МАЗЕ

     Не се намирам. Това говореше непрекъснато. Говореше го наум, само устните му нашепваха нещо.

     Преди обед в мазето влизаше хубава светлина. Като паяжина беше – светлинките си играеха с прашинки, тук-таме комар, муха. Тихо. А той шумеше.

     - Тук трябва да е! – убеди се, като видя най-сетне онзи стар олющен сандък.

     Отвори го. Надигна се прах. Вътре - книги.

     - Аз написах три книги – подсети се. – Значи поне една от тях ще е моя. Всъщност целият тираж трябва да е тук. Кой днеска чете книги?

     Започна да рови. Маркс, две книги на Енгелс, три на Умберто Еко и една на Кисинджър, има и червеничка на Горбачов. Защо ли съм ги сложил тези заедно, запита се. На горния рафт стояха, разхвърляни, мисли на много по-други хора, събрани в страници... Религии разни. Обичаше да чете, така – неподредено, ама този хаос вече ставаше житейски. Трябваше да намери нещо конкретно в този безпорядък.

     Умори се. Кихна. Мазето е широко. Погледна нагоре. Там имаше теч, боязливи петна бяха излезли върху кората на мазилката, но не виждаше себе си там: мазилката не е дъно на кафе. Погледна опакото на ръката си: същото беше, напукано сухо дере беше ръката, вените – като петрол под земята. А може би той беше течът? Изтекло е време, така си каза, стана и продължи да рови.

     Толкова книги за приватизацията. Защо са му?

     - Приватизацията е форма на кражба! – твърдеше един прокурор. Той не вършеше нищо и бе присвоил престъпността по такъв начин, че тя стана по-голяма от самата приватизация. Когато имаш власт, не бива да говориш много. Не само собствеността, и властта става за приватизация: тя е актив, който не се амортизира праволинейно.

     Така мисля – каза си и стана. Една муха го дразнеше. Всъщност така уважаваше себе си, стана, защото май намираше нещото. Махна с ръката и...

     ... Нещо изтропа в ъгъла. Настръхна. Може би е мишка. В кооперацията нямаше мишки, той беше единствената. Но кой знае. Провери под една дървена масичка. Нямаше нищо. Тази дървена масичка...

     От адвокатските му години. Същата. Да. Тогава намери офис в центъра, в еврейския квартал. Половината от жилищата бяха офиси, другата половина я нямаше, апартаментите бяха запуснати. Щом няма евреи, и право няма, замисли се тогава. Сигурно така трябва. Мойсей и Христос са родени еднакво, щом едно и също проповядват. Всички светии са едни и същи. Въпросът е в какво искаш да вярваш – това е твоят закон.

     - Тропа ти главата, Владимире! – каза си. Обаче не беше от главата му. Отгоре беше.

     Трябва да проверя – каза си и тръгна нагоре. Кооперацията беше голяма. Имаше и домоуправител.  Какъв беше този тъп удар отгоре?

     Качи се. Някой звънна на домашния телефон. Вдигна.

     - Да!

     Грешка. Всъщност – реклама. Ако искате да си смените оператора... Хубав глас. Тя изобщо не знае какво означава дали искаш да си смениш оператора на тези години.

     Затвори телефона. И пак се замисли.  

     Нямаше клиенти. Нормалните хора, когато имат проблем – търчат в прокуратурата. Тя, казват, била адвокат на държавата, ама работи и частно. И там уж хора работели, със справедливост се хранели всички, няма значение кой им я дава. Буда, Мойсей, Давид, Христос, Мохемед, прокурор, президент или премиер. И няма значение как. Въпросът е кой я произвежда: той регулира пазара.

     Отгоре пак се разтропаха. Май правят ремонт. Или може би сега така се прави секс. Като коне тропат. И понеже стана дума за коне...

     - Съдът е отживелица на комунизма. – Така му каза един бос на конски състезания. Той винаги печелеше чрез други. Беше съдия. – Аз винаги залагам на Темида! Справедливостта е като брутният вътрешен продукт! Винаги не достига! И винаги остава!

     Да, Темида беше най-куцият кон. Затова залагаха на него, такава беше рекламата, великолепна била кобилата.

     А той беше адвокат на тази конска организация. Конски адвокат. Обичаше конете, зарадя тях лявата му ръка беше парализирана повече от три месеца. Пари се печелеха от конни състезания, ама все покай него минаваха. Парите, не състезаниятата.

     Когато печелеше конят му, черпеше. Тогава чуваше в кръчмата, тя беше в конната база, пиеха бира съдии и адвокати:

     - Темида е хубава, еле като богиня, но все пак е жена. Или кобила, щом е кон. Защо полугола ще ходи със завързани очи и с кантар? Съдник без очи е като весило, лишено от данъчна страст. Милата Темида! И тя, слеповато, куцовато, към прокурор или адвокат ходи. Съдба. А може да е похот. Въпрос на кетчър.

     Да, Темида бе куцовата.

     Престана да ходи на езда. Ръката му, лявата, остана наполовина куха. Куца като кон.

