква по рамото.  
-    Кажи Малчо!
-    Чичодяд аз пак се сетих нещо за времето. Може ли да попитам?
-    Питай. Ама ти май много сложни въпроси ми задаваш, че да видим дали ще мога ли да отговоря!
-    Чичодяд всичките часовници на хора от цялата земя по един и същи начин ли вървят?
-    Не! Нали вече споменах! Едните са механични – на пружинка са! Другите са електрически - с батерия. Като този, който е в умнофона ти! Но има и трети…
-    Да, да, да - знам! Татко ми е казвал – има и атомни! Ама не за това питам…
-    За какво?
-    За другото!
-    За кое другото? 
-    Времето в часовници по света - то как върви?
-    Как така, как върви?
-    Еднакво ли му е вървенето или различно? 
-    По принцип трябва да бъде еднакво! Пък който часовник избързва – часовникарите като мен му забавят стрелките или цифрите назад. А този, който изостава ги забързват. Искаш ли да ти покажа как става? 
-    Да!
-    Виждаш ли го това тук? – соча му мястото за калибровка динамиката на маховика. 
-    Да! – отговаря ми усмихнато малкият.
-    Ето завъртаме тук с отверчицата… Ако мръднем тази чертичка към това плюсче тук -  часовникът ще за почне да избързва. Виждаш ги плюса и минуса - нали?
-    Да!
-    А ако врътнем така, че тази чертичка да е по-близо до минуса, часовникът ще започне да изостава. И при електроните има нещо подобно.
-    Ахааа…  Обаче Чичодяд нали е чудна работа това нещо Времето!? 
-    И какво пък толкова му е чудното!? Време като време! 
-    Ааа чудно си е то чудноооо! 
-    Хубаво! Така да е! И какво пък толкова те учудва в него?
-    Ами виж там онова Време дето е по-голямо от час и минута колко е чудатно… - сочи ми на някъде, но аз имам да правя една калибровка и питам без да отделям поглед от работата си:
-    И къде му е чудатното? 
-    Ами виж го! Хем няма пружина, хем батерия пък пак се движи! Ето това му е чудното! 
-    Чакай, чакай малко! – вдигам глава за да проследя на къде ми сочи малкия - Ама то нали вече ти казах, че не пружината движи времето. Времето просто си се движи от самосебеси. А стрелките и цифричките – те само отбелязват То-Времето колко напред се е придвижило. 
-    Да, да, да! Аз това за часовника малко сякаш си го разбрах. Но другото по не мога…
-    Кое другото?
-    Как става онова с движенето на Времето дето е на календара? 
-    Защо как става?
-    Ами виж ги там бе Чичодяд цифричките - не спира да ми сочи малкият към календара.
-    Какво да им гледам? Цифри като цифри. Само дето почивните дни са в червено!
-    Даа! Ама те не се сменят сами, както ония от електроните часовници. Стоят си там на листа без да мърдат. 
-    Ами какво да правят. Там са ги напечатали там ще си и седят – наистина недоумявам аз какво толкова смущава моя малък гостенин.
-    Даа… Седят си… Ама пък после идва един ден и всички вие големите казвате: „Айдеее месецът пак си отиде… Този лист не ни трябва!” После го късате и ми давате да си играя с него. И по-после започваме да гледаме новия лист. 
-    Ами нормално! Какво тук е толкова чудното?
-    Е как бе Чичодяд!? Ами защо го махаме? 
-    Защото вече е дошъл другия месец
-    Ето това е чудното де. Значи предното Голямо време трябва да е мръднало на някъде. И затова вече го няма в листа? Нали така?
-    Чакай пак малко сега! Я първо ми обясни кое е то това дето ти го наричаш по-голямото време и кое е по-малкото? Защото до колкото аз знам от както свят светува Времето си е едно и също!
-    Не е така бе Чичодяяяяд!
-    Ха сега! Ново Време ли ще откриваме тук с теб!? 
-    Не амааа… 
-    Какво е това амааа?
-    Ами това бе Чичодяд, че има нещо, което ми е неразбрано…
-    За кое?!
