Бразилското пристанище като резенче портокал светна пред погледа ми в далечината. Усетих прилив на щастие, усмивката ми се изтегна като в хамак от единия край на лицето до другия. Представих си всичките екстри на сушата – хубави питиета, страстни бразилки и нощи, изпълнени с музика, танци и веселба. Ала не забелязах облака, който стоеше облегнат на лакът на близкия хълм и иронично присвиваше хитри очи,вперени в нас.

Само след няколко часа изкъпани, обръснати и в почти идеален вид, тримата мускетари от многострадалния кораб „Ева“ поехме към поредното приключение на брега, а досадният облак подскачаше от покрив на покрив до нас. Понякога съм се питал защо в този убийствен следобед не си останахме на студена бира на кораба, и отговорът пристига сам – „Защото иначе сега нямаше да разказваш тази цветна история.“

Вървяхме по улицата точно като „нещотърсачи“, когато един надпис над кръчма ме порази. С латински букви, без лъжа, пишеше „Каса бира“. Спрях и посочих на другите двама откритието. Нямаше нужда от думи. Влязохме с бодра крачка. Облакът остана на отсрещния балкон и легна в току-що изпраните уханни чаршафи да се люлее.

Вентилаторите жужаха сънно в горещината и носеха уморена прохлада на посетителите, които се брояха на пръсти. Хвърлих поглед навън, прането спокойно се полюляваше.

- Ти сигурен ли си, че сме на точното място? – попита ме ниско Траян, който умираше някой да го почерпи.

- Сервитьорката е като разтопен шоколад – отговори свалячът Ленко  и седнахме на най-близката маса.

След секунда се появи дребен човек, който заговори на развален български. Оказа се родом от Охрид, но така му се завъртяла съдбата, че се намерил един ден в Бразилия. Очите му светеха хитро, усмивката не слизаше от лицето му и можех да си отрежа в главата, че е от рода  „селски зевзек майтапчия“, но благоразумно замълчах. От дума на дума, спомени и взаимно потупване по рамената, стигнахме до заветната фраза:

- Що не взема да ви почерпя, така и така сте ми седнали в кръчмата,  с едно специално кафе.

Траян беше спечелен, сервитьорката попоглеждаше Ленко усмихната, значи направо ни бяха превзели, или почти.

- Медено кафе ли ще искате или с резняк?

От нес кафето на кораба и на трима ни се повръщаше, така че лекомислено поискахме първия вариант. Облакът любопитно  повдигна завесата на един от прозорците и почти цопна в деколтето на красивата бразилка.

- И по една ледена бира – не се стърпях.

Небцето ми лепнеше от желание да се докосне до хладната пяна на питието и някак помежду другото меденото кафе мина на бърз кон през главата ми. Усещах погледа на небесното досадниче, присмехулните му зеници блестяха. Явно знаеше нещо, което ние не подозирахме.

- Елате, елате да видите целия ритуал, - покани ни любезно собственикът. 

Наредихме се като за снимка и се загледахме в нещо като малка камина. Чашките – малки бакърени купички, просветваха в нагорещения пясък. Бях чувал за печено кафе, но никога не бях виждал процеса. Гледката беше прекрасна, особено отзад. Сервитьорката плавно се навеждаше, сякаш сипваше магически думи в кафето, а може би наливаше нещо наистина, защото няколко пъти доближи съд с течност до камината. После взе кръгъл поднос, по средата с изправена пръчка, завършваща с метална тежест. Подреди трите кафета като равностранен триъгълник и ги залюля, като самата тя се поклащаше изкусително при всяко люлеене. Внезапно обърна подноса  и всички извикахме „А!“. Чашките стояха непомръднали, а кафето си стоеше мирно и се подсмихваше от бакърените купички на изненадата ни. Подсмихваше се и облакът зад ресните на отворената врата. Момичето пак залюля подноса, ние този път гледахме втренчено да не изпуснем момента, но и втория път изтървахме само едно „А!“, когато описа кръг над главата на шоколадовата красавица, а чашките  стояха като залепнали с всичкото кафе в тях.

Македонецът и облакът се се забавляваха с нашето изумление. Мъжът поясни гордо, че той самият е научил момичето на това, знаел го от дядо си, който имал кафене в Охрид на главната улица. А небесният зезвек мълчеше, само някак загадъчно примигваше зад рамото на красивото момиче.

До тук, хубаво, но кой да ни каже, че имало още странни неща, дето ни предстояли в кръчмата. Сервитьорката поднесе кафето с усмивка, гарнира го с топъл поглед и ни попита дали искаме чаша с лед и вода.

 - Няма нужда, съкровище, давай направо бирата – смигна ú приятелски Ленко.

Един вид сега ще гаврътнем кафето и минаваме на сериозните питиета. Тя пак се усмихна, повдигна вежди, погледна собственика, който махна с ръка – един вид, като иска човека, няма да му трошим хатъра, я.

Хванах с два пръста кафето и отпих голяма глътка. Погледът ми замръзна в горещината, а устните ми залепнаха като намазани с „Хелми“. Езикът ми удивен питаше какво за бога е това, а гърлото ми отказваше да преглътне. Погледнах другите двама. Лицата им изразяваха отчаяние и гняв. И имаше защо, но вината беше наша. Кафето бе смразяващо сладко, но не подсладено с мед или захар, а както по-късно разбрахме, с шербет. Нито да го изплюеш, нито да го преглътнеш. Спаси ни студената бира. Отпих огромна глътка и погледнах собственика. Той ни наблюдаваше сериозен и очакваше мнението ни за поднесеното.

- Как е, харесва  ли ви моето специално кафе?

- Ми... – започнах с половин уста и погледнах момичето. То също очакваше усмихнато какво ще кажем или ще направим. Облакът бе провесил крака на простора и напрягаше уши да чуе какво ще измисля.

Нямаше как да обидим човека, който ни черпи, а в същото време малките чашки с кафе ми се запривиждаха като  безкрайно море. С всяка глътка ми се струваше, че дъното никога няма да светне и  да се свърши с безкрайното кафемъчение. Последната глътка бира, смесена с глътка кафе ми се стори като влизане в Рая след Чистилище. И двете чаши светеха празни, а аз се чудех дали  ще ми стигне времето, за да стигна до тоалетната.

- Е,  браво,  железни момчета – похвали ни собственика и се засмя като малко момче. –  Малко хора са минали това изпитание. Сега ще ви черпя по истинско питие!

- Не, не,не – в един глас извикахме тримата, а най-силно от всички Траян.

- Леа – обърна се той към момичето – по един супер джин с тоник за четиримата! И  специално мезе!

Този път тоникът беше тоник, а джинът си беше джин. Мезето беше страхотно и пихме и ядохме до среднощ с нашия домакин. Дори облакът  пи с нас и заспа като коте на бара.

От тази смешна история останаха три сериозни неща. - Траян никога повече не поиска някой да го почерпи, аз не пия кафе, а Ленко се  превърна в най-грижовния мъж, когото познавам, защото само след няколко месеца превърна Леа в своя жена.

Ала всичко нямаше да се случи, ако не бяхме избрали да пием в онзи припичащ следобед „медено“ македонско кафе и ако онзи досадник, облакът, не се беше повлякъл с нас.