Мушмули
Нямаше нищо против мушмулите. Някои твърдят, че били полезни. Вероятно това е лъжа, но звучи напълно добронамерено – като наказателния кодекс, който помпозно съобщава, че престъпленията се наказват. Хваща декиш, но само пред медиите и спрямо онези, които смятат, че престъпленията са за всеки, досущ като демокрацията. Не е така.
Килограм мушмули носеше прокурорът в чантата си и се чудеше кому трябва да ги джироса, докато разсъждаваше върху свойствата им. Предстоеше му дело и дългата червена тога пречеше на спънатото му и непохватно движение, придобито от продължителен спор със закона. Иначе би опитал този плод, всъщност отдавна не бе ял мушмули, но сега му предстоеше важно дело и той трябваше да изглежда сериозно и свенливо. Затова държеше мрежичката с връвчицата по-надолу, та да не се вижда съдържанието.
– Колега, виждам те с тия папки и знам, че отиваш на делото – каза му съдия, който излизаше от тоалетната в дъното на кулоарите на съдебната палата.
– Че аз все по дела ходя. Какво искаш да кажеш?
– Нищо. Аз пък понякога и до тоалетна ходя.
Прокурорът се изчерви или това бе отражение на тогата му.
– Това дело ще ти даде старт – отново се включи съдията и сякаш пречеше на прокурора да продължи пътя си към бъдещето. – Всеки иска да е прокурор в такова дело. А аз исках да съм съдия. Обаче разпределението нали е математическо, машинно, не ми се падна. То и при вас е така, машината решава кой ще е славен, богат и велик. Виждаш ли докъде стигнахме? Машините да решават кариерното ни развитие? А?
Прокурорът се съгласи, защото иначе щеше да прозвучи искрено.
– А, и закуска си си взел! – възкликна съдията, като видя мрежичката. – Какво е това? Сандвичи? Ама какви са топчести! Дай един, а?
Прокурорът пак се изчерви. Той май обичаше да прави това.
– Айде, де, не се прави на циция. Гладен съм. Идвам от място, където давам всичко от себе си – той посочи с брада тоалетната, – трябва да се заредя отново.
Прокурорът подаде чантичката с мушмулите на съдията и побърза да се отдалечи.
– Е, твоя работа – махна за довиждане човекът с черна мантия, който току-що бе излязъл от тоалетната. – Щом не си гладен. Аз ще похапна. И успех!
„Добре че се отървах от тия мушмули. До къде стигнах! Ще стана за смях!“, каза си прокурорът, преди да влезе в съдебната зала и да се запознае с новите материали по делото. То щеше да започне всеки момент.
Гладният съдия влезе в кабинета си и отвори чантичката. Виж ти, мушмули! Замириса му на село, на отдавна забравено добро, на тараби и на сено. Поразрови, видя плик в дъното, взе го и си каза, че в крайна сметка всеки е от село. Разпечата плика, вътре купюрите бяха подрeдени красиво, като от банкомат. Помириса ги. Сено, тараби, добро. „Това е удостоверение за произход на плода!“, каза си, защото знаеше тези неща от личен опит. Обади се бързо по мобилния и потвърди нещо.
Всяка справедливост мирише така и се продава с удостоверение. Като синьото сирене, ако е истинско.
Адвокатът се доближи съвсем близо до прокурора в залата точно преди да влезе съдебният състав.
– Между другото, харесаха ли ви мушмулите? – попита го.
Прокурорът се изчерви, той друго не можеше да прави.
– Разбира се – каза. – Аз обожавам мушмули. А вие откъде знаете?
Адвокатът се ухили ехидно.
– Че кой не обича мушмули. Ние всички обичаме мушмули.
Станаха. Съдът влезе. Адвокатът беше спокоен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Владимир Георгиев Всички права запазени