-    За тези Малките и Големите времена!   
-    Ами малък си и за това.  Ама не ми се измъквай сега…
-    Как да се измъквам?
-    Искам да кажа, че така и не ми каза какво си мислиш за това твоето Малко и Голямо време!
-    Ето бе Чичодяд - как така не го разбираш!? Малкото време го мерим само с часовника - нали така? 
-    Така да бъде! А Голямото!? То къде е и какво е?! И него с какво го мерим?
-    Ами Голямото Време го мерим само на календара.  
-    Ааа… Май започвам да те разбирам. И защо пък Голямото Време да е на календара?
-    Защото там има само дни, седмици, месеци и година! Минутите, секундите и часовете ги няма на календара!  
-    Ахаа… Сега вече разбрах! Добре де! Нека пък и да има нещо вярно в това ти мислене за Малкото и Голямото Време! Но какво от това?
-    Защо какво бе Чичодяд? Нали ти казах! Там при Голямото време на календара часовете и минутите никакви ги няма!  
-    Така е! Прави си! Но трябва да знаеш, че Малкото време от часовника и Голямото време от календара са свързани.
-    Свързани ли!? 
-    Да!
-    Ама как така ще са свързани? 
-    Ами така!
-     Ама Чичодяд нали календарът нито тиктака, като твоя стенния часовник!? Пък и няма нито стрелки, нито часове и секунди, като електроните часовници… 
-    Еее… Да де! Може и да не тиктака, но времето си е все едно и също. И си върви по един и същи начин! И в часовник, и в календара. 
-    Ми то как така става? Защото и това ми е неразбрано! 
-    Така! Става! 
-    Става ама кааааак!?
-    Нали за това ти казвам…Това твоето Малко и Голямо Време са свързани. Даже са едно и също. Нещо като вода в един и същи поток. 
-    Поток ли?
-    Да! Нещо като ручейчета вливащи се в голямата река! 
-    Добре деее! Свързани са… Амаааа… Каааак бе Чичодяяяяд!?
-    Ами ето като казах ручейчета и река! Да си представим, че ноктите на ръцете и краката са секундите. Те са част от пръстите, които пък са минутите.
-    Да, да! Това за времето в часовника го знам! И дето минутите са част от часа. Знам го и това!  
-    Точно така! Добре! Та значи ако приеме, че часът е твоята китката, то тя като долна част от ръката ще се явява денонощието. Ръката до лакетя е седмицата. Това означава, че цялата ръка е месецът. Същото е положението и с краката ти. Даже - ето. Можем да гледаме на ръцете като на по-късите месеци. Ония като Април, Юни, Август. Понеже те имат само тридесет дни. И така краката могат да бъдат разглеждани, като по-дългите Януари, Март – щото са месеци с тридесет и един дена. И ето при всички хора краката са им по-дълги от ръцете. 
-    По-дълги са - да! 
-    Готово! Значи до тук имаме съгласие! 
-    Имаме!
-    И ето от тук нататък можем да кажем как цялото тяло, в което има ръце и крака ще се явява годината. Така е и с времето. Всеки един по-малък отрязък от него е вмъкнат като част или е разтворен в по-големия отрязък! Секундите са разтворени в минутата. Минутите са събрани и разтворени в часа. Часовете са съставни части на денонощието. То пък-денонощието е вмъкнато в седмицата. Няколко седмици образуват месеца. А дванадесет месеца правят годината. И готово. 
-    Дааа… Ама не е пък точно така, че да е готово!
-    Хайде пак претенции! И защо пък де не е?! 
-    Ама Чичдяяяд! Ако кажем за ръцете и краката, че са месеците - това значи няма как да стане правилно.  
-    Защо?
-    А бе Чичодяяяд беее… Ма то те месеците са дванадесеееет. Пък ръцете и краката общо са четири. Нещо друго измисли да ми обясниииш… 
-    Еее! Май малко ме хвана в крачка ти сега! Добре де! Да кажем, че то това си беше само едно приблизително сравнение…
-    Приблизително ли?! А какво означава нещо да е приблизително?
