– Днеска не дава – съобщи печално моят познат и слезе от лодката. – Нищо не хванах. Гледай.
Погледнах. Наистина нищо. На дъното на малкия пластмасов съд имаше морски такъми, нещо като въже или по-скоро ласо и разни макари.
– Защо ти е това ласо? – попитах. – Да не си си наумил да ловиш риба като мустанги в прерията?
Изгледа ме и нищо не отговори. Такъв си беше – когато му е криво, не говори. Не му ли е криво, мълчи. Лекар в депресия. Морето не даваше вече цяла седмица и понеже знаех, че риболовът е единствения му поминък, а имаше да храни две деца и жена, реших да го почерпя.
– Искаш ли да пием по лимонада у Фильо?
Кимна в знак на психоаналитично съгласие. Фильо беше единственият магазинер в околността, който още продаваше на вересия.
А този депресиран льохман притежаваше най-крсивата жена в околността. Да, този с ласото. Без майтап.
Седнахме и понеже нямаше за какво да си говорим, а и по принцип не беше възможно според характерите ни, решихме да поиграем домино. Така убихме около час ...