Мима
Вятърът умееше да носи мелодии. Ако те бяха лични, съкровени, болезнени .Всеки ден бе като зима. Лятото бе идилия, мечта от розов балон. Имаше нещо смущаващо душата, пародийно необичайно във всеки детайл следобед. Имаше свещен ритуал във взимането на раницата, парите, обуването на маратонките, бързия вървеж към познатия магазин. Купуваше евтиното вино, дъвките и един шоколад. А после поглеждаше към вайбъра на телефона, изпращаше сърчица и Обичам те… Прибра се бързо и жадно отпи от налятата чаша. Не желаеше да мисли за нищо, действителността бе смалена вселена. Защо се чувстваше толкова нещастна? Какво не и достигаше наяве? Беше ли влюбена или живееше, защото трябва? Когато изпи достатъчно количество алкохол, Нели се разплака. Лъжеше всички близки, беше като уплашена газела. Животът бе нескончаем извор на разочарования. Детството и бе нормално, родителите бяха работници, с баба и дядо пенсионери. Чак в гимназията създаде добри приятелства, но като завършиха средно образование момичетата поеха по свой път, разпръснаха се да учат в различни градове. След време разви параноя, мислеше, че някой я преследва.
Поддържаше дневници, където описваше мислите. Влюби се в най-добрия приятел на гаджето и, написа му дълго, сърцераздирателно писмо.
Естествено не получи отговор.
Ала Ники, приятеля и замина уж за малко до Германия и остана там.
Момичето остана сама, беше трети курс философия, но реши, че мъжете не са за нея и се затвори в себе си.
Беше на квартира, лежеше лежерно в леглото, когато телефонът звънна.
- Ало, Миме, аз съм Соня, братовчедка ти.
- О, Сонче, кажи!
- Как си, исках да те чуя….
- Добре съм, ще имам изпити, уча, знаеш как е…
- Майка ти нещо не е добре, но не се притеснявай, искат да я приемат в болница…
- Мама ли? Но как, Соня! Вчера се чухме, не каза нищо! Как е възможно!
- Сърцето,…. пълнят и се краката с вода и отичат…
- Ужас! Но защо не сте ми казали ,защо!
- Знаеш, че не е нарочно, обещавам да ти звънна пак, мила, скоро! Спокойно!
- Светът се завъртя. Ехото носеше горест и мъка.
След три дни майка и почина.
Мима затова тръгна да пие.
Пролетта не носеше живот, а смърти. Листата се присмиваха на девойката.
Поредната чаша, а после-самозабрава .Младостта се смееше като клоун. Лежах и не мислех. …
Това аз ли съм?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ана Янкова Всички права запазени