-    Оххх… Ами това е едно токова, когато части от едното да прилича на друго, ама да не е изцяло същото!
-    Как така същото да не е изцяло?
-    Ами ето! Нали всички казват, че ти приличаш на татко си, а той прилича на мен защото неговия татко и аз сме братя…
-    Да, да! И баба, и леля, и те така казват!
-    Ето видя ли! Но само си приличаме – нали!? Иначе ти си си ти! Аз съм си аз! А татко ти си е татко ти. Ето това се нарича приблизително.   
-    Ахаа… Това за ръцете, краката, тялото и за приблизителното май го разбрах. Ама я кажи сега, как става това с мушването на времето от часовника в онова на календара? Това също не мога да го разбера.
-    И сега какво ще правим с твоето неразбиране? Оффф! Точно си мислех, че вече сме наясно с проблемата!
-    Не, не! Има още не разбрани неща за Времето които са ми в главата!
-    И какво сега трябва да направя?
-     Ами трябва да си по-разказвателен.
-    Добре. И за кое искаш да съм разказвателен? 
-    Да речем как твоя часовник ще го разбъркаме с календара на стената…?
-    Ама чакай малко сега! То ние няма да смесваме самия часовник като уред с листите на календара. Ще смесим или разтворим само Времената, които текат в тях от едното в другото. 
-    Ама то Времето мокро ли е като нещо? 
-    От къде пък ти дойде сега това, че е мокро?
-    Ами нали няколко пъти вече ти каза, че времето тече… 
-    Да де! Но то друго се има предвид когато казваме, че времето тече.
-    Как друго? Ти преди малко нали каза, че Времето и не е живо? 
-    Да така казах - защото е така.
-    Да де Чичодяд, ама щом то не е живо и тече значи е като водата! А водата нали е мокра?
-    Водата е мокра – да. Но нали ти казах, че времето не тече точно като водата. Само така си се казва: „Времето тече!” Но в никакъв случай няма как да се твърди, Времето мокро ли е или е сухо!
-    Ахааа! А това с разтварянето им едно в друго, то как става?
-     Искаше да кажеш, че не разбираш, как да разтворим Мъничкото време от часовника в Голямото на календара ли?
-    Да, да! Точно това ми е много неразбирателно! 
-    Добре от къде да започна за да ме разбереш?
-    Ами може от там да ми разкажеш по така разказвателно, какво е то това да разтворим едно нещо в друго нещо!
-    Оххх… Ама на баща си се метнал. И той така ме тормозеше като беше малък. Кажи та кажи! 
-    Добре Чичодяд не се ядосвай сега, само си ми го кажи! 
-    Когато баба ти слага мед в чая, той се разтваря в горещата вода – нали?!
-    Да, да, да! Точно за такова нещо исках да питам!
-    За какво такова?
-    Дали не се случва същото и с Времето дето е в часовника и това дето е в календара! 
-    Ама чакай сега! Я ми кажи ти защо изобщо го питаш всичкото това сложно нещо?
-    Защото аз си мисля, че разбъркването на неща между часовника и календара няма да станат.
-    Така е! Няма как да смесим часовника в календара. Или чинията в тенджерата. Но това което се съдържа в тях можем да го смесваме и да го разтваряме едно в друго - нали!? 
-    И как нали?
-    Ами баба ти, как ти сипва супичка от тенджерата в чинията?
-    С черпака – отговаря почти светкавично Малчо.
-    Добре може да намесим и черпака.  Или си представи, че тенджерата е календара с Голямото време, а чинията ти е часовникът с Малкото Време. А самото Време то нека да е супата. 
-    И от едното го преливаме в другото ли? А Чичодяд?
-    Точно така! С две думи съдържанието на Времето от часовника можем да го преливаме в това на календара. А всяко едно число от календара понеже се явява едно денонощие можем да го съберем във Времето на часовника. Сега разбра ли?
-    За онова течното от супата на баба, как тече от тенджерата в чинията ми стана разбрано! Ама за времето още не мога да си го обясня!
