Мечка - страх, но мене - не!

                                         Мечка - страх, но мен е- не!

      Всяка вечер Виржиния правеше едно и също нещо, толкова неприятно и страшно, заради което цял ден ѝ горчеше в устата! Слизаше в мазето да налее нафта за печката, с която се

отопляваше!

      Когато стана студентка и дойде в София, не предпочете да живее в общежитие, а при роднини, които искаха да помогнат на семейството ѝ, да им спестят излишни разходи. Малката стаичка която й дадоха имаше само екстрата, че беше в центъра на града, но беше като кръпка на красива дреха! Защото от миналото величие на къщата не беше останало нищо! Вехто и изтъркано, без удобства! Нямаше нито баня, нито парно. Та се отопляваха с нафтови печки, заради което се ходеше в мазето, където бяха варелите. А то беше неописуемо по вид и съдържание! Пълно с ненужни вещи, покрити не с прах, а с пепел, и паяжините висяха отвякъде...Пълни с умрели мухи и живи паяци, големи като тарантули! Сигурно имаше и мишки и хлебарки. Но това беше дневната гледка! Вечер се притуряха и космати, рогати и зъбати чудовища със светещи очи, дори “чуваше” воя им... Защото...в цялото мазе нямаше лампи! Нейният варел беше най-далече и, когато влизаше, страх и ужас вледеняваше дъха й.Знаеше колко крачки трябваше да мине и все си измисляше някоя история, за която да мисли, за да заглуши страха! Иначе се виждаше не умряла, а изядена и само костите се мандахерцаха* като дантела между паяжините! Но беше неизбежно. Нямаше кога да налее нафта, освен вечер. Веднъж братовчедът решил да й помогне и почти “окъпал” печката отвън с нафта, та от края на улицата миришеше и трябваше да се евакуира при колежка. Но тая вечер си беше приготвила много приятна история, чиято героиня беше самата тя! Броеше крачките, повтаряше фразата, с която я учеха на смелост в детството при подобни ситуации “Мечка - страх, но мене не!” и си представяше утрешния ден…

Университетът, в който учеше имаше празник! Беше рожденния ден на Ленин, а той беше негов патрон. Не се учеше, имаше само забавления. Едно от тях бяха скокове с делтапланер! В тях участваше и Виржиния! Да полетиш от Витоша към някакъв стадион като птица си беше за завиждане! Жените ще се пукат от яд, мъжете- ухажори ще се редят на опашка, а най- вече ще докаже на себе си, че е победила страха от високото!... Че няма друга толкова смела!... абе, каква смела, сигурно ще има мокро на разни невидими места, но ще си запише в биографията този подвиг! Не, че нямаше и други такива, но бяха далече по- мижави…

Първият беше, когато като тинейджърка отиде тайно на фризьор и той ѝ подстрига плитките, които “отглеждаше” от раждането си.Когато се прибра вкъщи, почти като момче в главата, от боя който последва не я болеше, колкото от накацалите по насрещната ограда деца на сиропиталището! Бяха видели унижението... Втория път беше отишла с една банда на плаж на Дунава на непозволено място. Било опасно, защото имало дълбоки “дупки” във водата...И, когато се заплела в разни корени и едва я издърпали, краката й били в издайнически рани. Родителите били по- изплашени от нея, та прескочили боя, но дълго лекували раните.Ала сегашното приключение ще е съвсем друга манджа! Първо- не беше казала на никого, да бъде изненада, особено като се знаеше от по- близките, че в живота си не се беше качвала и на дърво! Ами ако, недай Боже, се спука нещо от вътрешността й? Ако приумира там, във въздуха, никой няма да каже че е смела, а че е умряла от страх! Резил, поне да беше оставила някъде писмо, да разкаже колко обича всички, че тоя скок е посветен на любовта, каквато тя още не е изживяла! На гроба ѝ да пишат “Амор Омниа вИнцит”/Любовта побеждава всичко/..

И ето...вече “летеше”, гледката под нея беше фантастична! Ефирът я носеше леко и никога не бе изживявала такова щастие, когато...в миг се спъна в нещо меко, не беше вещ, не беше и облак, каквито се нижеха около нея и гальовно я поздравляваха! Изчезна светлината, слънцето, гледката, а истеричния писък, който раздра небето беше не само от нея, а и от... котка, която обитаваше също мазето със своите бебета. Тя сигурно беше по-изплашена, защото така изврещя, побягна, а Виржиния “изпаднала” от... делтапланера, се заби в земята като гюле! И отново се понесе, незнайно от какъв вятър неизвестно къде. Вече се носеше с такава скорост, че за нула време пристигна на уречения стадион, където беше пълно с хора, гледаха я, радваха ѝ се и ръкопляскаха възторжено! Затова, че преодоляла страха, че проявила смелост и им поднесла такава изненада!

Само че някакъв мъж не пляскаше с ръце една в друга, а с тях пляскаше лицето ѝ и повтаряше “Събуди се, събуди се, събуди се!” А мозъкът питаше “ Умряла ли съм или заспала?” Когато се събуди, се видя в болница, до нея изправен стояха доктор и сестра, които били я “върнали” от полета - в действителността. Изплашената котка с писъка си сигнализирала, та така я намерили припаднала в мазето...Празникът сигурно беше свършил и тя не присъства, ала “смелостта” ѝ беше отбелязана, коментирана и призната, макар и не в небето, а в мазето! Тя се премести в общежитие- с парно и много колеги! Беше толкова щастлива и дори там намери любовта на живота си! Последва и най-смелата ѝ постъпка, защото за седмица познанство и... се омъжи! И съдбата, вече уморена да я тормози, осъществила правилен и щастлив избор!! Компенсация за големия страх и неимоверната смелост, макар и неосъществена!…

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Изразът “Мечка - страх, но мене- не!” е неправилно построен, но автентичен и разбираем. / Мечката може да я е страх, но мен- не!”/

* мандахерца- безконтролно се движи.