- Шътттт…чибааа…

  Една смугла девойка излезе и разкара кучето. Завърза го за единственото дърво в двора им. Беше стройно момиче, с черна лъскава коса, сплетена на две плитки, шарени шалвари и тъмен елек. Очите й бяха сиви и мрачни. Огледа ме изненадано. После се спря срещу мен и зачака да види какво ще й кажа.         

                         - Ако идваш при баба, не врачува вече… Болна е… иди си Данчо…

                         - Аз нееее… не идвам при баба ти, а теб диря…

                         - Така ли? – изненада се тя.

                         - Аз такова… - смънка Йордан – казаха ми, че чистиш къщи…та да питам дали може да чистиш и дома… жена ми се спомина, а аз не смогвам с къщната работа.

Фанка помълча малко, после му отвърна:

                  - Баба е зле, да мине всичко и тогава ще дойда. Сега си иди…

    Тя хлопна вратата и бързо влезе в колибата. Загледах двора, имаше малко съчки, клони, тук -там някоя по-дебела цепеница. На тела се ветролееха  изпрани дрехи. Прозорците бяха покрити и тъмнееха. Покривът на къщата беше доста паянтов и увиснал на една страна и  беше странно, че все още се държи.

  След две недели чух, че бабата се е спомина.

      Една сутрин още бях по двора, когато чух, че някой чука на портата. Беше Фанка.

                        - Добро утро, Данчо. Идвам да чистя.

Тя плъзна поглед навред и видя посърналата градина, избуялата трева, после хвърли поглед към къщата:

                        - От къде да се захващам? Ще започна май от вътре.

Аз й кимнах, после тръгнах да излизам:

                       - Отивам на дюкяна, довечера ще си дойда.

   Денят мина неусетно и надвечер спрях каруцата под сайванта. Отведох конете в обора, хвърлих им зоб и тръгнах към къщата.

  Фанка седеше на един миндер до огнището. Беше сготвила и миришеше на вкусна чорба и топъл хляб.

                          - Добър вечер, Фанке.

                          - Добър вечер… аз те чаках, свърших доста работа и си тръгвам, но утре ще дойда пак, градината остана, не сколасах да стигна до там…

                            - Аааа, добре… ела утре…

 Извадих една пара и й платих. Тя бързо я прибра и мушна в джоба на сетрето си. После ми извика :

                         - Лека нощ .

 И потъна в сумрака на двора. Застанах до запаленото огнище и протегнах ръце към него. После излязох да се умия на чешмата в двора.

  Сипах си една паница с чорба, отрязах от самуна и засърбах.

Бреее… браво… вкусно… коприва, чесън, свежа чорбица… почувствах се жив човек… от толкова време да ям домашна храна…

  Качих се на втория кат. В одаята дъските поскърцваха, но миришеше на домашен сапун. Жулила е дъските… от кога не бяха мити…Завивките ми и те бяха чисти. Легнах и затворих блажено очи. Заспах кротко и за първи път от толкова време спах без да се мятам из одъра, без сънища и без мисли…

   След този живителен, спокоен сън се събудих ведър. На чардака поспрях и хвърлих един поглед към планината. Зад далечните върхове беше порозовяло и първите слънчеви лъчи се протягаха към небето. Плахи, но настъпваха в синия лазур. Изпуших един тютюн без да бързам.

   Измих се и се бършех с пешкира, когато някой затрополя пред портата. Побързах да отворя, знаех че момичето идва рано.

                       - Добро утро - поздрави ме тя.

Наведе поглед надолу, смутена, че ме вижда гол до кръста с кърпата в ръце.

  Почервеня като зрял домат.

                      - Добро утро - отвърнах и я оставих да влезе в антрето.

  Зяпах в гърба й, в пъстрите й шалвари, в подвижната й фигура. Под забрадката се виждаха краищата на няколко тънки плитки, извиващи се като малки змийчета…

   Влязох след нея и взех да обличам ризата си, а тя стоеше с гръб към мен и не смееше да мръдне.

                 - Да стъкна огъня… студено е… уж пролет, ама студено…

Докато река нещо, тя вече духаше в огнището и подпалките се запалиха. Запращяха огньове.

                - Да направя чай, ааа Данчо…искаш ли…

  Кимнах с глава. Седнах на стола и я загледах как чевръсто слага в чайника билки, как вече е разучила всичко у дома, отваря долапа, вади буркана със захар, сипва няколко лъжици и сяда срещу мен на миндера. Чайникът завря. Замириса на дом.

  Донесе мисала с хляба, отряза комат и го сложи пред мен. Извади сирене. Наля в две купи чай. Подаде ми лъжица и весело ми кимна:

                   - Да ти е сладко…

                   - Я хапни и ти… сядай тук… не стой като изпъдена… хайде, сам не ми се яде…омръзна ми самотията…

  Още се чудеше какво да каже, а аз настоях да сяда. Сведе очи засрамена, но седна до мен и си отряза един краешник. Надроби го в чая и засърба. Беше гладна, поглъщаше бързо залъците без да говори, без да си отклонява погледа.

   От кога ли не е яла…

     Тогава видях с какви гладни очи дъвчеше.

                      - Яж, яж Фанке…отрежи си още хляб…

Тя не посмя и аз се протегнах и й отрязах голямо парче. Побутнах и сиренето към нея.

   Взе комата, сложи отгоре сиренето и отхапа.

   Аз закусвах бавно. Не помня от кога не съм ял толкова рано сутрин. Хапвах от хляба със сирене и вдигах купата с ароматния чай. Ставаше ми приятно и една блага топлина се разливаше в гърдите ми.

  Циганче, амааа нааа…шатърно, уважително девойче… напатило се на немотия и нямане…

 Излязох в двора, а тя ме изпраща мълчаливо. Тогава се сетих за нещо, обърнах се и влязох в зимника. Имах в един сандък още ябълки. Награбих няколко и излязох бърже.

                        - На Фанке…вземи ги - подадох на Фанка ябълките и тя ги взе в престилката си.

   Вече вървях към портата когато я чух как сладко ги хрускаше.

  Карах каруцата към града, а мислите ми се разведряваха от зеленината по пътя. Миришеше на папрат, цъфтяха вече дърветата, а аз едва сега ги забелязах. Джанките от двете страни на пътя бяха побелели от цвят, жужаха пчели, летяха птици. Спрях зад хана на бай Хасан, завързах конете за едно дърво и надзърнах вътре да му се обадя.

    Няколко старци пиеха чай и кафе, все още мълчаливо насядали около масите.

    Поздравих ги, поздравих и бай Хасан и тръгнах да излизам.

    Отворих кепенците, широко отворих вратите и зачаках първите клиентки. Слънцето надзърташе свенливо през стъклата, ама на мен ми беше едно хубаво, пролетно… не бях се усещал така от доста време… тази промяна малко ме пообърка, но бързо се съвзех…

 Продължава…