-    Защо?
-    Защото в супата освен нейното течното има и картофи, месо и други работи…
-    Така е! И какво като ги има. Нали с тях супата е по вкусна.
-    Даа… Ама те не нали не са течни и немогат да текат като времето. И за това няма да могат да се съберат нито в часовника нито на календара. 
-    Оххх! Добре! Искаш ли да опитаме по друг начин?
-    Искам!
-    Погледни си и компютъра и умнофона!
-    Какво има там!?
-    Ами имаш едновременно и часовник и календар. 
-    Как така?
-    Ето! Натискаме на иконката дето е за календара…
-    Да - натискаме! Аха така, както си отбелязвам часа и деня за урока по литература. 
-    И ето ги. Тук всеки ред от деня на календара отговаря за една минута от часовете, от които се съставено денонощието. А ето го! В горното ъгълче часовника продължава да върви. Или тук на живо можеш да видиш как едното Малкото Време се смесва с другото Голямото. Даже мога да ти кажа, как календарът ти е не само за тази година…
-    И за коя още?
-    Ами за много времена. 
-    Какво трябва да значи? Не разбирам?! 
-    Ами ти сам го каза – светва ти денят от месеца, съответната седмицата и точния час на урока. Или ето ти на живо, как Малкото Време е свързано с другото Голямото… Защото ако минутите и часът бяха отделни те нямаше да се появят в календара заедно с дните седмиците и месеца на умнофона ти.  
-    Ееее… Вярно беее.  Браво бе Чичодяд. Ами ти защо досега не си ми казвал, че аз винаги съм си носил и Голямото и Малкото време в джоба си? 
-    Ами защото не си ме питал. Ето видя ли! Значи всичко с Времето си е наред! Отивай сега оттатък да си играеш, че аз искам тук да си довърша нещо.
-    Добре! Аз ще отида да си поиграя оттатък с Малкото и Голямото време, ама ако нещо друго имам за питане може ли пак да дойда да питам.
-    Може. Но първо си поиграй малко – нали така
-    Добре Чичодяд. 
И отново съм оставен да поработя на спокойствие и да проведа още някой и друг телефонен разговор. Нооо междучасието ми не се оказва от най големите. Има няма половин час вече познатото потупване от детска ръчичка по рамото ми подсказва че е време да вляза в поредния учебен час.  
-    Нещо пак искаш да попиташ ли Малчо?
-    Да! Ти откъде позна? 
-    И аз не знам, но така ми се стори от потупването ти. 
-    Чичодяд искам да те попитам има ли места по земята където часовниците да не вървят по еднакъв начин? 
-    Не съм чувал за такова място. 
-    А ако на земята няма такива места в Космоса дали няма да ги има? 
-    Еее! Това е вече различно. И става много сложно за обяснение. Особено пък и ако трябва да го разбират малките деца като теб. 
-    Ооо… Чичодяяяяд… Ама то аз вече никак не съм малък…
-    Така ли?
-    Ми да! 
-    И от кога това?
-    Охооо… От много отдавна.
-    Ехаа! И колко е то това отдавна?
-    Еее… Аз вече от две идвания на Дядо Коледа, че даже и от три рождени дни, наистина не вярвам, че Дядо Коледа го има… 
-    Ахаа… И защо така?
-    Защото знам, че него изобщо го няма. А още знам, че мама и татко ми купуват подаръците от магазина. Обаче те като разбраха, че го знам това и не ми дават да го казвам на по-малките. 
-    Еее… Щом пък твърдиш, че си пораснал няма как… Ще трябва да обяснявам. Само ми припомни какво питаше… 
-    Ааа… Хитрушанко си ти Чичодяяяд. Не хитруваааай! 
-    Нее… Не хитрувам. Аз вече съм преживял толкова много Дядо Коледовци, че започвам много бързо забравям, какво ме питат малките деца.
-    Питах те дали в Космоса има места където часовниците на хората, които са там вървят по-бързо или по-бавно от нашите тук на Земята.     
