- Маргарита!

Лилавият маникюр на кака Ленче властно сочи празния стол до масата, на която гордата собственичка на ресторант „Палма” упражнява ежедневното си право на контрол върху мързеливия персонал.Присядам, като същевременно слагам подходяща физиономия  - същата като на Гошко, когато строго му кажа: ”Ела при мен за малко!” Той смутено се усмихва и в очите му се чете недоумение: „Сега пък за какво?” Стоманата в погледа на кака Ленче обаче не  омеква.

- Снощи си си тръгнала по-рано.

Казвах и аз на Нина снощи, че не е добра идея!

- Знам, не биваше… само че днес имах проверка от директорката и…

- Изобщо не ме интересува другата ти работа. Наела съм те тук с това плаващо работно време, за да изкараш някой лев. Аз ли съм на кяр от това или ти?

Разбира се, че аз. Имам нужда от тези пари.Само че в случая тя услужливо забравя, че сервитьорката на плаващо работно време и спестява един трудов договор и досадното задължение да плаща осигуровки.

-Как може бе, как може? Човек, колкото по-добре се държи с вас, вие му се качвате на главата! Преди две седмици Нинчето пък се изнизала по-рано от работа. Мислиш, че не знам ли? Затворих си очите, че се наговорихте, ама не очаквах пак да го свършите. Вие къде си мислите, че работите, бе девойчета? В заведението на татко си?

Усещам, че ми идва да фрасна тази нацупена лилава уста, която е забравила, че допреди 15 години сама е тичала със сервитьорската табла в много по-долнопробни заведения, докато не хванала на въдицата си един шаран, собственик на ресторант. Сега седи тук и се държи , сякаш е родена в Порфирната зала на двореца на василевса.

-Този, който ви информира за Нина, сети ли се да каже и това, че детето и беше вдигнало 39 градуса температура, а тя си тръгна само половин час, преди да затворим. Или децата на персонала не ви интересуват? Нали всеки, който работи тук, работи заради тях?

-Не ми спори, ако обичаш! Защото много добре знам кой има деца и кой няма… И като почна с уволненията, ще започна с бездетните.

Така ме заболява от тази дума, че дори не мога да се ядосам на нафуканата заплаха. Живеем в 21 век, а още хората успяват да те шамаросат с обидата, че си на 30, а още си сама и без деца.

- Довечера няма да си тръгваш, докато не помогнеш да се почисти в кухнята.Съжалявам, но провинението си иска наказание. И да знаеш, че още веднъж проявиш ли своеволие, ще се разделим. Все пак  си имаш друга работа, нали? По-добре да си взема отговорен и съвестен работник… Маргарита, чу ли ме?

Кимвам, свела глава и стиснала очи, за да не позволя на сълзите да си пробият път. Обидно ми е. Когато миналото лято ме нае, бях в отпуск и ако е забравила колко време прекарвах в заведението, колко пъти замествах всеки, на когото му се налагаше, колко пъти… не е честно, просто не е честно.И сега успявам да върша работата, за която ми плаща. Обидата расте като отровна гъба, когато чувам мърморенето и зад гърба си:

- Даскалици… все са им малко парите и все недоволни!

Във въздуха се е нагнетило мълчаливо напрежение, стандартна обстановка, докато шефката е в заведението. Никой не смее да гъкне. Страхопочитанието от страна на персонала влиза в категорията на заведението. Иначе наистина е най-хубавият ресторант в квартала.Поне като интериор. Името му идва от огромната палма на входа,която зиме се покрива. Има хубава лятна градина и голяма уютна зала с камина. Единственият недостатък е вкусната, но ужасно бавна кухня. Когато ресторантът се напълни, жените в кухнята едва смогват.Много пъти са повдигали въпроса за още един работник, но според кака Ленче, ако по-малко обсъждат сериалите и се мобилизират, ще се справят. Най-лошото е, че ние, сервитьорките, се справяме с „доброто” настроение на клиентите. А то варира от: „Сладурано, колко още ще чакаме?”, минава през „Ако ми позволите, ще вляза в кухнята, за да си опържа картофките сам” и съвсем логично е накрая някой съвсем джентълменски да те попита какво  се мотаеш още. Да, определено организацията по изхранването на клиентелата куца. Но пък грижата за духовната храна е на първо място. Оркестър „Ритмо” – един брадясал любител на узото на синтезатора, плюс две певици. Едната е руса, другата чернокоса.И двете мислят, че хубавото пеене го правят високите децибели. Няма чалга, която да им се опре.Преди известно време един пийнал чичко им пъхна щедър бакшиш в деколтетата, защото му изпяха отдавна забравена балада , една от първите рожби на този жанр и поради тази причина – разплакващо тъпа. Тайно съм си ги кръстила Страхотия и Ужасия, героини от едно детско филмче.Но разбира се, това си е мое мнение, което се разминава с масовия вкус. Оркестър „Ритмо” е магнитът, който пълни заведението. Всяка вечер сервитьорките се превръщат във виртуози на висшето цирково изкуство, когато се провират с таблите през сборището от френетично друсащи се поклонници на „Хищна хиена”.