     Когато затвори кантората, даде всичко на колежката си. Тя беше дебела, грозна, но амбициозна юристка: от онези, които завършват образование, за да го довършат и отрекат; тя познаваше правото по този начин, по който младите мъже схващат алкохола.

     - Тази масичка ще си я взема – рече на прощаване нашият човек. Как иначе да го нарека! Име не му е избрано. Нека е Владимир, щом по-горе го вече обидихме.

     - Защо ти е? Точно тя? – запита колежката по офис, която познаваше правото по онзи начин. После тя щеше да стане човек. Но тогава се харчеше много – печелеше пари и не мислеше много за смисъла. От адвокат тя щеше да стане по-друго. Време му трябва на всеки.

     Той се замисли. Защо ли му е тази масичка? Той сам не знаеше. Тази масичка обаче беше важна.

     - Харесвам я. Значи нещо.

     И си я взе.

     След десет години синът му я взе. От същото мазе. Дойдоха двама-трима момци, всичките хубави, навън валеше, а той беше извикал домашен майстор. Докато майсторът се опитваше да оправи фурната, децата дойдоха. Какви деца? Вече караха коли, но за него деца бяха.

     - Тате, вземаме масичката. Става!

     Той се усмихна. Нека я вземат. Щом става. При него не ставаше за нищо.

     Тъкмо я вкараха в багажника и се изсипа градушка. Добре се изсипа – като апендицит.

     Кой знае къде е сега масичката? И не е за нея въпросът. Друго търсеше.

     Слезе пак в мазето. Няма койда го търси отново. Все му грешен телефонът.

     Намери някакви записки на баща си. Върху другата масичка. Тя бе сурогат, от онези, които не стават, старовремска. От Куба е писал баща ми, милият. Така се навлажни погледът му, че чак не пожела да чете. Някога беше хубаво да се ходи там. Комунизъм и капитализъм имаше, сякаш човек може да обича идейно, различно, без обич. Днеска такива ги правят нещата – да се мразим вдъхновено, обичта е за простаците, те са беднородени.

     Тук има многоточие. Сигурно баща ми е изпил едно дайкири – рече си.

     Но после прочете. Трябваше да поднеса цветя, така беше написал. На кого и защо не ставаше ясно.

     Дневникът продължаваше.

     Остави го. И си каза:

     - Онова време е отречено с ядрени бомби, баща ми е покойник, а записките стоят. Какъв хубав почерк! Той не би могъл да пише така, освен ако...

     Баща му беше свестен човек. Разрови се в книжата. Намери и друго от него. Някакви схеми, огромни, свити на четвърт. Той беше електротехник. Какво да прави с това? Мазето е пълно със спомени. Тези схеми не бяха на ядрена бомба.

     - Този москвич е с парите от Куба! – гордееше се баща му. Целият живот и всичката му гордост изгряха и угаснаха в този москвич. Когато москвичът стана на двайсет, направиха му лакиране и стана кадилак. Всички се смяха, баща ми – също. Но той имаше как да върви: и москвича, и баща ми. Баща ми беше болен от рак.

     Днес триста москвича се изкарват за един месец, стига да си до властта.

     - Така е, татко. Не спори с мен. Ти вечно се гордееше с този москвич. И май не с него, а със своята честност.

     Сам си говореше. И продължи:

     - Не е нужно да ходиш до Куба за пет години като електротехник, далеч от семейството. Не е желателно дори да работиш, още по-малко – да болееш от рак.

     ... Задъха се. Баща му го нямаше вътре. Нямаше го това, което му беше потребно. И стана горещо. По-добре да излезе, да подиша чист въздух.

     Така и направи.

     Поседна на пейката пред блока. Някакъв червей се гърчеше, беше още средата на юни, а той си търсеше място под слънцето: най-неподходящото време и място за него.

     - Не ти е тука мястото, братче! – рече му и го хвана за опашката.

     Червеите са еднакво гнусни и отпред, и отзад. Като политици. Затова го захвърли при розите пред блока.

     - Там се заврете! Вие само заровени живеете добре! – Огледа се. Сам беше. Добави: - И дано не излезете никога отново! Изчадия... политически... гнусни!

     Май говореше за червеите.

     Трябваше да намери това, което търсеше.

     Трябваше да заключи мазето, преди да стане съвсем топло. На обяд обичаше да подремва.

     Стана от леглото след час или два. Отърка очите си. Не беше забравил. Обу сандалите, тръгна към мазето да потърси загубеното. Слезе.

     Мазето му беше грижливо обрано. Нямаше нищо. Нито Ницше, ни Сенека, та и нито баща му в тефтерите с неговите записки от Куба...

     Нямаше ги Гьоте, Селинджър, Пушкин и Достоевски, нямаше го Гогол, Гришам, Венелин Ганев, Стивън Кинг и Вазов дори, Ботев беше умрял отново и...

     Човек не бива да спи по обяд. Особено когато се търси в мазето.

     Един компот от череши стоеше в ъгъла, килнат, полегнал. Празно беше мазето. А той търсеше нещо.   

     Къде да го търси сега?