-    Ха сега де! И аз като никога не съм бил на друго място в Космоса - как да ти отговоря? 
-    Ама Чичодяд, ти наистина ли не си ходил някъде на екскурзия със самолет до други страни?
-    Абе ако съм честен летял съм до тук-таме... Ама ако говорим за Космоса все тук съм си бил - на нашата Земята. 
-    Ама Чичодяд, то като се возиш на самолета не летиш ли из Космоса?
-    Ами не е Космоса. Във въздуха е - ама не е в Космоса! А това което знам по твоя въпрос е, че не е изключено в някое кътче на необятната Вселена, Времето наистина да тече по различен начин.  
-    Ама по-бавно, или по-бързо тече?
-    Нали ти казах! Не съм бил там. И няма как да знам. 
-    Еее… Това не е честно…
-    Защо?
-    Защото искам да ми кажеш без да си бил там…
-    Добре де! Хайде така да кажем, че със сигурно има места където върви по-бързо, а на други по-бавно…
-    А как става това? 
-    Защо как?!
-    Питам дали в часовниците на другите човеци дето не са на Земята си имат скрито друго време за течене или вървене. 
-    Оххх… Казах ти, че това е много сложно за обяснение. Още много, много неща не си учил за да го разбереш това. 
-    Нищо де Чичодядоо! Ти си се опитааай!
-    Да опитам казваш?!
-    Дааа! Пак така като преди малко дето беше по-разказвателен.
-    Значи да опитам казваш?!
-    Даа! А аз ти обещавам да те слушам много разбирателено.  
-    Добре, добре! – правя се че абдикирам от упорството си аз и продължавам -  Та значи има един дядо, който е връстник на моя татко. Преди време той е открил, че единственото постоянно нещо във Вселената е скоростта на светлината. Тя се движи много, много ама мноооого дори много над най-бързото! 
-    А колко е това дето е толкова много над най-многото бързо?
-    Оффф! Как сега да ти обясня сега колко са триста хиляди метра в секунда - я?! 
-    Ами по същия твоя разказвателния начин бе Чичодяд.
-    Добре! Значи светлината е най-най-бързото нещо, което може да съществува в Космоса.
-    И от самолет и от ракета ли е по-бърза тази светлина?
-    Да! – отговарям аз но започвам да умувам, как по най-елементарен начин да продължа обяснението, когато чувам в упор: 
-    Ама Чичодяд, защо млъкна сега?
-    Млъкнах ли? 
-    Ами да! И гледаш много по-така… Сякаш  ще се скараш на някого. 
-    Ами май на себе си трябва да се скарам ама млъкнах защото се чудя, как да продължа – умишлено откровенича аз, опитвайки се да си спечеля малко време, но то кой ти го дава времето току така я:  
-    Е защо как? – отново ме пришпорва Малкия и продължава в поучителен порядък - Ами пак така го направи по онзи разказвателния начин бе Чичодяд.
-    Добреее! Така ще опитам – продължавам да потривам отверката в плота и изведнъж ме осенява идея и решавам да се пробвам чрез нея да обясня нещата за което питам - Та Малчо ти обръщал ли си внимание по време на буря, как има светкавици и гръмотевици? 
-    Ами да! То тогава на мен винаги ми е много е весело. 
-    Весело ли?! – наистина откровено се чудя аз - Защо пък точно да е весело? 
-    Защото Мама се страхува от светкавиците, а кака от гръмотевиците. Мама вика и си плюе в пазвата като светне, а кака пищи и се хваща за главата, когато гръмне. А ние с татко се смеем и на двете. 
-    А ти как си в бурята?
-    Мен не ме е страх нито от едното нито от другото.  
-    Браво! Смелчага. Значи сега ще ти кажа нещо, а ти следващия път като има буря наблюдавай. 
-    Добре!
-    Значи светкавицата и гърмът в действителност се случват по едно и също време. 
-    Как така ще да е по едно и също? Те кака и мама крякат различно. 
-    Така е защото първо до нас идва светлината… И ако е вярно това което каза, значи първо би било редно да писка майка ти.
