Моят спомен за Апостол

Господи, колко години, колко много години ми бяха нужни, докато добия смелостта да споделя своите спомени за Апостол Карамитев. Неговата магнетичност е докоснала всички, които са имали щастието да погледнат в очите му, да чуят живата му и малко отсечена реч, да споделят с него, да съпреживеят с него...

Моите спомени за Апостол (за мен той беше и си остава завинаги чичо Чочо) са сред най-красивите и вълнуващи мигове на детството ми. Мигове, досега несподелени – дали заради преклонението пред личността му, дали заради някаква особена ревност към чистотата на детските спомени – не знам, но тези мигове белязаха живота ми, душевността ми, възприятията ми завинаги - заедно със странното усещане, че той е винаги някъде около мен, че се усмихва снизходително на грешките ми, че се радва на успехите ми и многозначително ме възпира с поглед в миговете на слабост, за да не избера лесния път...

Приятелството му с баща ми беше белязано от същата свързаност и макар че срещите им не бяха много и чести – бяха  мигове съпреживяни, изпити до последна капка. А аз стоях все близо до тях и не смеех да помръдна, звук да не издам, за да не разваля магията. Никога няма да забравя техните разговори. Говореха си като в унес. Понякога Апостол млъкваше и само с поглед подканяше баща ми “Не спирай! Продължавай да разказваш!”. Спомените на баща ми за детството, за стария Пловдив, за Католическия колеж “Свети Августин”, за няколкото години във Франция, дори и рибарските преживелици или неизбежните битовизми, той поглъщаше със всичките си сетива и най-вече с оня особен, единствен и неповторим поглед, поглед, какъвто и до ден-днешен не съм видяла у никой друг човек -  това беше най-жадният поглед на света – изпълнен с радост от живота, с неутолима жажда, с нескрито очарование и възторг от мига... А когато се смееше, смехът му бликваше и препълваше цялата стая, политаше навън през отворените прозорци, сякаш искаше да залее целия град със своята жизнерадост, да полети над морето... Често смехът му беше внезапен и искрящ – избухваше като многоцветен фойерверк и ни заслепяваше за миг...

Понякога, също толкова внезапно, баща ми или Апостол насред разговора, дори насред изречението преминаваха на италиански - тогава като че ли времето се променяше - настроението, което сякаш се лееше от напевния им говор, заразяваше всички. Слувало се е, "захванал се" за някоя италианска дума, Апостол да започне да тананика нашумял италиански шлагер или канцонета...

Освен че умееше да слуша и ние почти физически усещахме с каква жажда буквално ”поглъща” всяка дума, Апостол  беше и невероятен събеседник и разказвач. Омагьосваше с речта си.

За мен е незабравима и една приказна, бяла, снежна ваканция, която прекарах в дома му в София, на ул. “Оборище”. В близкия парк играехме в снега с Маргаритка и Момчил. Спомням си, че имах и снимки от това време, които за съжаление някъде “потънаха” през годините. Но най-силният и емоционален спомен от тази ваканция са миговете, когато той репетираше у дома си – тогава всички притихваха, ходеше се на пръсти, говореше се шепнешком – а там, зад вратата на неговата стая, се случваше магията. Вратата не беше плътна, а с матово стъкло в горния край и то ставаше Театър на сенките – прелитаха през този екран  жестове като устремени птици. Чуваше се ту шепот, ту гневни реплики, ту гръмовен смях или ехиден кикот... Не зная какво точно е репетирал тогава, помня само, че строгият глас на Маргарита Дупаринова към децата “Тихо! Баща ви репетира!”  беше за мен като сигнал – излизах в коридора, заставах в срещуположния край на вратата на неговата стая и бях готова да стоя там с часове, без да издам звук, за да не пропусна нито един жест от театъра на сенките, нито един звук. Поглъщах тези мигове с цялото си същество. Може би интуитивно съм чувствала, че Съдбата ми е поднесла огромен дар и не исках да пропусна нито миг от магията.

През тази ваканция за пръв и последен път гледах Апостол на сцена - в постановката “Двама на люлката” в Народния театър. Вече не си спомням коя актриса му партнираше точно в това представление. В тази крехка възраст едва ли съм успяла да почувствам в пълнота пиесата -  изключителния текст, режисурата, актьорската игра, но това, което помня, са възхитените погледи на възрастните, техния възторг и преклонение пред огромния талант, коментарите им след представлението...

Деня, в който научихме за смъртта на Апостол, е един от “черните” дни за нашето семейство, а болката и тъгата за него ни съпътстват и до днес.

Времето и измеренията са неподвластни да намалят огромната обич към Апостол – човек с изключителна харизма. Благодарна съм на Съдбата, че по своите неведоми пътища, ми позволи да се докосна отблизо до такава силна, жизнерадостна и омагьосваща личност, и за пореден път да осъзная, че в преплитането и пресичането на житейските пътища и съдби нищо не е случайно.

23 Юни 2010 г., Бургас

P.S. Споделям разочарованието на тези, които са очаквали да открият в моя текст пикантерии за Апостол Карамитев. Умишлено спестих конкретни описания на случки и факти, както от моите спомени, така и от Жълтата Мълва, която не го щадеше тогава, не го щади и днес. За мен е много по-важно да споделя чувството, усещането, което оставя контактът с един човек, докоснат от Бог.

Това е моят отговор на  "чаршафната" журналистика, на "всичкоготовната" и всеядна "публика", живееща чрез чуждите животи поради собствената си духовна импотентност.

-------------------------------------------------

www.spiritofburgas. web244. com

-------------------------------------------------