Минавам с колата покрай склада за търговия на едро. Радвам се, че са го отворили отново. Купувам си разни неща – триони, ножчета, пирони, хартиено тиксо, дунапрен и церезит – все ежедневни потребности на учител по пиано като мен. Обичам всичко да си оправям сам вкъщи, когато не преподавам. По тази причина почти нищо не работи, но пък съм горд. В крайна сметка – старая се, но това ми е само хоби, не съм домашен майстор.

     – А какво си? – крещи жена ми, докато вади разкъсаните дрехи от полуавтоматичната пералня. Тя беше автоматична, но ѝ смених няколко гайки и сега барабанът върти програмите само до някое време, после се разтърсва нервно и до края центрофугира без да спира. – Не можеш да различиш гаечен ключ от напръстник! Какъв си, кажи ми, де? Да не си пианист?

     Не съм пианист. Знам го и без да ми плюе в лицето. Аз съм учител по пиано. За целта не е нужно нито да знам нотите, нито да имам музикален слух. Учителите са като партийни водачи, като вождове на племена и народи – за да водят, не бива да отбират от нищо. Единственото, което трябва да ги занимава, е самото водачество.

     Та минавам покрай склада и гледам – на мрежата до входа, завързан със свински опашки, виси транспарант, голям, бял, а на него с големи сини букви пише: „Търсим мотивирани хора за работа.” Веднага ми хрумна да се кандидатирам. Мога да изпълнявам и трите функции, ако намаля обема на заетостта си – като учител по пиано аз нямам никакви ученици, само последователи: като повечето водачи всъщност. Значи тук мога да икономисам време. И от дейността си като домашен помощник мога да се резервирам в известен смисъл. И така ще мога вече като общественополезен склададжия да се ровя по цял ден в джаджите, които обожавам. Ще науча каква точно е разликата между гаечен ключ и напръстник, ако изобщо има такава.  Ще види жена ми! Може и да стана добър домашен майстор. Нали ми е хоби. Човек понякога не подозира какво се крие в него, докато не си обърне вътрешностите.

     Влязох в магазинната част на голямо хале и казах мотивирано, с пълнозърнеста усмивка:

     – Добър ден! Ето ме и мен! Напълно мотивиран съм да заема вакантната позиция!

     Лелката зад щанда ме изгледа. Беше дебела, спокойна и злобна жена. Явно е нова. Не ми отговори нищо, само посочи с косматата си брадичка вратата към килер, тайничко забутан в крайчеца на помещението. И изсъска.

     Не почуках, защото беше отворено. Прие ме мъж на моите години, с моето телосложение, без моите очила, но за сметка на това – съвсем кьорав.

     – По какъв повод идваш? При това – извън приемното ми време?

     Не знаех, че управителите на складове имат приемно време. Но той бързо се поправи, като прикриваше устата си с длани:

     – Извинявай, компир, още не съм свикнал. От скоро работя към тази верига складове, няма и шест години. Преди това бях зъболекар. Но нали знаеш, клиентите станаха много враждебни, такова е времето. Пребиха ме няколко пъти и реших да си сменя работата.

     Той имаше нужда от зъболекар, това се виждаше. Но вероятно не беше в състояние да се убеди сам в това поради липса на зрение. Винаги съм се чудел на такива хора, които не искат да си слагат очила, независимо че имат нужда от тях. Сигурно повече имат нужда да не виждат, отколкото обратното.

     – Аз не съм компир – казах и се замислих. Всъщност не съм сигурен в това, което изрекох, но ми хареса като защитна позиция. И какво, ако съм компир? Всеки има право на защита, това веднъж ми каза един бивш адвокат, който сега работеше нещо в кварталната кръчма. Мисля, че беше помощник-мияч. Отговаряше за тоалетната.

     Бившият зъболекар присви очи и ме загледа. Гледа ме дълго и накрая установи:

     – Мда. Не си компир. Може и така да е. Но нямаме препарати срещу колорадски бръмбари. Това не е аграрна аптека. Не е!

     – Знам, знам това – зарадвах се, защото разговорът се върна при себе си. – По този повод идвам. Да се кандидатирам, ако може. За свободното работно място. Видях, че търсите мотивирани хора.

     – Добре, сядай – каза делово управителят на склада. Лицето му не показваше никаква емоция, дори доби хищен вид. Личеше си, че е вадил и зъбите, и душите на хората. Душегубец. Малко му е, че са го били. Трябвало е да го... Прекъсна мислите ми с въпроса: – От кой край си?

     – От тук съм. – Защо пък трябва да бъда от край? Сигурно намеква за нещо.  Във всеки случай, трябва да е удовлетворен, щом разбра, че съм оттук. Значи ще ми бъде лесно да идвам на работа съвсем навреме. Щом съм от този край.

     – Това тук не е край, а забутано поселище. Няма значение – махна с ръка. – Какво си завършил?

     – Океанология – отговорих малко пресилено.

     – Чудесно! Сигурно по вашия край има много океани. Както и да е. Какво работиш?

     – Домашен майстор съм. И учител по пиано.

     – Значи си тесен специалист. И работиш по специалността си. Ще те вземем.

     Външният вид понякога подвежда. Човекът се оказа делови, ясен, решителен, психолог в детайлите – изобщо готин тип. Веднага ме нае. Много се зарадвах. Сега ще види жена ми, като ѝ кажа, че са ме наели още на първото интервю. Такива като мен напоследък много се търсят. Когато човек си тежи на мястото, околните веднага го усещат.

     Тъкмо запалих колата, и внезапна черна мисъл проряза радостта ми: „Чакай! Не го попитах каква е заплатата! Нито кога започвам работа.”

     Върнах се, минах на пръсти покрай съскащата лелка, тя дори не ме погледна. Този път почуках на вратата, управителят я беше затворил. Дано пак не ме упрекне, че идвам извън приемното му време. Заварих го да търси нещо под бюрото.

     – А, пак ли си ти? Обущарят? Влизай. Търся си подметката на лявата обувка. А все намирам тази на дясната.

     Отново се припозна. Нали не виждаше.

     – Не съм обущар – рекох.

     – А какво си?

     Обясних.

     – Ясно. И защо идваш пак?

     – Не ви попитах кога започвам работа. И каква ще ми е заплатата.

     – Никаква заплата няма да получаваш.

     – Но нали казахте, че ме наемате?

     – Може и така да съм казал. Ние търсим мотивирани хора. Щом ги намерим, вземаме ги. Досега не сме плащали на никого. Достатъчно е, че хората са мотивирани да работят. Нали за това ги вземаме? Те имат мотив, ние – работа. Обущар, педикюрист – посочи с поглед дебеличката лелка отвън, – зооинженер, всичко си имаме. Дори и колбасар. Той сега лови мишки.

     Ужасих се. Но той продължи:

    – Ела утре в девет. Ще ти помогнем някак, ще ти дадем да вършиш нещо. Ако имаш проблеми със зъбите, към мен се обръщай. Навремето бях оксиженист... Всеки с професията си. Добре си дошъл!