Милана: докато имам сили - 7

         През декември зимата се развилня. Вятърът беше толкова силен, че ни пронизваше през дрехите, а вкъщи свиреше през прозорците, и нито отоплението, нито завивките ни спасяваха. Сух студ.  След него заваля сняг и не смогвахме да си пробиваме пътеки. Камари сняг се трупаше покрай оградите. Татко се опитваше да рине, но аз се стараех да поемам повече, за да не го претоварвам. И естествено, че се сетих как ли се справят Драгиеви. Не можех да се отърва от тези мисли, макар че се опитвах. После времето започна да омеква, снегът леко да се сляга. Към двайсети не издържах и към четири часа - по това време започваше да се здрачава, преди нощната си смяна, а този ден трябваше да отида и  без това по-рано, защото поех да замествам колежка за два часа, сложих в един плик няколко айвании, две от купените ябълки, все още бяха хубави, и в един по-малък плик две-три шепи ошав и отидох у тях. Бях се опаковала: зимно палто, шал, шапка - само очите ми се виждаха, страхувах се да не срещна Офелия. Пред вратата две момчета си говореха преди да се разделят и ги попитах за вратата на Драгиеви. Оказа се първата вляво. Почуках и той се появи:

          - Това е за вас.

          Погледна ме озадачено:

          - От кого?

          - Извинете! Казвам се Милана. Днес е годишнина от смъртта на мама, а тя често ми казваше, че тук има стари познати, споменаваше и имена, но аз не ги помня. Вашата врата беше първата, затова приемете тези ябълки - това имам, това подавам. От нашия двор са и я поменете, казваше се Анка. Беше наивно, но само това можах да измисля. Доста по-късно се сетих, че трябваше да го направя сутринта.

          - Сашко, кой е? - явно беше майка му

          - Една млада жена подава за помен. Не я познавам.

          - Покани я, може аз да я познавам

          Пошепнах: "На работа съм".

          - Майко, тя бърза, друг път ще дойде.

          - Наистина заповядайте! Тя се чувства много самотна.