-    Да! Така е! Ама защо?
-    Понеже както ти казах светлината от светкавицата се движи много по-бързо от звука на гърма. Който пък го чуваме няколко секунди по-късно.
-    И татко ми го е казвал, ама не така разказвателно като теб. 
-    Ето видя ли? Щом и двамата с татко ти говорим едно и също - значи това е истината.
-    Да, да! Добре де Чичодяд, а те часовниците с коя скорост се движат? С тази на гърма или с тази на светкавицата? 
-    Не, не, не! Обратното е! 
-    Кое му е обратно?
-    Нали казахме, че часовниците или по-точно стрелките им се движат или от пружинката или от батерията, а не от Времето. 
-    Ааа да, да! Така казахме!
-    Именно! Това значи, че часовниците само отмерват времето, което тече или се движи…     
-    Ааа да, да! Сетих се! 
-    Добре! И ето сега! Ако си представим, че се качим на един космически кораб, който се движи толкова бързо, че скоростта му да се доближава до скоростта на светлината, то тогава на този кораб времето ще тече по-бавно от колкото на хората на земята, които са го изпратили. Нарича се Теория за относителност на времето.
-    А „относителност” това какво значи?
-    Ами то е почти същото дето ти го обяснявах онова за „приблизителното”
-     Ахааа… Значи казваш Времето в различните часовници си прилича като мен, теб и татко. И то е приблизително едно на друго. 
-    Щом така ти е по-лесно да го разбереш – нека е така. 
-    Значи Чичодяд Времето на тези дето са изпратили другите с ракета, то ще тече по-бавно, защото часовниците им вървят по бавно – нали така?
-    Ами не е точно така!
-    А как е?
-    Ами нали казахме, че ако говорим за човешки часовниците то те на всякъде по света вървят еднакво. 
-    Да, да! Май така го казахме това.
-    Добре тогава. Значи това което сме казали ще значи, че часовниците и на кораба, и на земята ще си вървят еднакво… 
-    А как тогава едното време на Земята ще е по-бавно от онова другото на ракетата?
-    Оффф! Ще ме умориш ти! Ами исках да кажа, че по тази Теория на относителността само Времето се забавя. 
-    Това дето едното време е по-бавно от другото го разбрах. Ама не ми е разбирателно, как става така?! 
-    Е! Аз ти казах, че си още малък за тези уроци… Ама ти все питаш ли питаш. 
-    Ами питам си… Татко ми е казал като не знам нещо да питам или учителката или него. Ама сега и двамата като ги няма и питам теб. 
-    Да де ама аз как да ти обясня нещо дето е ясно само на малцина. То ако питаш мен точно това и аз не го разбирам много, много, но пък щом всички учени казват, че е такааа... Значи трябва да е така! 
-    Ахаа… Значи около това Време и на теб нещо не ти е много разбирателно. 
-    Ако трябва да съм честен така си е! А я кажи ти какво толкова си се запалил на тая тема? Ама честно си ми кажи!
-    Ами говорим си с едни мои приятели. Аз се хваля, че си имам Чичодяд, който поправя часовници. И че знае всичко за часовниците и времената. 
-    Ахаа… Ееее благодаря за доверието. И по точно за какво спорите? 
-    Ами дето между рождените ни дни и Дядо Коледа Времето върви много, много бавно.  А когато сме във ваканция е обратното. Времето направо лети като ракета. И че най-бързо ми минава времето, когато имам рожден ден и докато спя.
-    И какво?
-    Ами аз им казвам, че може би това е така защото между дните, в които получаваме подаръци Малкото време се превръща в ластик и се разтегля…
-    Времето се превръща в ластик ли? – усмихвам се аз защото и без да обяснявам разбирам как някой в инфанителен порядък достига до свръх сложни за възрастта си заключения – Я обясни сега ти на Чичодяд си, как си го представяш това разтягане… 
-     Ами някак си така го виждам онова разпънатото Време като онзи ластик на прашката ми. Оная бе Чичодяд - дето ти ми я прави…
-    Да, да! И какво после? Я кажи!
