Нямаше нищо против мушмулите. Някои твърдят, че били полезни. Вероятно това е лъжа, но звучи напълно добронамерено – като наказателния кодекс, който помпозно съобщава, че престъпленията се наказват. Хваща декиш, но само пред медиите и спрямо онези, които смятат, че престъпленията са за всеки, досущ като демокрацията. Не е така.

     Килограм мушмули носеше прокурорът в чантата си и се чудеше кому трябва да ги джироса, докато разсъждаваше върху свойствата им. Предстоеше му дело и дългата червена тога пречеше на спънатото му и непохватно движение, придобито от продължителен спор със закона. Иначе би опитал този плод, всъщност отдавна не бе ял мушмули, но сега му предстоеше важно дело и той трябваше да изглежда сериозно и свенливо. Затова държеше мрежичката с връвчицата по-надолу, та да не се вижда съдържанието.

     – Колега, виждам те с тия папки и знам, че отиваш на делото – каза му съдия, който излизаше от тоалетната в дъното на кулоарите на съдебната палата.

     – Че аз все по дела ходя. Какво искаш да кажеш?

     – Нищо. Аз пък понякога и до тоалетна ходя.

     Прокурорът се изчерви или това бе отражение на тогата му.

     – Това дело ще ти даде старт – отново се включи съдията и сякаш пречеше на прокурора да продължи пътя си към бъдещето. – Всеки иска да е прокурор в такова дело. А аз исках да съм съдия. Обаче разпределението нали е математическо, машинно, не ми се падна. То и при вас е така, машината решава кой ще е славен, богат и велик. Виждаш ли докъде стигнахме? Машините да решават кариерното ни развитие? А?

     Прокурорът се съгласи, защото иначе щеше да прозвучи искрено.

     – А, и закуска си си взел! – възкликна съдията, като видя мрежичката. – Какво е това? Сандвичи? Ама какви са топчести! Дай един, а?

     Прокурорът пак се изчерви. Той май обичаше да прави това.

     – Айде, де, не се прави на циция. Гладен съм. Идвам от място, където давам всичко от себе си – той посочи с брада тоалетната, – трябва да се заредя отново.

     Прокурорът подаде чантичката с мушмулите на съдията и побърза да се отдалечи.

     – Е, твоя работа – махна за довиждане човекът с черна мантия, който току-що бе излязъл от тоалетната. – Щом не си гладен. Аз ще похапна. И успех!

     „Добре че се отървах от тия мушмули. До къде стигнах! Ще стана за смях!“, каза си прокурорът, преди да влезе в съдебната зала и да се запознае с новите материали по делото. То щеше да започне всеки момент.

     Гладният съдия влезе в кабинета си и отвори чантичката. Виж ти, мушмули! Замириса му на село, на отдавна забравено добро, на тараби и на сено. Поразрови, видя плик в дъното, взе го и си каза, че в крайна сметка всеки е от село. Разпечата плика, вътре купюрите бяха подрeдени красиво, като от банкомат. Помириса ги. Сено, тараби, добро. „Това е удостоверение за произход на плода!“, каза си, защото знаеше тези неща от личен опит. Обади се бързо по мобилния и потвърди нещо.

     Всяка справедливост мирише така и се продава с удостоверение. Като синьото сирене, ако е истинско.

     Адвокатът се доближи съвсем близо до прокурора в залата точно преди да влезе съдебният състав.

     – Между другото, харесаха ли ви мушмулите? – попита го.

     Прокурорът се изчерви, той друго не можеше да прави.

     – Разбира се – каза. – Аз обожавам мушмули. А вие откъде знаете?

     Адвокатът се ухили ехидно.

     – Че кой не обича мушмули. Ние всички обичаме мушмули.

     Станаха. Съдът влезе. Адвокатът беше спокоен.