–  Днеска не дава – съобщи печално моят познат и слезе от лодката. – Нищо не хванах. Гледай.

     Погледнах. Наистина нищо. На дъното на малкия пластмасов съд имаше морски такъми, нещо като въже или по-скоро ласо и разни макари.

    – Защо ти е това ласо? – попитах. – Да не си си наумил да ловиш риба като мустанги в прерията?

     Изгледа ме и нищо не отговори. Такъв си беше – когато му е криво, не говори. Не му ли е криво, мълчи. Лекар в депресия. Морето не даваше вече цяла седмица и понеже знаех, че риболовът е единствения му поминък, а имаше да храни две деца и жена, реших да го почерпя.

    –  Искаш ли да пием по лимонада у Фильо?

    Кимна в знак на психоаналитично съгласие. Фильо беше единственият магазинер в околността, който още продаваше на вересия.

     А този депресиран льохман притежаваше най-крсивата жена в околността. Да, този с ласото. Без майтап.

     Седнахме и понеже нямаше за какво да си говорим, а и по принцип не беше възможно според характерите ни, решихме да поиграем домино. Така убихме около час и нещо. Лимонадите станаха две и това ме накара да се усъмня. От време на време Фильо идваше да позяпа играта ни и клатеше глава в израз на някакви свои мисли:

     –  Ако продължава така, хептен без нищо ще останеме, такъво. Хептен. Без нищо. Язък.

     И гледаше злобно морето. А то блестеше на ясното слънце – тихо, красиво и суетно. Не даваше. Фильо след малко уточняваше мисълта си:

     –  Има такива води, мътни води им викат старите хора, дето само вземат, нищо не дават. А защо е тъй, един дявол знае. Такъво.

     –  Аз знам – изрепчих се. – Ядосано ни е морето. Това е.

     –  Глупости – махна с ръка Фильо. – То да не е жена.

     –  Жена е. – Не мислех да го дразня, защото знаех, че не се разбира с неговата, та затова мразеше всички жени. Просто ми се стори, че сравнението е уместно.

   –  Хъм. Бр! Не те харесвам, знаеш. Ама може и да си прав. Що е женско, все е алтаво. Язък.

     Погледнах моя познат, този с ласото: нямаше ли мнение по въпроса?

     Очевидно – не. Гледаше пред себе си по такъв начин, както човек се оглежда в огледалото преди да умре: възхитено.

Щях да обясня на Фильо, че имам предвид нещо друго: понякога да си ядосан значи да обичаш някого повече от живота му, а омразата не е нищо друго освен вълшебна проява на отмъщението... Колко убедително звучи. Добре, че не го казах. Това се отнася за всеки гняв, вероятно. Човешките емоции са по-силни от живота и могат да го отнемат по всяко време, за да докажат хуманността си – това ми хрумна, докато пиех несъсирената си напитка.

     А после ми излезе от съзнанието. Като сън, който идва приживе, за да ти подкаже, че сънуваш, задето няма да си властелин на съзнанието си подир това. Подир кое?

     Такива някакви глупости ми се въртяха из ума, докато разглеждах утайката на напитката си. Като няма риба, и риболовци няма. Не само омърлушеният ми колега, който отчаяно и алчно смучеше лимонадата като риба червей, а и всички в селцето страдаха за стръв: и те, и домочадията им. Магазинчетата и кръчмичките като Фильовото едно подир друго затваряха кепенци, свиваха се като миди в себе си.

     Щях да го кажа това, но вместо тези кахърни думи от устата ми излязоха други:

     –  А ти, Фильо, защо даваш? – Изрекох го като на себе си.

     –  Как? – не схвана старият магазинер. Беше се свил в мидата на някакъв ъгъл и се учудих, че изобщо ме е чул. Той все така отговаряше, когато не разбираше нещо: „Как?“ Улавяше ли чутото, не даваше знак, а укоряваше другите с мълчанието си. – Какво да давам? Как?

     Повторих:

     – Ами на вересия. Даваш, а не вземаш. Защо го правиш?

     Почеса се по врата в отговор. Седна до нас и докато гледаше играта ни, се присъедини към уединението на колегата, този, с която бяхме тръгнали на риболов.

     Същински Уотсън би бил той, колегата, ако аз бях Холмс. Но тук нямаше престъпление и затова скучаехме, докато се случи.

     Голям разговор падна, няма що. По някое време усетих, че навън се е появил източен вятър, защото мрежата, опъната да съхне на голите колци, побити край магазина, същата, дето си висеше там вече десетина дни, чия беше – никой не знаеше, започна да се мята, сякаш в нея са се хванали ей такива рибоци. И другите усетиха промяната, оставиха играта, станаха. Магазинът се напълни с надежда и вятър. Стори ми се, че влязоха и остатъци от кюмюр, но не мога да го твърдя категорично.

     Излязохме. Небето беше слязло ниско, сякаш искаше да пие от солената вода, а вълните се надигаха и спадаха като женска гръд. Идеше промяна. Моят познат, освежен от лимонадата, разтресе енергично тялото си и се запъти към лодката. И аз – след него. Без друго нямаше какво да правя, не обичам разредена и съсирена лимонада, дори не я докоснах.

     Обаче чух Фильо да крещи във вихъра на ветровете зад гърба ми:

     –  Давам на вересия, защото вярвам! Не защото имам. Такъво. И с морето е така. Оставиш ли го без вяра, нищо не искай от него. Не защото няма!

    И отиде да прибере мрежата от колците. Глухар - на себе си крещи. Явно негова е била реколтата. Пълна мрежа. В плиткото. Ти да видиш. Тук имаше нещо. Рибата не кълве току-така.

     Фильо не ме харесваше. За рибата да не говорим.

     А за Уотсън най-добре да мълчим.

     Обаче той изскочи от мълчанието и се появи изотнякъде, беше се сврял в ъгъла на мислите ми, и изрече бавно:

   – Тоя Фильо е особен. – Говореше като криминален тип, уморен от себе си. А беше лекар, доколкото знам. Депресиран. Значи, допускам, е същото: зъл.

     –  Какво значи това, Уотсън? – Не го попитах, обяснение исках.

     –  Нещо. Но нищо не означава. Магазинер човек. Фильо. Рибар.

     И млъкна.

     Съгласих се. С мълчанието.

     Бас давам, че Фильо беше убил рибата с лимонадата, която ни поднасяше. И въпрос на време бе да го докажа.

     След два дни Фильо умря. Хранително отравяне, естествено: от преяждане, потвърди пред полицията лекарят Уотсън след аутопсията. Ала едва ли. Беше въпрос на време, както казах.

     Просто. Такъво. Язък. Любимите думи на покойника.

     Но не на мене тия. Разбирам рибарските пенизи и мрежи.

     Въпросът беше: защо не умря Уотсън? Същият льохман, когото доведох да ловим риба? Тоя от лимонада не разбираше.

     Очевидно сам трябва да правя всичко. На вересия. Ласото му свърши работа.

     Фильо имаше магазин и късмет, льохманът – красива жена. Какво друго можех да направя?

     И аз съм човек.