Не понасям страхливците
Не понасям страхливците.
Онези, които продължават да те лъжат, да ти казват мили думи, да се крият, да те избягват, да се правят на много заети, уморени, депресирани или просто отегчени за разговор. Онези, които за истината публично се бият в гърдите, а в личното не смеят да я назоват. И вместо това поднасят най-ненужното оправдание: „Не исках да те нараня“.
Единственото, което наранява, е лъжата. Любовта в тези случаи и без това се оказва не любов.
Някои мъже нямат нужда от топки. Смелост нямат. Нито чувство за отговорност. Имат само някакви болни претенции, които предявяват над теб. Дали в случаите, когато едва те познават или когато са минали години и вече са някъде с друга... Имат някакво перверзно чувство за контрол. Илюзорна представа за собственост. И големина на атрибути, които изобщо не притежават.
Не понасям страхливците, които ревнуват до смърт без повод. Онези, за които твоята дума не значи нищо пред филмите в главата им.
Нямаш право на обжалване.
Не понасям страхливците, които казват, че те обичат и си носят калъпа на тяхната представа за обич, мъчейки се да те натикат в него. Само защото искат да те имат. И ако не се побираш, ти го изкарват през носа. По „мъжки“. Самодоволно. „От любов“.
Ако наистина искаш да познаеш един мъж, не го разпитвай - може да те излъже. Не гледай приятелите му - всички са до време. Не чакай да се разкрие - много малко наистина го правят.
Просто виж от какво се гордее. Големината на раменете му понякога не е от предлагане на рамо. А от чупене на нечие друго (сърце).
20.10.2017
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Тошкова Всички права запазени