-    Ами после тогава уж е Малкото Време от часовника пък то сякаш се превръща в онова Голямото от календара… И освен това всеки един лист от календара ти се струва дълъг колкото три. 
-    Ахаа! – усмихвам се аз и решавам пак да му върна топката с нов въпрос – Добре това е между Коледа и Рождения ден. А когато си в деня на самия Рожден ден или си във ваканция. Тогава какво става според теб с Времето? 
-     Ами тогава Голямото време се свива и става като Малкото от часовника. И много интересно аз уж нарочно не искам да ги гледам ама то цифрите от листа на календара сякаш се превръщат в цифрите дето са изписани на часовника. И отминават много бързо една след друга. И тогава ми се струва, че Времето го виждам като много, много ама много по-късо. 
-    И за това ли е този големия напън да ти обяснявам разните му там времена?
-    Да!
-    А защо не започна направо от там? 
-    Ами защото ти нали вече си голям и не знаех дали ще ме разбереш.
-    Е какво като съм голям?
-    Ами вие големите никак не чакате Дядо Коледа… Пък и нали не си играете и не ходите на училище… Че и ваканции нямате. И тези странните детски неща с Времето може и да не ги разбирате. 
-    И кой пък ти го каза това?
-    Ами тези моите приятели дето ти казах, че спорим с тях… Те питаха колко си голям. И като им обясних, как всъщност си ми Чичодяд те казаха, че ти няма да ме разбереш какво те питам.
-    Еее… Какво като сега съм Чичодяд?! Ми то нали преди време и аз съм бил малък като теб. И на училище съм ходил. И на вън с други деца съм си играл. И аз ваканции съм имал. Ехеее…
-    Ама чак, колкото мен ли си бил малък?
-    Да! Мога и снимки да ти покажа…
-    Еее! Аз това не го знаех! Мислех си, че само мама и татко са били малки. Ама Чичодяд и при теб ли така беше?
-    За кое?
-    Ами за различното течение на Времето.  
-    Разбира се че така беше. 
-    Оххх…
-    Какво охкаш пък сега!?
-    Олекна ми. 
-    Що де?! Какво толкова?
-    Щом си бил малък, значи времето и при теб се е разтегляло… Ама тогава пък ми е чудно, как си още жив?
-    Охоо… И какъв е проблема, че и моето време се е свивало и разтегляло, че да не съм пък жив? 
-    Ами има един дето не го искаме да си играем с него заедно. Той ни чу какво си говорим. А после започна да ни казва, как времето в нашите мозъците било болно от рак. За това и мозъчните ни часовници вървели по различен начин, а времето се свивало и разтегляло.
-    Ааа не, не, не! Това изобщо не е вярно! 
-    Оххх… Пак ми олекна. 
-    Защо?
-    Защото той така като каза и аз си помислих, че съм болен от болно време. И че ще умра преди мама и татко, а те ще плачат за мен.
-    Неее! Няма такова нещо. Това са лоши и грозни измислици на човек, който не разбира нищо от времена.
-     А Чичодяд той мозъка дали си има някакъв часовник?
-    Говори се за някакъв биологичен часовник, но не мога да кажа дали е точно в мозъка. Но пък съм абсолютно сигурен, че няма такова нещо като болно от рак Време – пропускам половината обяснение аз и продължавам - А колкото до това за между Дядо Коледа и за хубавите мигове от ваканцията и при всички големи хора си е така. 
-    Ахаа… Значи и при малки и големи я има онази приблизителност дето каза, че онзи странния дядо я е измислил…
-    Не, не, не! То това дето времето ти се струва, че върви или тече по-бързо през ваканцията е една съвсем друга относителна приблизителност. И то няма нищо общо със скоростта на светлината или с оная Теория на Относителността за която ти споменах.
-    Ами какво е тогава?
-    На всички хора когато им е хубаво времето лети, а когато са в очакване на нещо хубавото времето пълзи като охлюв. 
-    Вярно ли?
-    Да!
-    Значи няма да ни правят операция на мозъка, за да ни сменят болното от рак време? 