- Напускай! Напускай веднага! – сякаш чувам в главата си възмутеният глас на майка ми, с която 2-3 пъти проявих безумието да споделя проблемите си. – Имаш висше образование и благородна професия, която изисква от теб да си винаги в добра физическа и психическа форма. Как изобщо успяваш да ги гледаш тези деца?

Как ли? Че аз ако знам, ще напиша една от толкова модерните напоследък книги-самоучители. Ще натрупам пари и кракът ми няма да стъпи в ресторант „Палма”, ако ще самият Джони Деп да ме покани на вечеря там. (Ох, Маргарита, съвсем изкуфя – Джони Деп ще влезе в това заведение само ако иранският аятолах  отиде на великденска служба). Но няма как. Заемът, който изтеглих, за да си купя апартамента, виси над мен като присъда за углавно престъпление. Преди две години реших , че това е по-добрият вариант, отколкото да живея на село, в къщата на нашите и да пътувам  всеки ден до града за работа. Още повече, че брат ми всеки момент ще се ожени. Веднага, щом с приятелката му престанат да се карат през два часа по мобилните си телефони и най-кратката им кавга трае поне 20 минути.

Миналото лято се хванах на тази допълнителна работа, за да си помогна за вноските по кредита.  Имало е случаи, в които съм си тръгвала след три през нощта. Докато – Бог да благослови общината – излезе разпоредбата да се прекрати музиката след дванайсет през нощта. На кака Ленче пяна ù капеше от устата. Така изпускаше верните фенове на попфолка, които стояха да петляно време и разбира се, консумираха алкохол като колхозници след отменянето на сухия режим.

Летните месеци, за които се бях цанила отминаха и учебната година започна. Кака Ленче предложи да ходя в ресторанта след шест вечерта и аз отложих напускането на престижната сервитьорска професия за още известно време. Обещах си, че ше се махна веднага, щом видя, че не издържам.Махам се вече цяла година. Е, нищо де, лятото пак наближава. Ще изкарам и него и тогава вече – край!

Тази мисъл, вместо да ме окуражи, ме хвърля в униние. Ако напусна, вече няма да видя Джон Доу.Така тайно наричам тъмнорусият, около 30-35 годишен симпатяга, който всяка вечер идва в ресторанта. Не знам нищо за него, освен че обича бира през лятото и червено вино през студените месеци (също като мен).  От поръчките му за вечеря съдя, че най-много обича пилешка пържола. Мрази лук, защото винаги моли да го пропуснат  в гарнитурата. После си поръчва някакво мезе за бирата (виното) и  бавно си го хапва, докато разглежда някакви документи. Така прави, ако дойде по-късно в ресторанта. Понякога идва по-рано и само пие кафе, след което бърза да нахвърля документите в куфарчето си и изчезва. Невинаги сядаше в моя район, но в последните два месеца, винаги се настанява на масата до вратата. Не знам дали го прави заради мен, или за да е по-близо до изхода. Всъщност, допреди да ми стане редовен клиент, и аз не го бях забелязвала. Но от два месеца нахално се е настанил в мислите ми и отказва да напусне тази територия, колкото и да се опитвам да го изгоня.

-Уфффф, измете се! – облекчено пъшка кухненския персонал, докато излиза от кухнята с вид на дъвкан от камила. Сийка, помощник-готвачката, пак е плакала.Иска ми се да ида и да я прегърна, защото тази жена e такава незлобива и добра до глупост душица, че е способна да организира в кухнята летен лагер за хлебарки. Мобилният ми обаче звъни – Тони ме търси по работа.

-Ало, висшистката – изсумтява в типичния си майчински тон Анчето, докато раздипля плисетата на щедрата си талия в един стол. – Дай ни по едно кафе, с по една капачка твърдо гориво в него… че след  визитата на шефката имаме нужда.И стига си се фукала с тоя жисием, като е с камера, кво?

-Тони, папката е в първия шкаф до прозореца. Трябва да затварям. – прекъсвам разговора и нагло се усмихвам на Анчето,докато и показвам вярната си „Нокиа” – С  това нещо правя перфектни снимки на децата.

- Баба ми едно време все с жисием се е снимала - продължава с любезностите Анчето. – И по-живо, имаш клиент.

Поглеждам. И хлъцвам. Чувствам как вряла червена боя се разлива по бузите ми. На първата маса чаровно-свойската усмивка на Джон Доу поръчва кафе. Усмихва се! Така чаровно!! Лично на мен!!!

- Леко, ма, разля кафето! – Анчето проследява погледа ми и се ухилва. – И по-кротко, че ще уплашиш момчето.

Аз също се разсмивам. Всъщност, под чесновата обвивка на Анчето се крие добра жена. Просто има аграрен речник, деликатни като на строителен работник маниери и обича да се оплаква.