-    Спокойно - няма. И му кажи на ония хубостник че твоят Чичодяд, който поправя часовници ти го е казал. 
-    Добре Чичодяд. А вече може ли да ми позволиш да ям от сладоледа? 
-    Ахааа… - почесвам се аз, но сякаш изведнъж нещо ми просветва и питам – А я кажи Малчо, когато чакаш за обещания ти от някой сладоледа, тогава пак ли времето се разтегля и пълзи бавно, бавно? А Малчо? 
-    Ами да! 
-    А я ми кажи и другото… Всичкото това питане около всичките тези сложни въпроси да не би да е свързано нещо със сладоледа и с бавно движещото се времето преди него…? А Малчо?
-    Ами да! Ти нали много разказвателно обясняваш… Иии.. Като си говорим така разказвателно с теееб… Иии… Онова Бавното Време…
-    Е кое е то това сега пък Бавното време?
-    Абе онова Голямото време от календара, което нали върви много по-бавно от другото в часовника и ме понякога много дразни… А пък то като си говорим така с теб за разни неща и то става като Малкото и Бързото…
-    Охоо! Още едно време освен Бавно имаме и Бързо! И кое е то ако не е тайна?
-    Ами онова време от часовника, което го измерва секундарника… 
-    Яснооо. 
-    Кое е ясно Чичодяд?
-    Притесних се да не би да си някое от ония необикновените много надарените деца. Пък тоооо…
-    Какви са те тези необикновените деца бе Чичодяд?
-    Ааа не, не, не! Тази тема ще я запазим за друг. А сега ако ти дам сладоледа ти ще спреш ли да ме питаш за времето?  
-    Да! 
-    И ще отидеш да си играеш в детския кът?
-    Да!
-    Добре! Хайде да ти го дам този прословутия сладоледа, че да мога да си довърша работата – усмихвам ми се аз, отивам до другата стая, нося сладоледа, Малчо го взема и изчезва по посока на детския кът.
-    Аз го изпращам с поглед и си мисля:
„ Лелеее! Как се изкриви света Лелеее. За едни нищо и никакъв сладолед още малко и щях да бъда принуден да обяснявам Теория на Относителноста на девет годишно дете. Лелеее… На къде върви този му пуст свят… Лелееее…” 


 

 

 

 

© Ригит Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Моето вълшебно приключение »

1 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря за посещението, за отделеното време и за коментара Безжичен. Радвам се, че в това скучно Ковид време съм допринесъл за доброто ти настроение. Знаеш ли като спомена, как колажът на Ирен те насочил към писанката ми и ми иде наум, че може би не случайно в някой от сериозните произведения на световната класика има илюстрации на уважавани майстори графици! И още нещо. Без да звучи като някаква пряка връзка с текущата случка, но като се замисля най-знамеитите таланти в изобразителното изкуство са били подтиквани да нарисуват своите шедьоври вдъхновени от моменти описани или в Библията или в някой от митовете или легандите на древния свят. И виж ти какъв парадокс - а! Уж в началото било Словото - ама ей на! Може би понякога визуалната илюстрация се явява водещата интерпретация показваща ни пътя към една сюжетна идея!
  • Ами ти, Чичодяд, си му я обяснил превъзходно! Ама той те е тормозил само за Специалната теория на относителността. Нека порасне с една година и ще започне с гравитацията. Така че, готви се, часовникарю, на континуума "пространство-време". Изключително много се забавлявах с писанието ти. Сигурен съм, че знаеш, че.имаше един французин - Айсберг- който написа най-напред великолепната "Радиото ли, че то е много просто...", след това за.телевизията, транзистора... Е, твоят стил много ми напомни неговият - не казвам, че.го имитираш, а само че ми напомня стилово - един възрастен Наум, обяснява на един прелюбопитен Ванчо... Та и при вас така... Личи си даскалският опит в най-добро мнение за даскалите,съхранили България. Браво, Ригит. При теб ме доведе колажът на Ирен...
Предложения
: ??:??